Dec 14, 2017, 12:16 AM

Пълната чаша 

  Prose » Narratives
2843 16 28
15 мин reading

ПЪЛНАТА ЧАША

 

- Не вярвам в Бог!

- А ако аз кажа, че не вярвам в хората? – попита странникът, който беше седнал на моята маса и отпи от чашата с вино.

   При все, че цялата кръчма беше празна, той избра точно моята маса и попита дали е свободно. Подразних се. Не ми беше до компания точно днес. Исках да остана сам със себе си. През изминалите два дни ми се бяха случили доста неприятности и исках да си взема глътка въздух. Ей, така!  Да се насмуча като казак, че да ми олекне на душицата. И като ви казвам неприятности, поне да ви кажа какви бяха те.

Значи, аз съм таксиметров шофьор. Бакшишче. Въртя си колата, возя си хората и прибирам парата. Златна работа. Свобода и безотговорност. Като за мен. И както си седя на пиацата и се оглеждам като гърмян мисир за клиенти, предната врата се отваря и нахълтва едно девойче. Сяда и вика да карам. На къде, я питам аз, а тя – където искаш! А ся де?! Цака ме със седмица! Ама гледам я – реве. Плаче бе! Позаинтересувах се от любезност, а тя като започна…Мале мила! Да не бях питал. Приятелят и бил изневерил, хванала го била. Как го хвана, питам аз, а тя, телефона му проверила. Снимките видяла. Свиня бил! И аз, ей така, да я поразведря малко и викам:

  - Ми що ревеш? Върни му го!

  - Ще му го върна! С първия срещнат ще си легна!

И тогава ме осени гениалната мисъл да ѝ кажа, че аз съм първия срещнат. Погледана ме тя. Поогледа ме, така, както си седя на седалката и каза:

   - Ставаш. Води ме някъде!

Баси късмета, си викам. Красиво младо гадже и секс за отмъщение. Шестица направо. Ама да не се харча за хотел, заведох я в нас. Влезна тя да си вземе душ, а аз потърквам мазни пръстчета и чакам. И дочаках…ама не нея, а мойта принцеса! Лелеее, като прещрака ключалката и сърцето ми спря! Уж до пет работи, а нямаше още два. И веднага се сещам, че е събота и е до обяд на работа! Отваря тя врата, взлиза и ме гледа срещу нея, опулен като жаба, по боксери и три четвърти чорапи. Пита ме ‘що съм се разсъблякъл така и в следващия момент чува душа! Изгледа ме така, сякаш вече е разбрала за какво иде реч и се запъти към банята. Отвори вратата, погледна, затвори я полека и се обърна към мен. Аз стоях като насран сред коридора и само се чудих, кога ще ме покоси инфаркта. Бавеше се!

И за да не навлизам в подробности… Момичето от банята след пет минути се изнесе от апартамента ми, като не забрави да ми каже, че съм свиня, а след час скандал и три шамара, се изнесе и моята. И тя ми каза, че съм свиня и още куп епитети, които богатият ни език предлагаше за ползване!

Това за първата неприятност. Втората се случи на следващия ден. Неделя! Отдавна не бях работил в неделя, защото това беше единствения почивен ден на приятелката ми. Прекарвахме го заедно и винаги беше хубаво. Да, ама след издънката, реших да поработя, белким малко се разведря. Качих се на таксито и отпраших по мокрите улици на града. Беше студено ноемврийско време и по улиците нямаше никой. И както си карам, значи, и съм се отвял в мислите си, как не видях знака стоп на едно кръстовище, че като ме засяка един камион на ,,Чистота’’-та…Като ме нацели точно в задна дясна врата, та се завъртях като пумпал поне три пъти. И от там, полиция, акт, дойде собственика на таксито ( понеже карах под наем ) и като си видя колата, пи валериан. Каза ми, че никога няма да работя на негова кола и ме оплю! И така,за два дни останах без жена и работа. Единственото хубаво нещо беше, че парите, които бях извадил за седмицата, плюс наема, който трябваше да платя за таксито, бяха в мен. И тогава реших, че ще отида в схлупената кръчма на бай Рангел и ще се направя на куче. И те ма те в кръчмата, по никое време, в неделя!

Тъкмо си взех поръчката и влиза ония. Поогледа се, видя ме сам на масата и се приближи.

- Свободно ли е при вас?

- Свободно е – казах с половин уста. Седна той и си поръча каничка вино. Когато бай Рангел му я донесе, заедно с една водна чаша, той си наля, протегна чашата си към мен и каза:

   - Бог с нами!

Погледнах го аз косо, казах си на ум едно ,,Хм’’ и отпих.

   - Не вярвам в Бог!

   - А ако аз кажа, че не вярвам в хората? – попита и отпи от виното.

   - Що? – казах, повече от куртоазия, колкото от любопитство.

   - Защото и те не вярват в мен. Ти сам го каза.

   - Аз казах, че не вярвам в Бог…

   - Е, тъй де! – и се усмихна. Опааа, викам си, тоя го хапе кучето. Ама интересно ми стана. Млад човек, малко над трийсетте, добре сложен, среден на ръст, смугъл едни такъв, симпатяга. Ама го хапе кучетооо…Е, съдба. Поне ще ме разсее малко. Живнах аз, усмихнах се.

   - Ти за Бог ли се имаш?

   - Да. Аз съм! – спокойно каза той. И тъкмо мислих да го започна на къс пас, ама с луд човек, гъргара да си правиш…кофти работа. Де да знам! Хем ми се искаше да се посмея на чужд гръб, хем сърце не ми даваше. Добър човек бях. И вместо това го попитах:

   - И като си Бог, Боже ли да те наричам или нещо на галено? – уж нямаше да се бъзикам, пък то…ама така ми дойде. А той съвсем невъзмутимо ми каза:

   - Викай ми Иисус.

   - Е, Иисусе – реших да вляза в роля – Що ми ги изсра всички тези неща на главата, да те питам аз? Щом си Бог, трябва да се сетиш за какво ти говоря!

   - А ти, защо си мислиш, че аз съм виновен за твоите патила?

   -Ами кой тогава? Нали ти подреждаш живота?! Нали пътя ни предначертаваш?!  - ядосах се – Нали си всичко уж?! А!

   - Всичко съм!

Баси нахалното копеле! Гледа ме и ме лъже! То ясно, че е откачен, ама ме разпали! То и както ми беше накипяло…

   - Всичко си – дръжки! Ми нали ако има Бог всичко ще е наред бе? Няма да има войни, няма да умират деца, няма да има болести. К’ви ми ги говориш, бе?!

   - Прав си, така е – каза той след кратка пауза – Ама забравяш нещо…

   - Нищо не забравям аз. Нали виждам какво става. Народи се избиват, ей…Цели народи. Къде е Бог те питам? Защо позволява това? И ако божията воля е такава, аз как да вярвам, че Бог е добър? А кажи де?

   Отпих нервно от чашата си. Чудих се на себе си. Защо изведнъж подпалих така? Ясно беше, че момчето не е добре. Кой знае от колко кръчми са го изгонили, преди да намери тази?!

   Той ме гледаше. Топъл поглед. Близък. Беше сключил длани пред устните си и ме гледаше. Накрая се усмихна и вдигна чашата. Отпи.

   - Аз ви дадох разум и свободна воля. Това забравяш!

Лелеее, викам си, тоя вярно се мисли за Господ. Съжалих го. Представих си родителите му, колко страдат. И как иначе. Здраво, право момче, а акъла му никакъв го няма. Да не дава Господ, дето се вика! И тогава реших да направя едно добро. Да се оставя да ми разказва врели-некипели, а аз ще си го слушам и ще се правя, че му вярвам. Сигурно, досега, никой не го е изслушвал, човека. Нека му направя кефа.

   - То хубаво си ни дал туй – онуй – съвсем спокойно казах – Ама нали си велик. Като видиш на къде отиват нещата…промени ги…оправи ги…

   - Вярата е велика! – каза той малко рязко – Не аз!

   - Как тъй? Нали ти си Бог?

   - Аз съм, за тези, които вярват в мен…

   - А  тези , които не вярват?...Това ли е свободната воля?

   - Това е! – някак тъжно каза той – Това…

   - Ами направи така, че всички да вярват в теб! Абракадабра и готово!

   - Аз не съм фокусник – този път се засмя – Аз съм Бог! А вярата не трябва да бъде насилвана. Трябва да бъде родена, отгледана и обичана. Трябва да я пожелаеш, както пожелаваш рожба, и когато я получиш, да я пазиш и съхраняваш. Да я обичаш. Това е вярата, друже. Ако не е поискана, аз няма как да я дам. Ако ти не вярваш във нещо, можеш ли да го постигнеш? Не, нали? Ако не вярваш в мен, как да ти дам любовта си? Може да съм Бог, но без вяра съм никой! Щом не вярваш в мен, значи не съществувам и толкова! Аз губя теб, ти губиш душата си. Това е!

Брей! Уж чалнат, пък гледай го, какви ги говори! Гледам го аз и започнах да се съмнявам. Бре, тоя да не е някой сектант, като онези, ‘дето ги дават по телевизията? Да не би да иска сега, да ме прикотка в някаква секта и да ми вземе апартаментчето, а после всяка неделя, да ме кара да пея госпъл в сектантската му църквичка? Ааа…не е познал! Не е улучил човека! Не!

   - Ами, хайде като си Бог – казах аз и гледам лукаво – Докажи ми!

Отпих остатъка от ракията и побутнах празната чаша към него:

   - Напълни я отново!

Той ме погледна, сложи длан върху чашата и затвори очи. Започна да мърмори нещо под носа си, накрая викана: ,, Оле’’ и махна ръката си! Чашата беше празна!

   - Ама…тя е празна – смотолевих аз, като, че ли съм очаквал друго, а ония се смееше с глас.

   - И аз мога да бъда шегаджия – каза и продължи да се смее.

Лелеее…Подивях! Усетих как кръвта ми се качва в главата и му викам:

   - Слушай, к’во пич! Не те знам от къде се пръкна! Не те знам Бог ли си, к’ъв си, ама ставай и се омитай от тук, че ако стана аз…не Бог, ами и богиня ще станеш. За два дни, толкова гадости ми се случиха, че само до твоите идиотщини ми е! Бягай, да те не видя повече!

За моя изненада, той остана напълно спокоен. Надигна чашата си, изпи я до дъно и стана. Доближи се до мен, опря длан отляво на гърдите ми и каза:

   - Ще ме видиш. Тук има място за мен!

Извади банкнота от джоба си, остави я на масата и спокойно излезе от кръчмата. Останах загледан след него. Какъв беше този човек?...Луд ли, сектант ли,…или съвсем нормален пияница, който бръщолевеше щуротии? Чудна работа!

Допих си останалата лимонада, взех си довиждане с кръчмаря и леко залисан от ракията, се отправих към къщи. За първи път от пет години, щях да съм сам! Като изключим снощи. Беше ми много тегаво. Как можах, заради едно чукане, да загубя най-хубавото нещо, което ми се беше случило в живота. Само като си представих тъмния апартамент, студената спалня и празния гардероб, лошо ми ставаше. Вече се беше стъмнило и студът ставаше все по-зверски. Със забързана крачка и черни мисли се озовах пред входа. Качих се в асансьора, натиснах за петия етаж и въздъхнах. Кофти въздъхнах.

Застанал пред входната врата на апартамента, въобще не ми се влизаше в него. С нежелание пъхнах ключа в ключалката, и за мое учудване, не искаше да влезе докрай. Опитах пак – същата работа. Не влиза и толкова. Натиснах леко бравата и вратата се отвори. Изплаших се. Открехнах леко и видях, че в кухнята свети. Крадец! Това ми беше първата мисъл, която почти веднага отхвърлих, защото нямаше как да е така. Първо – за да не влезе ключът до край, явно от другата страна на патрона има друг ключ, и второ…Май нямаше второ. Поех си дълбоко въздух и рязко отворих вратата на кухнята. Юлия се стресна и подскочи.

   - Ох, Емооо…Изплаши ме!

Аз стоях с отворена уста и не можех да повярвам на очите си. Дали ми беше простила и се е върнала, докато аз съм отсъствал? До колкото я познавах – не! Да, ама тя беше в кухнята и се въртеше около котлона. Погледна  ме:

   - Какво ме гледаш така? И къде се моташ до сега? Звънях ти, но нямаше връзка – приближи се до мен и ме целуна.

   - Аз…такова…бях…

   - Къде, слънчо? На ракийка някъде? – усмихна се – А аз ти правя спагети. Защо не ме изчака да излезем заедно? Утре няма да съм на работа и можеше да полудуваме в някой бар.

Стоях като истукан и бях убеден, че със сигурност полудявам. Първо, ония шантавия в кръчмата, а сега и това. Отключи ми се шизофренията, си казвам и веднага се спомних филма ,,Красив ум’’. А аз не съм нито красив, нито умен, ама то като дойде не пита. И пак стърча до кухненската врата и преглъщам на сухо!

   - Влизай де, какво ти става? – подкани ме Юлия.

И изведнъж се сещам за таксито. Чух се как казвам: ,,Аз, ей сега, само…’’ и се затичах към стълбите. Вземах по три наведнъж. Няма как. Таксито беше помляно от камиона само преди часове. Изскочих пред входа и се заоглеждах. Паркинга беше пълен. Не ми отне много време да го видя. Беше си паркирано, както всеки път. Приближих се. Нямаше и грам драскотина. Не можех да повярвам. Бях на път да се разплача, от страх и безсилие. Аз бях сигурен в полудяването си. Извадих телефона от чантичката. Нямаше неприети повиквания, и тогава се загледах в датата. 17 ноември, петък! Един ден преди да ми се случат всичките гадости! Значи, ако това беше вярно, аз все още си имам стария, прекрасен живот! Не беше възможно! Пак погледнах дата. Нямаше грешка! Петък, седемнадесети ноември! И тогава я видях…Тогава видях на предния капак на колата, една чаша пълна с течност. Взех я с трепереща ръка и я поднесох към носа си. Миришеше на ракия! Отпих една малка глътка. Да! Ракия. Вцепених се! Не знам колко съм стоял така, но когато се опомних, за пръв път, от много години насам се прекръстих. Истински, честно! Вече съвсем спокоен, изпих на екс останалото в чашата и стискайки я в ръка се отправих към апартамента си. Усмихвах се!

   - Значи така – тихо, но на глас си казах аз – Господ вярно бил шегаджия!

 

Емил Стоянов

© Емил Стоянов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Чудесно написано!!! Поздравления!
  • Ако можеше да го изживеем един път наужким и един път наживо, друго щеше да е, нали ..Благодаря ти, Емо - много стегнато, хубаво, интересно, поднесено талантливо и с вкус!
  • ... и за всеки случай се прекръствам.
  • Чудесен избор, радвам се пак да го прочета
  • Когато за пръв път го четох, не помня някога да съм се смял толкова. Както и стихотворението ти "Едно дете", там пък си ревах на воля. Умееш да човъркаш в душата- Емо!
  • Благодаря ви за хубавите думи приятели.
    Дъгичке цветна, много се радвам, че си ме посетила. Благодаря от сърце!
  • Ееееех, приятелю, бях забравила колко обичам да те чета
    Поздрави от дъгата и благодаря за удоволствието
  • Четох с удоволствие, още когато излезе тук. А сега само ще кажа: "Браво"!
  • Е, това беше върховно! Браво!
  • Талантливо, разумно, истинско като знание за вярата. Поздравления!
  • Да можеше да се случват чудеса, когато сме в безизходица!
    Интересен сюжет, с неочакван финал...
    Поздравления!
  • Коце, аз ако знам къде е...
    Радвам се, че разказът ми ви е харесал, приятели!
  • аааа, страхотен рзказ, браво!!!
  • Ох Емо,Емо къде е тая кръчма на бая ти Рангеля и аз да я посетя пък белкем го засека тоя смугъл симпатяга.Много ми хареса,поздрави сърдечни.
  • Красиво Емо ,но за жалост в живота винаги се налага да си плащаме за грешките и обикновено е болезнено. Поздрави!
  • хареса ми
  • Благодаря на всички прочели.
  • Чудеса стават! Дори си успял да пуснеш разказа в сайта в 0.16ч. днес ,а аз го прочетох утре! Шегувам се...
    Поздравления,Емо!
  • готин текст
  • Ей, Емо-страшен си! Хем се смях, хем едни философски размисли ме налегнаха! Чудесен разказ!!!
  • не мога да намеря думите за да израза впечатлението което ми направи разказа....
  • Благодаря ви, приятели!
  • Браво, Емо! Талант си и в поезията, и в прозата!
  • "Аз ви дадох разум и свободна воля. Това забравяш!
    .............
    Аз съм Бог! А вярата не трябва да бъде насилвана. Трябва да бъде родена, отгледана и обичана. Трябва да я пожелаеш, както пожелаваш рожба, и когато я получиш, да я пазиш и съхраняваш. Да я обичаш. Това е вярата, друже." – !
    Поздравление за хубавия разказ, Емо!
  • Благодаря ви, прекрасни момичета. Радвам се, че ви е харесала творбата ми.
  • Разказа е написан безспорно от много талантливо перо! Радвам се, че прочетох и мога да ти поднеса поздравленията си!
  • Липсваше ми прозата ти, Емо. Прекрасен разказ!
  • Поздравления за талантливото перо, достави ми истинско удоволствие, да прочета.
Random works
: ??:??