Пълнолуние за двама
1 min reading
"В онази нощ беше тъмно. Единствено луната осветяваше пътя ни, който и без това бе тесен и трънлив. Чуваха се само безизразните гласове на нощните птици, чиито очи светеха в мрачната прегръдка на нощта. Дърветата бяха високи и на вид съвсем обикновени, дори скучни, но всъщност не беше така. Клоните им сякаш искаха да ни сграбчат, но единствено корените, забити дълбоко в рохката пръст, ги спираха. Имаше много цветя, но повечето бяха или увяхнали или бяха потъпкани от хората.
Аз и едно момче, чието име така и дотогава не знаех, защото нямаше нужда, харесваше ми просто да се оглеждам в бисерно сините му очи, вървяхме с часове. Усещах всяко трепване, което минаваше по него, защото през цялото време, силно и вкопчено го държах за ръката.
Устните му бяха плътни, понякога сякаш жадуваха за целувка. Косата му бе черна, знам това, защото се губеше в тъмнината, а и контрастираше на лицето му. Той се опитваше да говори, но аз не исках да слушам. Бях съсредоточена в шума на стъпките ни - всеки път, когато настъпеше някои изсъхнали листа или треви, аз тихо се усмихвах и продължавахме. Не беше важно откъде се познаваме, не знаехме дори от кога. Но ми беше ясно, че се обичаме, макар за краткото време, което си бяхме споделили.
В онази гора ние се загубихме и повече никой не чу за нас. Но тази история не е тъжна, защото ние не я чувстваме като такава. Изчезнахме от лицето на земята." -разказвах аз винаги, когато се връщах към спомените си. На този, същия от разказите ми, единствения, който ме изслушваше през годините.
- А сега, тези хора къде са? - питаше той с риторичен въпрос.
- Погледни към луната, виждаш ли тези малки петна, там са скрити душите им!... - отговарях отново аз.
Аз и едно момче, чието име така и дотогава не знаех, защото нямаше нужда, харесваше ми просто да се оглеждам в бисерно сините му очи, вървяхме с часове. Усещах всяко трепване, което минаваше по него, защото през цялото време, силно и вкопчено го държах за ръката.
Устните му бяха плътни, понякога сякаш жадуваха за целувка. Косата му бе черна, знам това, защото се губеше в тъмнината, а и контрастираше на лицето му. Той се опитваше да говори, но аз не исках да слушам. Бях съсредоточена в шума на стъпките ни - всеки път, когато настъпеше някои изсъхнали листа или треви, аз тихо се усмихвах и продължавахме. Не беше важно откъде се познаваме, не знаехме дори от кога. Но ми беше ясно, че се обичаме, макар за краткото време, което си бяхме споделили.
В онази гора ние се загубихме и повече никой не чу за нас. Но тази история не е тъжна, защото ние не я чувстваме като такава. Изчезнахме от лицето на земята." -разказвах аз винаги, когато се връщах към спомените си. На този, същия от разказите ми, единствения, който ме изслушваше през годините.
- А сега, тези хора къде са? - питаше той с риторичен въпрос.
- Погледни към луната, виждаш ли тези малки петна, там са скрити душите им!... - отговарях отново аз.
© Муза All rights reserved.
