Влакът за Стара Загора спря за престой. На един леко открехнат прозорец кацна любопитна муха. Точно под прозореца стоеше младо момче, което, съдейки по отворената книга в ръцете му, четеше нещо. Това обаче беше доста скучна картинка.

  Мухата се огледа, потърка предните си крачета и забръмча из коридора на вагона. Никога не ѝ се беше случвало да се вози в такава машина, само ѝ бяха разказвали другите мухи.

  Влакът потегли и криволичещият ѝ полет бе прекъснат от женски глас. Мухата се развълнува и се залепи на една врата.

  -  Вие имате билетчета, нали? – попита кондукторката.

  -  Имаме, разбира се! – самодоволно отговори някаква пенсионерка.

  -  Ако има промоция, да ги върнем? – добави друга.

  -  Няма, няма. Не съм чула такова нещо – кондукторката продупчи билетите. – Нали ви дадоха допълнително за Великден!

  -  Ааа, хич не ги усетих аз, биля – отвърна едната жена и махна с ръка.

  -  Ами на мен? На мен кой дава, госпожо? – подразни се кондукторката.

  -  Еее, вие нали работите, едно 3-4 хиляди взимате!

  -  Оо, най-малко!

  -  Разбира се! Да сте жива и здрава да си ги харчите! – изпратиха я жените.

  Мухата не разбираше какво обсъждаха те. Вродената паника от движението на излизащия кондуктор я накара да полети отново. Подмина едно купе, шмугна се през процепа в стъклото на следващото и кацна незабелязано върху една дъвка, сплескана и отдавна изгубила сочността си.

  Отсреща седяха две млади дами. Едната – дребничка, с прическа, наподобяваща букет, а другата – руса, с изкуствени кичури, които драстично се различаваха от цвета на косата ѝ.

  -  Чи къде викаш си я прайш прическата? У Нова Загора ли? – разпалено попита първата.

  -  Ами, пфф, ти пък! Аз да ни съм луда, чи да я прая при тъз, да ми са мотка чет’ри часа – с известна напереност заяви втората.

  -  Чи да... То туй докат та подстрижи, чи да та боядиса…

  -  Пък ако ти кажа колку пари ми ‘зе! – прекъсна я.

  -  Колку?

  -  Двайс’пьет!

  -  Моляяяя? Еееее! – възмути се дребната и започна да цъка с уста.

  Крилатото създание започна да гази нервно дъвката.

  -  Поне тъй кат’ отида ду Стара Загора и разглеждам, туй-онуй…

  -  Ама, разбира са! – букетът се заклати одобрително наляво-надясно. Мухата аха да изостави дъвката...

  -  Аз идна рокличка си 'зех оня ден, за читирси лева – каза русата и заглади уж разсеяно подгъва на ръкава си.

  -  Ти носиш рокли ли, ма? – мухата видя как двете очи леко се ококориха, а устата се отвори бавно в знак на потрес.

  -  Пфф, чи да…Тя до ей туканка, тъй, дълга… Ма, да ти кажа, поне в Стара Загора мога да са облека, къкто искам! – подхвана по-разпалено. – Пък при нас как ши обсъждааат…

  -  Аааа, ми да…

  -  И мене са обсъждали! – не я остави да довърши.

  -  Бе, ни знам вечи… Дали щоту малък ни й града, дали щоту хората са юрнаха към гулемити градове, ама многу изпростяха всички…

  -  Чи тъй си e!

  Мухата не издържа, сложи предните си крачета на  главата, както беше виждала да правят хората и излетя по най-бързия начин.

  „Бреей, че работа! – помисли си.“

  Вниманието ѝ привлече възмургав човек, който мяташе ръце, докато говореше по телефона.

  -  Алоу, шефе…Да, прекъснá нещо връзката…Да, батко, идъвам…Ама, чакай…Ааабе, батко, аз кахакво съм виновен…Изринах фермата последния път…Ааааа, батко! Лоши работи говориш…Дицата си са заклевам, батко! Ей го на, да пукна ей тука, пу, дано!...Глупости!... Ама, как тъй, бе…Нидей бе, батко, моля ти са...Жина и дица имам, батко!...Как тъй хич да не ма виждаш вечи?...Моля ти са, бе, батко…Без пари щи работя…А-алоу?.. Алоооу?.. А, затвори… Ааай, да ти са невиди и…

  Клетото създание се отегчи. За негово съжаление, нещата, които му бяха разказвали за влаковете, в крайна сметка излизаха верни. Мълчаливият четящ младеж сега ѝ се стори доста по-интересен от останалите образи. Тя се втурна да го търси назад из вагона, но от него нямаше и следа.

  В това време влакът спря. Мухата все още се луташе в търсене. Леката болка от удрянето в стъклата я объркваше още повече.

  Едно измънкано “Айде отвори са, бе, твойта мама…“, последвано от счупване на решилата да се освободи рязко ръчка, и полъхът на свеж въздух ѝ показаха изхода.

  Мухата излетя навън, издигна се над хорските глави и хвърли бърз поглед на гарата. Не успя да види момчето, но подлезът, от който се носеше миризма на амоняк, грабна вниманието ѝ. Тя полетя надолу, но нейното любопитство рязко секна, поради мрака, с който тя се сблъска. Мухата почувства известна доза неувереност. Подлезът беше трудно за нея препятствие. Тъкмо мислеше да се откаже, когато големите ѝ очи засякоха някаква мигаща светлина в другия край.

  „Светлина! Има надежда – каза си мухата – Да са живи и здрави мама и тате, лека им пръст! Още помня думите на моя татко, Старата муха, който казваше, че без светлината няма живот.“

  След тези дълбокомислени разсъждения бавно, но уверено се запъти натам и след малко вече се намираше на широката площадка пред входа на гарата.

  Топлият въздух ѝ се понрави, но с периферията си забеляза рояк малки мушички. Мухата не беше расист, но точно към тези изпитваше някаква неприязън.

  „К’во ще се занимавам с тия…Те са ми под нивото! – рече си тя и продължи високомерно нататък.“

  Гореспоменатата се огледа наляво, после надясно и прелетя от другата страна на улицата, където беше паркът.

  Единият вход се охраняваше от огромни страшилища, които обикаляха въздуха, на върха на дълги въженца. На другия вход  стоеше пълна лелка, която сипваше някаква смес в средата на голям цилиндър, а после от там излизаше нещо розово, приличащо на паяжина. Миришеше ѝ на сладко, затова мухата запърха натам и кацна на ръба на цилиндъра.

  Понечи да си куса от вкусотията, но лепкавата смес облиза крилата ѝ. Това много я ядоса – усети как щеше да плюе, но чувството за самоконтрол я спря.

  Мина покрай люлките и сви към първата чешма, която видя. Искаше да се измие. За нейно нещастие мястото вече беше заето от майка, която търкаше устата на малкото си дете:

  –  Аз колко пъти съм ти казвала да не ядеш пясък бе, а? – караше му се тя и му плакнеше устните. – На Гошко майка му нали я чу какво каза? „Намериха му три филтъра на Гошко в корема!“

  Детето се разплака. Мухата прецени, че не бива да прекъсва този житейски урок и се понесе замислена.Объркващ бе за нея светът на двукраките. Защо все се караха, защо винаги изглеждаха като идиоти… Тези въпроси връхлитаха мухата като внезапни капки дъжд, но не искаше да си отговори. Не ѝ и трябваше.

  Двукрилата умница обикаля известно време градината, накаца няколко души и…

  Мухата го видя – седеше на една пейка, самó, тъй както беше и във влака. Момчето отново се беше съсредоточило в четеното на книгата с дебели пъстри корици.

  Мухата се зарадва.

  Тя се отправи към него и внимателно кацна на една от страниците. Погледна го – не приличаше на останалите.

  Изведнъж момчето вдигна разсеяно очи и затвори книгата.