Камионът, който ни чакаше бе марка “МАК”. Целият бе изписан с индианци, на които лицата грееха от цветовете на войната. Бяха застинали в битка и ловни фрески, а шофьорът като ни видя, че го зяпаме с отворена уста, поясни, че макар и американски, бил закупен от Германия. Бяхме двама при положение, че до водача имаше само едно място. Наложи се да отрежа краката на един стол и да го положа до скоростния лост, където имаше толкова място, колкото трябваше. Тръгнахме след кратко запознанство, на което шофьорът каза:”Аз се казвам Митко и пуша много. Ще спрем един-два пъти до гр. Х, за да се освежим..., друго няма. Жоро, който седеше до мен кимна с едно “Добре!”, без да се представи, защото, както казваше “Мен ми дреме!”, а на мен ми стана леко неловко, махнах с ръка и казах “Давай!”. Митко сякаш това и чакаше и натисна Мака на една от двадесетте му скорости. Камионът зафуча по магистралата. Още преди да излезем от София, реших да послушам малко уокмен, за да увелича тръпката от скоростта. Митака ме погледна и подхвърли:”Дай, не си хаби батериите, ще го пуснем по касетофона” и го пусна. Засвири една вечно бореща се група, за изгряване на музикалния небосклон. “ Абе това вашата група ли е ?”, ме попита Жоро, който знаеше, че се занимавам с подобни неща и се захили, а Митака ми спомена, че някъде слушал такава подобна група. Попита ме за името и , и когато разбра, че се казва “Арикс”, ме зяпна с едно “Ееее...”, което не разбрах какво значеше. Дълго време не издържахме да свири подобната група, плюс това пътят летеше. Жоро разказваше как изпуснал да хване златен щъркел, който му бил кацнал на рамото, докато бил в Тунис. Там имал голяма далавера ако се оженел за някаква арабка, на която баща и бил милионер, но не се оженил, защото не му разрешил строят в България. С Митко слушахме и с ужас видяхме в далечината, как някакъв идиот смаза едно куче на магистралата, без дори да намали. Митака караше и псуваше тъпака, който уби животното, а Жоро ръкомахаше с думите “Мажи бе, аз съм на тоя принцип, каквото е на магистралата, мажи го!” Ние го погледнахме и му казахме “Ааа не така...!” Всъщност Жоро млъкна не впечатлен от нас, а защото така си млъкваше и по-добре, тъй като ни беше писнало от неговите измишльотини. Митака пусна ирландска музика, която беше много приятна, с келтското успокояващо действие. Чест му правеше, че не слушаше чалга, както повечето негови колеги и понеже не можеше да се мълчи в кабината, разказа две-три истории свързани с рейсовете, които въртеше. Веднъж превозвал големи денкове с кафе, които упойвали с миризмата, която издавали. Митко бил в някакво сънно състояние, докато карал, дори му се повръщало от тази миризма, а собственикът, който бил с него, небрежно му предложил да спрат и изпият по едно кафе. Друга история била с превоза на огнеупорни тухли за пещ. Товарели ги като яйца, защото стрували скъпо, а когато ги доставили на някакъв завод, местните работници, започнали да ги хвърлят и трошат в някакъв ров. Третата история беше за някакъв човек, който при липсата на вода в хотела си миел краката с газирана вода, но тук аз вече не слушах, защото се загледах по хубавото мартенско време. Минавахме по необятни поля, непустеещи изцяло. Някакви селяни превити копаеха отделни нивички и приличаха на малки лодки в океана. Те ровеха земята с разни сечива и се изправяха да опънат кръста си за малко, както и да осъзнаят нищожеството си всред природата, всъщност по-скоро да се порадват на слънцето, което ги обливаше с едни от първите си ласки. То грееше благо и привличаше какви ли не птици, щъркели, който се рееха като стрели в небосклона. Ние също летяхме, но по земята, в края на март и аз попивах от красотата на току-що раззеленяващи се дихания на полето. Дърветата, които стражуваха по пътя, бяха с много едри пъпки, които разпукани на места, будеха спокойствие с лепкавите си листенца, което винаги настъпваше, когато на човек дълго време му е липсвала зеленина. Митака говореше и ръкомахаше, Жоро мълчеше, после се сменяха, а аз гледах смяната на пейзажа сякаш бях хипнотизиран.

- Ей тук ще спрем! – каза Митко и отби в една специализирана отбивка на пътя. Наоколо бе красиво. Слънцето огряваше две изкуствени полянки, къпещи се от напоителна система, а около тях чадъри и масички. Ние се настанихме и веднага пристигна едно хубаво момиче да ни обслужи.

- Добре дошли в Златна Панега – запя девойчето и допълни- какво ще обичате? Ние поръчахме и веднага изказахме съмнения, относно това къде се намираме. “Абе Митак тук не произвеждаха ли цимент, много райско е станало?” Митака ни изгледа и кимна само, защото за него бе ежедневие такива крайпътни.

- Ей онези заводи – и показа два комина – бълваха много хубав цимент и тровеха дробовете на поколения в селището. Но спряха! Няма пари или ги окрадоха, все тая и слава Богу, сега жените си простират на воля чаршафите като по рекламите..., абе страшно гот, че можем да спрем тук и да си пием кафето без да почернеем. Ние изрекохме по едно “ Аха” и загледахме червените керемиди с надеждата да зърнем поне едно черно петънце, но всичко бе изрядно чисто, измито отдавна от дъждовете. Сега работело според Митака нещо съвсем минимално, колкото да се поддържа някаква дейност в един от заводите. Като свършихме с консумацията, яхнахме отново камиона и се устремихме напред. Красотата все още не си отиваше. Пътят е хубаво нещо, човек се вглежда в него и се самовглъбява, мислейки си най-различни неща, на които е способен. Изперчваха се кафенета и ресторантчета, подобни на онова, в което бяхме, кое от кое по-уютни и чад-пад запустяли. Така се случва като посочи едно такова Митко като построят нов участък, “всичко крайпътно умира”. Аз се зазяпах по две магистрални жрици, шофьорите ги наричаха “шокар-би-бита”, което общо взето значеше сладки би-бита (от сигнала на клаксона). Телата им блясваха с мургавостта си и караха някой турски тираджии да спират, а Митака каза, че турците качвали момичетата и карали, докато онези действат. Така един турчин отнесъл задната част на някаква къща, забравяйки да направи завоя навреме. В къщата нямало никой, но те загинали на място, заради едно затваряне на очи. Спряхме за по малка нужда и ни налетяха две от шокар-бибитата. Едно едро момиче с големи гърди и отвратителна усмивка и нисичка изкуствена блондинка, която постоянно мърдаше с език и разтриваше половите си органи. Те ни огледаха и като видяха, че няма далавера, обърнаха гръб на отбивката и застанаха отново с вдигнати пръсти. Ние се спогледахме, свършихме работата, за която бяхме спрели и потеглихме.

Пътят никога не свършва и тъкмо се отегчихме от взаимното мълчание, когато Митко предложи да обядваме на едно крайпътно. Седнахме и поръчахме, а при нас се намести един тираджия, който кой знае откога не бе говорил с някой. Той си поръча кафе, погледна ни как дъвчем и започна: Обикалял цяла Европа, работел към търговска фирма, за всякаква стока. И наркотици да му натоварели, пак щял да ги закара, защото не го интересувало. Веднъж се връщал празен, когато усетил, т.е. видял на огледалото за обратно виждане, че возел хора в каросерията. Били кюрди, които използвали превоза му, защото нямали пари, издебнали го, че спи и се намъкнали. Мислел да им хвърли по един бой, но били защитени от ООН и не искал усложнения. “Мръсни мангали”, беше заключението на тираджията. Ние се нахранихме и се качихме на камиона като махнахме на тираджията. Потеглихме и Митко каза, че остава още час до края на пътуването. В един момент намалихме. Пътят бе отцепен от катаджии и се движихме бавно един след друг, под неспирното ръкомахане със слънчогледи на полицията. Бе станала катастрофа. Митко каза, че не може да гледа такива неща и се обърна. Аз и Жоро вперихме очи и онемяхме от кървавата картина. Някакво такси, което можеше да се познае само по жълтия цвят на смазаната кола, бе залостила вътре пътниците си. Имаше толкова кръв, сякаш някой бе изливал с кофи. От страни фучаха линейки и режеха ламарините, за да изкарат хората. От тях бе останало само някаква каша, която не искам да описвам. Всичко това го разгледах за не повече от една-две секунди, защото не можеше да се гледа повече. За толкова време сигурно бяха загубили и живота си хората. Бяхме онемели преди да си кажем нещо, на мен ми трябваше дълго време, за да се възстановя и вляза в по-нататъшния безсмислен разговор, кой е виновен.

Влязохме в града все така мълчаливи. Отправихме се към мястото, където трябваше да разтоварим багажа. Всичко изведнъж загуби очарованието си, от зверската катастрофа, на която бяхме станали неволни свидетели. Хубавият ден бе към края си, слънцето се колебаеше, дали изведнъж да залезе или постепенно. Накрая изчезна.