ПЪТУВАНЕ ПО СПИРАЛАТА

или

 Моето духовно пътуване

Разказ

            Намерих се да вися в пространството, а пред мен се рееха стройните и величествени фигури на три старици. Косите им бяха бели, на челата им имаше широки ленти, а очите им ме пробождаха като остри копия. Приличаха си като три капки вода, освен цвета на просто скроените им роби. Старицата вляво блестеше в ослепително бяло, сестра ѝ в дясно приличаше на беззвездно нощно небе, а робата на старицата в средата се приливаше в сиви нюанси между бялото и черното. Зад всяка от тях се появи мъглявина, която постепенно се оформи като тежка врата. Протегнах ръка към жената в бяло. Лицето ѝ съвсем леко трепна и тя пое ръката ми. Лентата на челото ѝ се изпъстри и аз с почуда прочетох думата „Светлина”. Старицата проговори с благ глас: „Поздравявам те! Ти избра правилният път!” и без да обръща внимание на изумлението ми постави ръце около врата ми и ме поведе в нежен танц към открехващата се врата. Пристъпихме в зала с невидими под, стени и таван. Ние просто си танцувахме сред звездите и галактиките на нощното небе. Озъртах се удивен и неспособен да се съсредоточа в танца бърках стъпките. След миг попитах: „Как е твоето име?”. Старицата едва забележимо се усмихна, разтвори устни и от тях се посипаха дъхави ябълкови цветове: „Имам много имена!” Лентата на челото ѝ смени цветовете си и аз успях да прочета: „Има Бог”. Ами да! Как не се бях сетил до сега! Има Бог! Сърцето ми заби с ритъма на танца и започнах да следвам стъпките с лекота. Понесох се с блаженство сред звездите, но само за един кратък миг. Старицата спря, отдръпна ръцете си от мен и ми се поклони. Докато се навеждаше забелязах, че на лентата сияеше друга дума: „Религия”. Направих и аз непохватен, но дълбок поклон, а когато се изправих старицата се стопяваше като мъгла. Озърнах се леко притеснен от самотата в тази необятна Вселена и забелязах три приближаващи се фигури на мъже – евреин, индиец и арабин. Това което ги правеше забележителни, въпреки простото им облекло, беше магнетизма в очите им. Как да избера един от тях?! Протегнах ръка към евреина подчинявайки се на интуицията си. Той я пое, а мекият му глас прозвуча в главата ми: „Поздравявам те! Ти избра правилния път!” С леки стъпки ме поведе нагоре по каменист хълм. В началото камъчетата се сипеха под несигурните ми крака, но следвайки водача си ставах все по уверен, докато накрая успях да вдигна поглед и да се огледам. Бяхме стигнали до билото. На него в кръг бяха застанали дванадесет жени с възраст между младостта и старостта с коси достигащи земята. Те стояха стройни и елегантни обърнати с гръб към центъра, а зад всяка бяха коленичили мъже, жени и деца. Всеки от поклонниците бършеше с ръка сълзите си и с тях като с балсам галеше кичур от косата на господарката си. Водачът ми ме поведе около кръга, за да си избера невяста. Но аз не ги харесвах – очите им кипяха от властолюбие, устните им бяха скъпернически тънки, а зъбите им заострени, готови да се впият в плътта ми. Всяка протягаше ръцете си към мен досущ пипала на октопод готов да парализира жертвата си. Спрях се пред една и попитах: „Накъде води твоят път?”, а тя ми отговори със съскащ шепот: „Аз съм края на пътя! Твоята последна спирка!” Озадачен се обърнах към водача си, но неговият образ вече беше започнал да се стопява. Като удавник за сламка се пресегнах към него и успях да се уловя за пояса му. Евреинът се стопи, но белият му пояс остана в ръката ми. Аз се препасах с него и в същият миг се озовах срещу индиеца и арабина. Протегнах ръка към индиеца и той я пое, а в главата си чух припяване: „Поздравявам те! Ти избра правилния път!” И двамата се понесохме към върховете на свещената планина. Там около ствола на сандалово дърво бяха насядали подобия на човешки същества. Приличаха на мъже, но телата им бяха толкова изпити, почти изсъхнали, брадите и косите им бяха единствената им дреха, а ноктите им бяха дълги и извити. Спрях се пред единият от тях и го попитах: „На къде води твоят път?”, но той не ми обърна внимание. Тогава се приближих до вторият и запитах него, след това третият, но никой не ми отговаряше. От нищото пред мен изплува старец досущ като седящите около ствола и ми заговори: „Защо безпокоиш учениците ми? Нима не знаеш, че нашият път води до блаженство в празнотата?” Не знаех какво да отговоря и се огледах за водача си, а той бавно се отдалечаваше. Успях да го настигна и да се хвана за пояса му преди да се спусне надолу. И така над белия пояс препасах сивия и в миг се озовах очи в очи с арабина. Протегнах ръка и той я пое с готовност. Поведе ме през равно поле, което беше осветено от кървав залез. В далечината виждах множество хора, които се кланят в такт като един. Усещах под краката си не твърда земя, а меки заоблени форми и долавях музика от стонове. Взрях се надолу и с ужас разбрах, че пътят е застлан с живи женски тела. Извиках от ужас и дръпнах пояса на водача си. В миг всичко изчезна и аз побързах да се препаша и с черния пояс, за да не пропадна. Вместо да полетя в бездната аз се озовах сред много мъже на различни възрасти и с различен цвят на кожата. Първият ми се усмихна и се приближи към мен. Постави в ръката ми мека буца пръст и каза тържествено: „Ти си Творец!” След него се приближи втори. Той постави върху пръстта едно малко семенце и каза тържествено: „Ти си Мисъл!” След него пристъпи трети. Той извади от джоба си малко стъклено шишенце и поля с няколко капки семенцето: „Ти си Намерение!” Четвъртият сложи длан под моята, помогна ми да свия шепата, в която бяха даровете и огласи тържествено: „Ти си Действие!” Всички мъже ме наобиколиха и зашепнаха всеки своите напътствия. Странно, но разбирах всеки един от тях, макар че говореха едновременно и стана чудо. Усетих как семенцето започва да прораства и се провира между свитите ми пръсти, а в същото време фините коренчета се вливат във вените ми. Тялото ми заблестя от светлината на коренчетата, а около ръцете и краката ми се увиваха нежните ластари на лотосови цветове. Вселената около мен запулсира и след миг на удивление се намерих на поляна обляна в светлина от всевъзможни цветове. Срещу мен стояха седем жени, които смутиха току що придобитият ми мир. Първата приличаше на мощна рускиня. Пищните ѝ форми се криеха под дълга червена рокля, прорязвана от черни нишки, прилични на корени. До нея стоеше индийка с неземна притегателна сила. Дълбоките ѝ очи събуждаха огньове в тялото ми, а оранжевата ѝ рокля едва прикриваше женствеността ѝ. Събрах волята си и отместих очи към третата. Пред мен стоеше Жана Дʹарк облечена в рокля от огньове, чиито езици променяха цвета си ту в оранжево, ту в розово. Четвъртата беше изящна французойка, свиреща на арфа и пееща нежно. Полите на роклята ѝ се топяха в пенливите синьозелени вълни на морето, а раменете ѝ се къпеха в небесна синева. Петата беше дребна женичка, облечена в проста светлосиня манта. Тя беше с гръб към мен, защото срещу нея имаше статив и платно, на което рисуваше със замах. Шестата като противоположност на петата седеше в поза лотос. Аметистовата ѝ рокля се стелеше с меки гънки около тялото ѝ. Лицето ѝ излъчваше спокойствие и макар, че очите ѝ бяха затворени можех да се закълна, че ме наблюдава. Седмата беше с рокля от диаманти, които така силно сияеха, че не можех да видя лицето ѝ. Огледах собствените си дрехи и забелязах, че белият пояс е станал жълт, сивият – зелен, а черният – гълъбово син. Трябваше да избера водач с някой от моите цветове. Протегнах ръка към пеещата французойка, но тя мило поклати глава и ми посочи художничката. Приближих се, но дамата беше потънала в рисуваният от нея свят и не ме забелязваше. Оставих неловкостта си настрана и се вгледах в картината. Странен, но красив свят добиваше очертания и цвят. Помислих си: ”Красив е, но моят ще е по-различен!” Сякаш чула мислите ми, художничката се обърна към мен. Подаде ми статив, платно, палитра и отново започна да рисува със сигурни движения. Нямах идея как да наглася статива и платното, нито как да смеся боите, нито коя четка да използвам. Затворих очи и се отпуснах. Пред вътрешният ми взор изплува чуден свят с усмивки, прегръдки, танци и песни… и аз потънах в него…

                                                                                                                             Мая Миленкова