Изпратиха му съобщението по скайпа. Издъхнала. Няма я. Да я няма, за нея така е най-добре. Като я видя за последно, си спомни колко е страшно да си жив. Като я видя, разбра, че години наред животът ù се е нижел в очакване.
Чакала го е да се появи, догонван от прахоляка на селския път, дето така и не го асфалтираха повече от двайсет години. Взирала се е оттатък сенките на ореха, току-виж го зърне, че идва. Потрепвала е от подвикванията на съседските деца. Съсухрена, дребна фигура, приседнала на проядения от дървояди стол до къщната порта.
Столът го скова дядо. Все му натякваше, че е непрокопсаник, който прекарва повече време в кръчмата, отколкото в градината. Там му залепиха и некролога. „Не му трябва помен вкъщи! Той, дядо ти, пъпът му беше хвърлен в хоремага. Те там пò ще го зажалят”. Тъй рече, и само придърпа още по-ниско над челото си овехтялата забрадка. Някога е била черна. Някога, отдавна, когато погребали мама. Оттогава не я бе сваляла. Зима, лете - все под нея прибираше коси – ...