Пътят към прошката
Красиво плачат днес иконите... в алено червено. Топлината ме заставя да те съчинявам... семпло, като захарна отрова и усмивки в листи.
Ще се окъпя в оранжевия глас на хоризонта. И ще се раздам, вперила поглед към Юга. Прибави ми отпечатък от твоето мастило към сенките... за да бъда магнитно привлечена... Ще ми завещаеш ли онези палати, лазерните? Като полъх на ненаписана молба?
Вътре в мен е пауза... насила изстинала... заграбваща всичко нарочно помилвано. Забила зъби в оста. Колко ли още съдбовности ще пропуснем? Наивно замислени в сбръкчаното начало. Провесили крака от моста на изрично забранената вътрешна борба... Защо се борим с измислици? Плод на душевно объркани вдъхновения. И миражни характеристики. Вълните на облекчението, разбили са се в нечий чужд бряг... В мен остана само ехо – примирено, спотаено. Като изпарение на несподелени радости... от страх, да не се подхлъзнат на последното стъпало.
Важен е само първият пристъп... останалите се размиват. А първият подсказва необреченост. Следобедът начупи нотите, стри ги. И ме посипа с нотен прах. Красива съм – музикално съм изваяна. Настроена на небесни честоти.
Снопове от топъл въздух. Около обонянието кръжат. Мирише на вълшебност. И на дълъг многообещаващ път... Открих се днес във вятърничевото. Във звънък детски смях. Открих, че нежност е покълнала в лицето ми. И простих. С любов...
А пътеките на непрощаването горяха. Като че ли изгаряне на клада. Не вещица. В нестинарка се превърнах. И ходих по жарава. От жаравата запазих само огненото. И прошката. На душата ми изгубения зов.
© Ралица Стоева All rights reserved.
