РАБОТНА СРЕЩА

Двама едри работодатели, прилично сложени, грозни и доста дебеловрати, говореха помежду си за бизнес и за това-онова. Повече си говореха за онова, но не е прилично да пренасяме речта им директно върху листа, ще го изчервим, та затова ще опишем дискусията им за това:

- Аз на моите докато не им извадя душичката, не ги пускам.

- Това е хубаво – съгласи се вторият работодател, който навсякъде ходеше с бронежилетка и малко приличаше на броненосец, без опашка и зурла обаче. – А как точно им вадиш душичката?

Първият работодател, който никога не беше носил бронежилетка, свирна като цирков артист и начаса пред него изникна двуметров бетоновоз, който изпълняваше функциите на негова охрана. „Воле - вика, - донеси ми шмиргела. И се усмихвай, по дяволите, за какво ти купих тия златни зъби!”

Волът донесе едно странно устройство, което наподобяваше заострения инструмент, с който древните египтяни са вадели мозъка на мумиите преди да ги балсамират. Поднесе го усмихнат, блеснаха зъбите, заря изскочи от устата му, стана празнично и светло.

-  Виждаш ли тая джаджа? – подсвирна пак като цирков артист работодателят, който никога не беше носил бронежилетка. – Имам още една като нея. Нарича се стригило или нещо такова. На повече от две хиляди години е. С това чудо древните римляни, особено спортистите, са си обезкосмявали цялото тяло. Първо се мажат с някакви кремове и масла, а после взимат тая джаджа и се обръсват навсякъде. Нали така, воле?

Волът показа главата си – обръсната и гладка, калайдисано кюмбе. Като вдигна главата си отново, усмивката му освен тържествена вече бе и горда, бенгалски огън блестеше в устата му. Но не го чух да мучи.

- С това ли им вадиш душичката? Я дай да го подържа – рече броненосецът и си помисли, че все пак е добре, че винаги носеше бронежителка. С куршум трудно можеха да го убият, но с това острило, кой знае, може пък да успеят.

Цирковият артист му подаде джаджата, броненосецът я пое, заоглежда я, държа я малко в лявата, после в дясната ръка, опипа острието, замижа и го сканира на фона на слънцето, накрая заключи:

- Това си е истинска душевадачка.

- Аз му викам душевадка.

- Така да е.

Броненосецът обаче никак не разбираше как с тази душевадка се вадят душите на хората, а подобно познание би било изключително полезно за бизнеса му; все му се струваше, че не експлоатира достатъчно добре служителите си, те сколасваха дори вода да пият в работно време, това си е безобразие, загуба, прекъсване на производствения процес и така нататък. Затова реши, че си струва да се покаже по-глупав, отколкото природата го бе дарила, и попита:

- Как точно, обясни ми сега, им вадиш душата с това чудо?

Свирна цирковият артист, усмихна се като Мона Лиза и съобщи:

- Това беше нещо като сравнение, разбираш? Баш с това не им я вадя. Ама това ми помогна да разбера как...

- Давай де, казвай, че е интересно много.

- Не е кой знае какво откритие. Просто се сетих, че тая старина, която държа в ръцете си – той стисна джаджата здраво, - хиляди пъти е сваляла кожата до червено на гладиатори, на роби, на хиляди зависими и нещастни хорица, които са се трепели един друг, работили са на нивите, по пътищата, драли са животни и са се претрепвали до смърт от работа - само и само да издържат патрициите, богатите, хората на духа и на парите... Да, колега, аз много не обичам да чета, но си наемам по някой умник да ми попее понякога – пее, бърбори ми около половин час, на мен ми се доспива, но все нещо ми влиза в ухото. Та така веднъж, като се заслушах преди да заспя, оня ми заговори, аз си представих нещата, броих после двадесет и осем хиляди евро за това – той ги вдигна във въздуха, - защото не можех съвсем да си го представя, не ми е чак такова въображението...

- И после? – броненосецът вече изгаряше от любопитство.  

- И после реших, че трябва да ги стрижа като овце. Няма здраво тяло, няма и здрав дух.

Тук цирковият артист вместо да свирне, млъкна.

- Чакай, чакай малко – нацупи се броненосецът. – За стригането, и аз ги стрижа моите, ама душата им как вадиш? Това ми беше интересно.

- Стрижа ги всеки ден, душа не им остана. Душата, колега, линее в болно тяло – това ми го каза веднъж оная птица, философът, дето съм го наел да ми пее по половин час през ден. Докато ги държа гладни, докато не им плащам редовно заплати, докато им крещя, докато гръбнакът им е счупен и нямат сила да се усмихнат – той намигна на вола и той показа зъб, - до тогава душа няма да имат. Душата им, братле, се е свила като орехче от страх, не може да излезе, не иска да излезе.

Броненосецът вече разбираше. Дори си представяше как с нови методи и унижения ще накара служителите и работниците си да се влачат пребити, уморени, безжизнени и мрачни към домовете си в края на работния ден, няма да виждат смисъл нито да идват, нито да си тръгват от работа, защото работата ще единственото място, където ще се чувстват такива, каквито са – никакви, безсмислени, презрени, ненужни. И остригани.

- Осакатиш ли на човек душата – твой е завинаги, няма мърдане! – кимна бронираният работодател.

- Разбра ме, радвам се, друже – отговори свирчото, който макар да приличаше на цирков артист, всъщност досега бе успял да причини с тормоз и мъка толкова сълзи на служителите си, колкото никой жив клоун не е съумял да предизвика със смях. Смяташе се за духовен човек, защото крадеше душите на другите.