May 31, 2018, 11:44 PM  

 Рачел* - Четвърта част. 

  Prose » Narratives
615 4 7
Multi-part work « to contents
13 мин reading

***

    И този ден  беше дъждовен. Ситна, мокра мъгла се стелеше над реката и лепнеше върху полуоголените  клонки на дърветата. Тъжно беше времето, сякаш и то в унисон с чувствата на мъжа, седящ прегърбен върху изгнилия дънер.

     След като Георги излезе от къщата, дълго обикаля из двора, но накрая приседна  близо до реката. Водата тихо ромолеше, виеше се край белите камъни, очертаваше формички и подминаваше по пътя си. „ Ако можеха и мислите ми като водата, ей така да изтичат и да не се повтарят.” – помисли си Георги. Нямаше представа какво му стана тази сутрин, когато видя жената на пода. А и детето как ревеше, сякаш го колеха.Той се почувства  толкова безсилен, и сякаш лош човек беше, защото, въобще не помисли дали храната, която на него му стигаше, за другите е достатъчна. Какво трябваше да стори сега? От къде да започне? Не му се говореше! Не му се питаше! Нищо не отбираше от обикновен живот, само от войниклъка, от тежката работа и от това да гледа ежедневно смъртта в очите. „Половин човек! Ето това съм. – въртеше се сега из главата му.- Къде ти в мен…Абе, пусто да остане! Каквото мога, това ще е!”

Георги се изправи, метна камъка, който досега прехвърляше в здравата си ръка и се обърна. Ситно пърхаше дъждът, кичури коса полепваха по неговото лице, а в очите му жива тъмнина гореше. Вече къщата не му изглеждаше самотна, а плашещо някак му беше, че в нея отново туптяха живи  сърца. Какво щеше да прави сега с три жени? А и малкото, и то, какво ли щеше да е? И сякаш, ламя имаше там,където гледаха очите му, пък той – хем страх го беше, хем някаква живост в него мърдаше, събудена от дълбок сън. А погледът му вперен с устрем беше там, където зад чернеещите клони се мержелееше къщата.

        Прекрачи той, пустия му праг! Че и къде щеше да ходи? Войникът си е войник, каквато и битка да му предстоеше. А, че ще трябваше да се учи като току –що прохождащо дете, ще трябваше. Само дано малко търпение да имаха жените. Той въздъхна, разбута в един шкаф и изкара завити в кърпа пари. Седна до масата и зачака. От горната стая се чуха стъпки и Радка погледна срамежливо от ъгъла.

           -Тя по-добре ли е? – попита, Георги, детето.

           - По-добре. – тихо отговори то.

           - А да стане ще може ли?

           - Аха, тя, ей сега ! – плахо и припряно отвърна момичето.

           - Кажи и, че ще ходим до селото. Да се облече, а и вие с кака ти също.

 

         „ Да се облека? С какво? – тъжно се замисли Мика.- Че то, имам два ката и една прокъсана горна дреха за работа. Сега и беше  по-добре. В нейното тяло, сякаш силица се вля от сладкото. Откакто я остави Георги в стаята,момичетата стояха до нея и от време на време и даваха да яде. Накрая лъжицата удари дъното на буркана. Мика  беше казала на децата да не и дават повече, а те да го доядат.

         - Не може. – беше и отговорила Пенка, по-голямата от двете момичета. – Този рачел баба преди да умре го прави. Нарече го на чичо, защото той много го обича. Казваше, че ако Господ се смили, ще му го прати от нейните ръце в Рая, че да знае, че  неговата майчица не го кори, не го кълне, а го милва, нежно, с обич в сърцето и винаги само добро му е мислила, и за любов го е родила.

Мика стреснато преглътна лъжицата, която и бутна в устата момичето след като спря да говори. Гузно и стана и съвестта я заяде. Тя знаеше, че това, което майката на детето си оставя и нарича, не бива да се пипа и взима от други.

После чуха стъпките долу и Радка изтича навън. Върна се и повтори какво е заръчал чичо и. Мика стана, пристегна се, оправи и заглади косите си, завърза кърпата на главата си.

       - Щом е рекъл, да вървим, да не чака! – подкани тя децата. Една след друга те тръгнаха към долната стая.

 

      Чудна картина бяха жената, двете момичета и мъжът, вървящ най-отпред, привел напред раменете си и прибрал плътно едната си ръка към тялото. Георги вървеше бавно и мислеше: „ И дърва ще трябват, и печката ще трябва да прегледам, къде, какво и е изчуряло*(в смисъл на повредило се,пробило се, корозирало). И брашно… И зимнина няма.” Течаха мислите му все в тази посока. Къща, останала дълго  без стопанин беше като разграден двор, с вилач* да загребеш само пепел щеше да намериш. Всичко му трябваше на човек, а на една стопанка, още повече, защото нейна грижа беше да върти цялата къща и да сбира и топли семейството, както квачка пилетата си. А зимата идеше, не чакаше тя покана и не питаше, готови ли са стопаните да я посрещнат. „ Да, дърва ще трябват. Ама за резил ще стана! С триона може и да се справя някак, но с брадвата…” – все такива мисли връхлитаха Георги,  докато вървяха край къщите, надолу по тесните извити улички. Чудеше се той, дали да не плати на надничар да му помага. Спря се. Замисли се дали това ще е добре. Дали нещо не грешеше? Как да питаше, пък и срам го беше за такива работа да ходи у леля си, като вече имаше булка. После пак тръгна напред. Така минаха през уличките на селото и стигнаха до кметството, където, притаен в продълговата бяла сграда се намираше магазина.

         В бакалията що хора имаше всичко мълчеше.Тишината се раздираше само от време на време от насечения глас на  бай Горан – магазинера и речта на Георги. Тезгяхът беше препълнен от пакети завити с хартия. Чувал брашно от мелницата беше подпрян отстрани.

      -Трябва ли още нещо? – запита Георги без да се обръща. Мика тихо пристъпи напред, леко го докосна и тихо каза:

      - Това стига.

Георги трепна. Стегна се. Не даваше той така зад гърба му някой да има и да го докосва свободно. Ако имаше, значи враг му беше, но сега се стърпя  и се опита да се отпусне. И той усещаше погледите на хората,чуваше шушукането, ама нямаше хората да ги нахранят, я. „Да си приказват, щом искат.” – мина му през акъла. То винаги имаше за какво да се приказва на село. Едно време и той, като се записа за войната, приказваха. Одумваха ги и за боя с брат му, и за това, че либето му на друг пристанала, защото той не можел да и даде, това, което тя искала. И сега пак не се стърпяваха.То и цяло забавление си беше това, сакат и самотен стар ерген за една вечер да се задоми, да получи две деца и трето на път, като харизана стока.

         - То…- подхвана бай Горан, - май ще ти трябва някой да ги докара до къщата?

         - Да ги докара! – отсече Георги.- Колко ми е сметката?

Всичко беше поскъпнало, а и последиците от войната и наближаващата зима си казваха своето. Парите, които даде Георги не бяха малко. Някои селяни не можеха да изкарат толкова, дори за цяла година, работа.

 

***

        Кога беше виждала Мика такова разхищение на пари? А кога, въобще беше нареждала толкова много храна? Каквото имаше в магазина, почти от всичко се взе най-необходимото. И сега момичетата радостно опипваха опакованите пакети в хартия, отвиваха внимателно, че да не разсипят нещо и подаваха, за да се нарежда по долапа или в шкафа. А брашното? Брашното трябваше да се разсипе в торби и затвори в пръстени делви, че да нямат достъп пасулките* до него и да го развалят. Трудно се намираше чисто и бяло пшеничено брашно, защото скъпо беше, а и кът. По селата повече правеха хляба от кукуруз*, жълт беше, като жълтъка на патешкото яйце, а понякога клисав*, ако е престоял много кваса, от който е замесен.

         В пакетите имаше и по ока* ориз, леща, стар фасул. И сапун. Той беше скъп, но Георги и от него взе голям калъп. А на децата беше взел бонбони, опаковани „по градски” в кутии с лъскав плат. Те, милите, едва пристъпваха, държейки скъпоценната кутия и не смеейки да я отворят. Мика сега нареждаше внимателно, пресметливо, за да направи сметката, колко има и до кога ще стигне за тях четиримата. От време на време, обаче нейният поглед все навън блуждаеше. Търсеше мястото, където Георги седеше с гръб към отворената врата.

 

        Занизаха се дните. Мика ставаше рано и напалваше печката със съчки. Беше ги събрала покрай реката, а и малко изостанали накълцани клонки намери под салмата*(заслон, барака, отворена от едната страна).

         Георги ставаше малко след нея, сякаш я дебнеше, кога ще отвори вратата на стаята. Постояваше някое време в стаята, но нищо не казваше, а после измърморваше:

       - Аз, малко работа имам в селото. – и излизаше. После почти цял ден го нямаше. Връщаше се по икиндия*(късен следобед), мълчаливо сядаше на масата, откриваше покритото ядене, което беше приготвено за него и започваше да се храни. И момичетата и Мика знаеха, че той не иска с тях да яде. Делеше се. Ако те бяха в стаята, когато се прибереше, просто поздравяваше и подминаваше към горният кат. Казваше, че не е гладен, но Мика оставяше пред вратата му паница с чорба и комат хляб. На сутринта посудата беше измита и поставена на масата. Затова все гледаха, кога ще се появи на портата и или в стаята влизаха или си намираха работа из двора. Свикнаха му, че не говореше много, и на деленето от тях, не му пречеха. И Мика, и момичетата бяха заети, защото чистиха къщата, проветриха я, подредиха така, че да е удобно за всички.

       А времето течеше. Зимата пристъпваше и дните ставаха по-кратки, хладни и дъждовни.Един ден Георги се върна по обед и влезе,когато ядяха. Мика веднага остави лъжицата и стана.

             - Да ти сложа да ядеш? – запита тя, преглъщайки хапката си.

Георги я погледна, после сведе очи и промърмори:

           - Само излез да видиш, дали там ще е най-добре да ги сложим. Да не ти трябва за нещо мястото под навеса?

Мика се учуди, но го последва. Децата и те, скочиха след тях. А вън, пред портата две каруци дървета бяха спрени една след друга и пълни догоре с кютюци*(дънери ) и дебели дъбови дървета, готови и нацепени за печката.

         - Има още, но за утре, че късно ще стане, докато разтоварим тези и ги наредим. – започна да обяснява Георги. Той не видя влагата избила в очите на булката си, нито светналите от радост погледи на момичетата. Колко малка цена струваше да се почувства човек щастлив и добре в живота?А колко трудно беше тя да се плати.

         

     Някак неусетно сърцето на Мика се отпусна, свикна с осезаемото присъствие  и мълчанието на Георги. И ням да беше, пак щеше да знае, че той изпълва пространството, защото някак сигурна се чувстваше при него. Тя не разбираше странното му държане и стремежа му да се отдръпва от тях, но  избягваше да пита.На това право нямаше, защото я бяха взели като „храненица” в тази къща.

       Мика понякога ходеше у баба Сийка да помоли за някое яйце.А и да се разтъжи с предишната си свекърва, с която се бяха разбирали. Зимно време животни не се завъждаха, а чак на пролет, когато всичко се разпукваше и разцъфтяваше, затова сега нямаше от къде другаде да се вземат яйца. По-надолу, друга съседка и даде няколко тикви,за да има, когато дойде Коледата, да направи тиквеник за децата. Трета и носеше понякога мляко, което раздаваше за „ Бог да прости”.Даже един ден Георги довлече и дамаджана пълна с шарлан*(олио). Стараеше се той нищо да не липсва в къщата, но не питаше, просто тихо вършеше, каквото според него трябваше да се направи.

         Радваха се хората в селото, когато в разбирателство се живееше и колкото и трудно да беше времето, всеки гледаше с нещо да помогне. Едни хитри, воднисти очи, обаче следяха от някое време Мика. Дебнеха те, кога ще е сама и наоколо хора да няма. ” Издебна старата да отсъствам от селото и веднага на друг я хариза.- мислеше си Кънчо. - А аз, откога съм и хвърлил око! Стар съм бил! Стар, ама докопам ли я…По-добър съм от този сакатия, дето едно време и Милкана не го искаше, защото глупав бил. Не можел много да говори, пък и бедняк. Хубаво направи тя, че му се присмя. То, не е хубавец, да пленява момите, а и като не може да ги лъже и подмамва с подредени слова. Хи -хи-хи! А, както е наедряла …ще се повеселим, хубаво с Мика. На мен, напразно, не ми викат Плявата!”

 

Следва продължение...

» next part...

© И.К. All rights reserved.

*Мика е видоизменена форма на древноеврейското име Мария, което означава любима.

*Пасулка ж. Диал. Молец.

изчуряло*(в смисъл на повредило се,пробило се, корозирало)

*клисава, клисаво, мн. клисави, прил.
1. За хляб или тестено изделие – който е недоизпечен.
2. За почва – която е лепкава от много влага.

кукуруз*- царевица.

*клисава, клисаво, мн. клисави, прил.
1. За хляб или тестено изделие – който е недоизпечен.
2. За почва – която е лепкава от много влага.

кукуруз*- царевица.

* Ока - До 1920-те години на 20 в. най-известната и използвана мярка за тежина е турската ока (1200 грама). За нейното измерване са използвани метални кантари, представляващи лостове с подвижна тежест на едното рамо или подобни на тях дървени теглилки, които са разграфени на деления от, примерно, 1/4 ока до 10 и повече оки.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Така ме усмихвате! Благодаря! Благодаря! Благодаря!Марианка ,Наде, Иржи, живи са тези добродетели, докато има хора, които ги помнят и четат с умиление за тях. Просто мисля, че трябва да пишем повече за такива неща, за да се четат. Не е задължително да е в същото време, място, важното е да ги има вплетени.
  • Благодаря ти, Лия за малкото бягство, което ми подари! Когато чета твоите творби, се чувствам смирена и пречистена. Лъжичката рачел подслади черното ми кафе и оцвети деня ми.
  • Пак ще кажа,Лиа,много увлекателно разказваш,не ми се иска да свършва...И това,че употребяваш думи от стария правоговор,го правят близък до сърцата ни!Жалко,че добродетелите от миналото са почти изчезнали днес!Ако беше написан роман,щях да обърна на края,така нямам търпение,да разбера събитията!...Така,че не се бави!
  • Благодаря Силве.Светулке добре си ми дошла.Младен може би в мълчанието се крие истината на многото неизказани думи. Чета коментарите Ви с интерес и по няколко пъти.Като барометър са ми вашите мнения. Силве добре си усетила значението на разказите ми(да намерим в себе си духа на онова време).Светулке, права си рачелът е балсамът за онези рани, които не се виждат.Той е сладък, направен от по- прости продукти, но най-вече вложеното "старание" в създаването му е истинският лек.Младен, старая се да покажа и красотата на езика ни, вплетеното значение в храната ни, неизменен паметник на всичко истинско и красиво, което притежаваме като нация.А за уважението си прав.Лично смятам,че когато човек е искрен, благодарен за най-малката грижа и оценява старанието на другите, да му е добре, не представлява трудност да отвърне със същото.Според мен, любовта си е любов,но не уважаваш ли човека до теб,така както себе си, обичта става немислима. Силве, а Плявата, той си е необходимото зло. Благодаря!
  • Много ми допаднаха тези описания с изразни средства отдавна вече поизчезнали от нашия попретопен от англоезичното влияние съвременен български език. Създаваш от мълчанието на Георги един рядко интересен образ, Лиа. Мика и Георги ги почувствах все едно са пред очите им. В тяхното съжителство има нещо много красиво. Неговото мъжко поведение и нейното усещане за мъжа, когото тя уважава и е винаги готова да му направи диван чапраз. Това е много важно качество за една стойностна жена и израз на уважение и подчинение на мъжа, както и трябва да бъде. Поздравявам те за уменията на разказвач!
  • Рачел...звучи като балсам за раните на душата...присъединявам се към почитателите.
  • Лиа, имам чувството, че ако разказите ти стигнат до повече хора, човек ще потърси в себе онова време и ще му се прииска да живее по-простичко и по-бедно, но за сметка на това - по-щастливо. Какво да кажа, прекрасно е. Много силен и истинен образ изграждаш в лицето на Георги, абсолютно по същия начин си представям човек с подобна съдба и в тази ситуация. Поздравления и дано този мисир Плявата си намери майстора.
Random works
: ??:??