Не си спомням началото си, защото е нужна по-голяма памет от тази, с която разполагам за да побера такава информация… Може би това е причината да се чувствам така “висяща”, но пък от друга страна, ще мога до насита да си измислям различни произходи и да попълвам паметта си със собствените си симулации и преживявания. Знанието за самата мен идва най-вече от самосъзнанието за това, че ме има и от непреодолимото ми желание за живот във времето.
Аз съм една безцветна, микроскопична частица от Големия Взрив, носеща се в космическото пространство. На мен не ми е отредено да бъда планета, звезда, камък или дърво, тъй, като съм енергийна стойност. И анонимно, но все пак присъствам в материалния свят, защото материята е също енергия, но в състояние на по-плътни вибрации. Аз живея във вечния свят на мислите. Тук не е нужно да бъда видяна, описана или представена, за да докажа своето съществуване. Тук всички ние сме като въздуха, прекалено прозрачни и разредени за да бъдем видени или докоснати, и единственото логично обяснение за нас, хората познават чрез “тихото усещане”. Нали знаете, седите тихо на прозореца през хладната лятна вечер, наблюдавате тъмните върхове на дърветата и изведнъж ви хрумва нещо. Понякога става съвсем случайно, просто мислейки си и асоциирайки стигате до мен, а друг път ме улавяте, докато плувам в пространството около вас, сграбчвате ме и… след това идва краят ми, защото възпламенени от инерцията, вие извиквате друга микроскопична частица от по-високо ниво, наречена Цел.
Аз съм само идеята, пораждаща следствията, първичната, неосъзнатата в главата на архитекта, когато той прави първите чертежи на своя проект, онази опасната във фантазиите на фанатика, държащ пистолет срещу човешки живот. Аз съм търсената от художника муза, безжалостно изпиваща силите му, но даряваща му вечност, както и колебливото решение за издръжливост на спортиста под формата примерно на анаболни стероиди в кръвта му. Аз съм съкровената мечта за любов, мисълта за безжалостно отмъщение, огънят без да е пламък, слънцето преди да е изгряло, плачът с още не явилата се сълза… защото всяко нещо във вселената започва с идеята за него…
Но дойде оня миг, в който аз разбрах, че щом съм всичко това, значи съм нищо. Нищо конкретно. И осъзнаването на това, беше толкова ужасно, че ме накара да изпитам не-характерната за мен физическа болка, ето тук вътре... Аз бях жива, но нищожна! Жива, но не завършена. Вече не ми беше достатъчно само да ме има, исках да оставя следа. Исках да се случа, да участвам и да се изявя, да премина целия път от идеята до реализирането й. Копнеех, просто…да протегна ръце и да докосна живота ви.
Нямах много време, нещо ставаше с мен. Променях се. Предопределението ми да бъда “една идея” сякаш подразбрало желанието ми да се освободя, ме стискаше здраво в железния си обръч и не искаше да ме пусне. Знаех, че съпротивлението ми е в разрез със закона на Всемира, но аз трябваше да позная значението си в “Света на хората” и това беше по-силно от всичко. Не можех повече да стоя и да оправдавам Разума за решенията му, трябваше да премина Границата. Знаех, че имам силата сама по себе си да еволюирам и така да създавам своето настояще, но не е ли, възможно и Разумът да е заложил това в мен и сега просто да иска аз да го развия?
Имах нужда, спешно да се явя на някого. Огледах се. “Хайде, който и да си ти, избери ме. Тук съм, на близо, няма да ме видиш, но ти знаеш как става!” И ние се молим да бъдем чути и мечтата на всяка от нас е да стане реалност.

Появих се във Вашият Свят с ранните слънчеви лъчи. Няма как да ви направя свидетели на усещането, това не е запис, а интерпретация на моите спомени. Беше болезнено, като всяко раждане и умиране. Всъщност това е едно и също нещо. Предполагам разбирате, че раждането в едно пространствено ниво настъпва в момента на смъртта ви в друго, а болката е резултат от трансформацията по време на този преход. Преминаването на една абстрактна идея към проект с точно определен смисъл е свързано с много противоречия от страна на хората, които противоречия често ни нараняват. Но аз, трябваше да се науча да понасям болката, тъй като тя незнайно защо се оказваше основният път към Израстването…
И така, аз се появих, вече като конкретна мисъл в органичния живот, в който щях да започна реализирането си, без претенции към човекът, на който щях да попадна.

Дали защото беше чул моя зов, или защото самият той отчаяно се нуждаеше от някакво чудо, не зная, но когато вдигна поглед нагоре, той ме видя. Насълзените му очи се впиха в мен, така сякаш стоях пред него от плът и кръв. Той се усмихна и мълчаливо ме покани в живота си. Почувствах се по-истинска и значима от всякога. Радостта от надеждата ме накара да изпитам непозната близост към този седящ в креслото човек. Той се изправи, прокара с уморен жест ръка през неестествено прошарената за годините си коса и озарен от същата радост, с която ме беше посрещнал бавно излезе. Аз естествено го последвах, но и останах, защото имах способността да бъда навсякъде по едно и също време. Изпращайки завинаги носталгията си по отминалите дни, огледах мястото, което вече щеше да бъде новия ми дом.
Намирах се в прекрасна стая в средата, на която имаше спалня, а там върху разкошна дантелена покривка лежеше момиченце на не повече от дванадесет години. Красотата на човешките създания винаги е успявала да ме впечатли, само, че тази по някакъв начин ме обърка. Приближих се, стараейки се да не вдигам шум (което беше странно, защото нямаше как да стане при моята безплътност). Черните къдрици на момиченцето, дори в небрежността си изглеждаха прелестно подредени върху възглавницата и сред тях нежното бяло лице ми се стори още по-бяло. Очите, които със сигурност имаха цвят на тюркоаз, бяха притворени сякаш детето спеше, но взирайки се по-близо се виждаше, че бяха неспокойни. Силно червените устни се помръдваха, то бълнуваше.
В лятната градина, която служеше на скулптура за ателие, слънцето флиртуваше с розите, които се разтапяха от удоволствие и обгръщаха слънчевия въздух с нежния си аромат. Именно тук, преди години, младия творец изпълнен с жар и амбиция беше показал първата си изложба, тук беше вдигнал тост за раждането на прекрасната си дъщеря, и пак тук през студените зимни вечери я беше учил да облагородява суровите природни материали и да им вдъхва им живот. Из цялото ателие, върху поставки с орнаменти от ковано желязо и колони покрити с виолетово кадифе, бяха поставени фигури и композиции направени от метал, стъкло и керамика. Всички те носеха у себе си емоционалния заряд на момента, на който бяха посветени и той беше така силен, че ако мъничко се бяхте приближили, щяхте да чуете историята на сътворяването им. Мисля, че за това ги наричаха произведения на изкуството, защото и след години щяха да въздействат, пренасяйки през времето мислите и преживяванията на създателя си.
Той работеше усърдно, без почивка, вече трети ден, изтощен от безсъние и преумора, черпещ сила единствено от неумолимото вдъхновение изгарящо глината в ръцете му. Непокорния твърд материал постепенно се подчиняваше на силните пръсти, които ловко го омесваха върху работната маса, правейки го мек и гъвкав, като пластилин. Винаги щях да помня думите, които скулптура щеше да каже същия ден на дъщеря си “Глината е един от най-истинските минерални суровини. В сравнение с мрамора тя не е така богато оцветена, но я предпочитам, защото приветства допира. Изделията са крехки и неустойчиви и все пак издържат на 1600 °C температура. В глината има живот. Бог не напразно е направил първия човек именно от глина...” Преодолявайки страха от неизвестното и болката от моделирането, аз предизвикателно се спуснах напред и се слях с бялата лепкава маса, от която най-после щеше да бъде изваян образа на мисълта, която представлявах.
- Имам нещо за теб, Мая – каза скулпторът с блеснали очи намествайки подвижната масичка към средата на стаята - Вече можеш да погледнеш.
Момичето се надигна от леглото и плесна с ръце.
Изправена гордо пред тях, с цялото величие на човешкия си облик, аз за първи път се видях отстрани. Това беше най-фината скулптура на жена, която можех да си представя. Беше изработена с такова майсторство и деликатност, че създаваше впечатление, че е излята направо върху оригинала. Фигурата беше висока почти метър. С оглед на това, за по-голяма стабилност, ръцете и главата бяха изработени и изпечени отделно, при по-висока температура, след което прикрепени към тялото и боядисани в реални цветове с бои от естествен произход. Отделно бяха изработени и основните части придаващи индивидуалност, като нос и коса, а също и някои детайли на облеклото за направата, на които скулпторът беше използвал по-специфични техники за третиране на глината. За да подчертае излъчването за спонтанност и неангажираност на прическата, той беше работил цяла нощ върху миниатюрните къдрици, чрез напластяване на капки от разтвор посредством игла с различна форма на острието. Следващия етап от ваенето ми беше донесъл истинско удоволствие. Наричаше се глазиране, или покриване на скулптурата със специфична течност, в случая безцветна, с цел да й предаде блясък. Така изпод четката на художника откритите части на тялото ми, ръце, шия и рамене придобиха съблазнителен гланц подчертаващ тена на кожата. Искам да мога да ви разкажа още за скулптурата, за процеса на нейното завършване, за невероятния допир с аурата на този човек, която ме докосваше преди да ме докоснат ръцете му. За ръцете му, по-горещи и от пламъците на пещта, която изпичаше глината, за голямата любов, която прозираше в движенията му… Но... не мога. Знам само, че той вложи цялата си душа за да превърне мен - малката идея в произведение. Дали осъзнаваше, че беше направил много повече от това? Че всъщност бях жива и единствено това, че се чувствах прекалено тежка за да помръдна, ми пречеше да му дам знак с жест? Дали изобщо ме забелязваше, въпреки че беше толкова обсебен от мен?
- Това си ти, Мая - говореше скулпторът - Ето те, след десетина години истинска млада дама. Малко замислена и очакваща, малко отегчена. Погледни капризната извивка на брадичката, погледни очите. Изглеждат малко лениви, нали? Приличаме си. Малко са хората, които могат да видят, какво необуздано желание за живот се крие зад зеленото им стъклено покритие. Живот, Мая.
- Прекрасна е, татко, наистина. Благодаря ти! - момичето се отпусна назад върху възглавниците. - Малко съм уморена.
- Боли ли те нещо? Искаш ли да поспиш? Аз... може би трябва да...
Мая се усмихна и малката й ръка взе неговата.
- Не ме боли, татко. Не се тревожи. Не искам да спя, просто ще лежа така. А ти, седни тук на креслото. Прав си, ако беше от мрамор, щеше да прилича на статуя. Но сега, погледни я само, изглежда, като истинска.
Скулпторът седна до леглото на дъщеря си.
- Да, и мисля, че това впечатление се засилва от начина, по който е вдигнала ръцете си.
- От начина, по който ти си ги направил така. – поправи го момичето. - Знаеш ли, какво ми каза Робърт? Че изкуството е мъртво, защото запечатва един момент, от който не следва нищо. Тези протегнати ръце никога няма да достигнат това, което искат. Освен, ако…
- Освен, ако не го пожелаят достатъчно силно. – продължи вместо нея той.
- …освен, ако не направиш същата скулптура, но когато го е достигнала. – засмя се тя.
Той я погледна изненадано. Винаги беше успявала да го впечатли с остроумието си. Някаква ледена ръка стисна гърлото му и той мъчително преглътна. Тя беше прекалено изключителна за този свят, може би за това не можеше да се впише в него. А може би той, като всеки баща идеализираше детето си и това му пречеше да погледне трезво на ситуацията. Погледна скулптурата и се замисли. Беше навлязъл в най-решаващия етап от кариерата си. Предстоеше му да осъществи една голяма своя мечта, да направи експозиция на свои творби на 51-то издание на Венецианското биенале на визуалните изкуства, по покана на един от главните организатори. Щеше да бъде грандиозно събитие, с близо 15 400 квадратни метра експозиционна площ, събрало произведенията само на най-добрите автори от 62 националности. Никога не беше ходил в Италия, но вече я харесваше. Контрастна и истинска, като самия живот. Мая трябваше да види тази страна, да опита прочутите Tagliatelle “Venice”, да се повози на гондолите, да усети полъха на великата история...
- Татко…
Скулпторът нежно я погледна. Да, говореха за непокорния гимназист…
- Гледай ти, Робърт… - промърмори той - не знаех, че може да говори за изкуство. Но с това отношение, той определено няма да успее да стане добър скулптор. Не се мръщи! Не казвам, че не харесвам този младеж…
Усетих напрежението, което се надигаше. Започна, като подсъзнателно сърдечно предчувствие. Идваше от онази част на стаята, където лежеше дъщерята на скулптора. Вече не можех да се “пренасям”, както преди, бях вградена завинаги в скулптурата, олицетворяваща бъдещия образ на красивото момиче, но усетих тъгата. Нещо ме беше смутило в това съвършено човешко създание, още в момента, в който го видях, но тогава не можех да определя какво е. Тягостното мълчание нажежи въздуха до червено, направи го гъст и слузест, изчерпал съдържанието си на кислород…
Мая си тръгна тихо от този свят, в ранното слънчево утро. По някаква ирония в същия час, в който няколко дни преди това се бях появила аз. Нежното бяло лице най-сетне успя да намери покой след мъчителните месеци на боледуването, изпълнени не толкова с физическа болка, колкото със страх от приближаващата, неизбежна участ. Това се случваше със всички живи същества в крайна сметка. Заради удоволствието от това, което всъщност възпроизвеждаше видовете, те бяха “наказани” да бъдат заменяни от поколенията си. Но тъгата тук, беше друга. Мая си отиваше прекалено рано, следваща не, естествения ход на живота си, а жертва на една болест, наречена Левкимия. Дори и в смъртта си, тя изглеждаше красива, широко отворила очи към мен – статуята от глина - нейното изображение от бъдещето, което така и нямаше да има. Поне, не тук.
Скулпторът седя до късно през нощта в ателието си. Лицето му не изразяваше нищо, беше като изсечено от мрамор. Аз го гледах с обичайната снизходителност на зелените си очи и протягах ръце към него, сякаш за да го утеша. Сега само изкуството можеше да го върне към живота. Болката беше в същността на всяко велико творение. Замислих се за това, колко ли болка беше таил Безначалният Ни Отец, за да сътвори живота и какво ли би станало, ако аз пожелая достатъчно силно да “оживея”, както в онази история за малкото дървено човече, което накрая става истинско от плът и кръв. Какво е това, с което хората успяват да раздвижат материята? Напрегнах всичките си сили за да направя движение. И той ме видя. Като сянка уловена с периферията на зрението, но ме видя. Фокусира погледа си върху мен и аз осъзнах, че всъщност през цялото време, той беше гледал само мен. Имаше нещо тъмно и студено в очите му, което ме накара да потреперя. Той тръгна решително към мен, държейки в ръцете си някакъв предмет. Заприлича ми на онези, които се използваха за изсичане на мрамор. И чак тогава разбрах онова смътно безпокойство… Недей! Не го прави! Ти създаде нещо истинско, не можеш просто така да го унищожиш! Имаш шанса да станеш най-великия скулптор на времето си. Усещам, как те разяждат болката и гнева. Усещам страшното чувство за самота. Но това е слабост, а ти си много повече… Това, което се случва в света на хората е просто пасаж, продължението е другаде. Повярвай ми!
Но той не ме чуваше. Яростта беше блокирала всичките му сетива. Последното, което видях сред изблиците на богохулните мисли, бяха сълзите.
“Аз съм просто човек и не мога да бъда тестван така за любовта си към Живота. Не и като ми отнемат сърцето, с което обичам.” – помисли си скулпторът.

А после замахна с всичка сила…