РАЗБОР

Сега, като не се пуши в кафенето, пушим си и си пием кафето под ореха. И дойде там Чочко, малкото внуче на Стою Коджаакъллията и дума:

- Чичо Даскале, наш’та учителка ни даде за разбор туй стихотворение, дето тя го е написала, пък днес на занималнята никой не го разбра. Помогни на мен и на целия ни клас, чичо, пък аз от дядовата ракия пълно шише  ще ти донеса.

Аз, макар и даскал, от лирична поанта много-много не отбирам, но нали е за шишето, взех листчето и се замислих над следното творение:

            „Под небесната дъга на стряхата,

            подмокрена сред нощ се озовах,

            измислен стон,

            врабчета чуруликащи,

            една душата, жадна бях.”

  Един даскал, ако е истински и на пикнята на комара разбор и изследване ще стори, та аз ли за едно шише, не бих:

- Виж, чичовото – започнах дълбокомислено аз и за по-авторитетно запалих цигара. Ти дъга след дъжд си виждал, нали?

- Ахъ – кимна с глава маникът.

- Ама под нея не си ходил?

- Ахъ – потвърди той.

- Там дъжд сигурно не вали, тъй че поетесата е права!

- Ахъ!

- Но докато стигне до там, дъжд я е валяло и за туй се подмокрила, ясно?

- Ахъ!

- На затуй, като е стигнала там, тя е рекла едно „въй-й-й”, което е какво?

- Стон – впечатли ме с проницателността си малкият.

- Сега, чичовото, я се ослушай! Какво чуваш?

- Ми-и-и, трабанта на дядо Пешо и чуруликане на врабчетата.

- Ей за тия врабчета става дума после, щото след дъжд, те много пеят.

- Разбрах, чичо Даскале, ама как хем подмокрена и хем в дъжда, пак е жадна таз душа на даскалицата?

- Виж мойто момче, туй и аз след 25 години брак, тъй и не разбрах. Я тичай сега да си напишеш домашното!