Разходката

                                              Разходка

   Видях го на улицата. Водеше малко куче – френски булдог. От тази порода са ми много симпатични. Загледах се в кучето. То беше с красива муцунка, сякаш ми се усмихваше. На дясната част около окото имаше кръгло и голямо петно -  кафяво на цвят.

   Той проследи погледа ми и се усмихна.

   –Харесва ли Ви?

   –Много! – искрено отговорих аз. –На колко е?

   –На годинка.

   Наведох се да го погаля. То беше дружелюбно и ме загледа с разбиращ и приятелски поглед.

   –О, дори най-близките ми хора не са ме поглеждали така предано! – пошегувах се аз.

   –Много е гальовна. Казва се Беренис.

   –Чудесен избор! Като героинята от романа „Орелиен“ на Луи Арагон.

   –Значи сте чели романа?

   –Любим ми е.

   –На мене също, затова избрах името.

   Сега вече ме заинтригува. Погледнах го внимателно. Косата му беше леко прошарена, но му отиваше. Имаше правилни черти и най-чаровната усмивка, която съм виждала.

   –Бързате ли? – попита той.

   –Не, всъщност отивам на разходка.

   –Мога ли да Ви придружа, ще ми бъде интересно да разговаряме за романа?

   Съгласих се и тръгнахме тримата – аз, той и Беренис. Всъщност той се казваше Евгени Минков, бе юрист, но освен работата си като такъв, се занимаваше и с литература – пишеше разкази.

   Намерихме общи теми, свързани с любими писатели и литературни произведения.

   Не знам как, но от пръв поглед ми хареса. Умен, деликатен, с чувство за хумор. Времето мина неусетно. Помислих си, че и аз един път да се запозная с човек, който ми допада. Струваше ми се сродна душа. Извървяхме дългата алея и тръгнахме обратно. Бях сигурна, че ще си разменим телефоните и ще се срещнем отново, когато срещу нас се зададе привлекателна жена, облечена спортно. Когато наближи, тя се обърна към него по име и попита дали се прибира. Тогава разбрах, че е жена му. Всъщност той ни запозна. Жената продължи по алеята, а ние навлязохме в градската част.

   Беше женен. Но какво очаквам – при тая външност и интелигентност колко ли кандидатки е имал. Разочарованието ми си е проличало, защото той ме погледна и някак небрежно изговори:

   –Жена ми не ме ревнува.

   –Много хубаво! – неискрено и невярващо отговорих аз. Моят, бившият, само това правеше. Затова се и разделихме.

   –Съжалявам – каза Евгени.

   –О, миналото си е минало. Изтрила съм го от съзнанието си.

   –Правилно и с основание.

   Тук трябваше да се разделим. Живеехме в различни квартали.

   –Много приятно ми беше! – каза Евгени и ме попита искам ли понякога да ходим заедно на разходка.

   Аз измънках някакво банално оправдание, че отпуската ми свършва и няма да имам време.

   –Разбирам и все пак си запиши телефона ми, може пък някой път да отделиш време. Ще ми е приятно.

   –Само да не стана героиня на Ваш разказ – пошегувах се аз.

   Той се засмя:

    –Нищо не се знае. Животът е непредвидим.

   Разделихме се и аз тръгна към къщи. Знаех, че няма да му се обадя. Е, какво да се прави – всички красиви и интересни мъже са заети.

                                                               Мария Мустакерска