Разказче за съдба-садистка и липсващ артикул
Камбанките на вратата нежно иззвъняха. А тези камбанки нямаха навика да звънят нежно. Те звъняха пиянски, кокетнически, клюкарски и по още толкова начини, но не и нежно.
В магазинчето влезе непознато симпатично момче. Това беше крайно необичайно, защото:
1. В градчето всички се познават
2. Не се сещах за момче, което с чиста съвест да нарека „симпатично"
В моето безсрамно религиозно семейство, в което всички са реалисти до пошлост, никога не сме вярвали в принца на бял кон, но никой нищо не е казвал за рошави красавци, дошли в магазина да пазаруват, нали?
Седях зад тезгяха и явно го гледах доста невярващо, защото той се усмихна смутено, казвайки:
- Добър ден.
В гласа му имаше нещо дълбоко и съдбовно, изобщо цялата атмосфера беше съдбовна и опитваща се да ми покаже, че нещо важно ще се случи точно в този момент, че от следващите секунди ще зависи цялото ми съществуване, затова аз напрегнах всички сили да си спомня какво точно беше казал. Беше нещо като... Добър ден? Никак не ми звучеше съдбовно. Ама никак! На този въпрос има само един отговор!
Е, добре... Може би съдбата е ексцентрична садистка.
- Добър ден. - Той мълчеше. Трябваше да кажа нещо - Мога ли да ви предложа нещо?
Сега той ще каже „Искам теб" или нещо такова, аз ще му отговоря „Ами, добре" и...
- Търся постоянство.
Какво??? Значи всичките немски филми и книги с розови корици са били лъжа??? Той не търси мен, а някакво си постоянство. Добре, ще му дам каквото иска. КАКВО? Егати, садистката!
- Съжалявам... нямаме.
- Добре. А ще имате ли скоро?
Какво му е съдбовното на това!
- Не... не мисля. Никога не сме имали.
- О, така ли? - изглеждаше разочарован. Кълна се, в очите му имаше разочарование! - Ами, тогава... ще потърся другаде. Довиждане. Лек ден.
Не го видях никога вече. Можех да му дам всичко, но той поиска единственото, което нямах.
© Алиса All rights reserved.
