Трета глава

След като обяви по високоговорителите в чакалнята на гарата, че бързият влак за Варна ще пристигне на втори коловоз, Зоя реши да ползва петнадесет минути почивка, която ѝ се полагаше. Щеше да изпуши една цигара в павилиончето на Колев отсреща и да се опита да си събере мислите, които се бяха пръснали на всички страни като копчета, изсипани от съборена по невнимание кутия.

Напоследък ѝ се струпаха куп неприятности, които разтърсиха из основи нейния малък свят, в който от край време тя се опитваше да въведе някакъв порядък. Всичко започна с това, че телевизорът ѝ се повреди, което не беше неочаквано. Горкият - беше на повече от десет години. Тази марка вече дори не се произвеждаше, а и времето на телевизорите с кинескоп беше отминало безвъзвратно. Това не я трогна кой знае колко, защото тя не беше запален почитател на телевизията. Не ѝ оставаше много време за подобни забавления. Е, следеше, разбира се, един-два турски и индийски сериала, когато имаше възможност, но и да пропуснеше някоя и друга серия, нямаше да бъде фатално. Колежките ѝ щяха да ѝ ги разкажат или в краен случай да ги гледа в интернет.

"Малък сериал ли е животът ми, та съм седнала и за хорските проблеми да плача?! " - каза си веднъж Зоя след поредния, изпълнен с напрежение, втренчени погледи и драматична музика епизод на "Ти си моята съдба". Въобще, странни хора ѝ се струваха индийците. Поне от филмите им излизаше така. Или само скърбяха и плачеха, или се радваха и танцува като за последно. Сякаш това беше народ, който умееше да прави най-добре само тези две неща.

Зоя извади телефона от джоба си, за да провери на колко процента е батерията му и да го зареди ако се налага. После, между другото, погледна списъка с приетите повиквания. Сред тях беше номерът, от който ѝ се обадиха от фирмата за бързи кредити. Тя въздъхна тежко и поклати глава. Някаква невидима ръка я хвана за гърлото и леко я стисна, да напомни за себе си. Усети как една студена вълна на безпокойство и притеснение мина през нея и я накара да потрепери. Закъсняваше с месечната си вноска. Жената, с която говори тогава, се опита да бъде делова без да я притиска, но намекна че ще последват проблеми, ако вноската по кредита се забави още.

Зоя преглътна с усилие едно малко парченце от собствената си обида и огорчение, трупани с години. Мразеше се затова, че така и не успя през целия си живот да се научи как по най-правилен начин да управлява скромните си доходи. Бившият ѝ мъж също не го биваше в това и семейството им винаги беше "на ръба" в края на месеца. Вечно дължаха пари на някого и първата ѝ работа, щом получеше заплата, бе да върне дребните заеми и вересии, за да може след няколко дни да ги поиска отново. Проклет кръговрат на бедността, в който винаги са се въртели толкова много хора по света. Така е било и така ще бъде.

От близката закусвалня замириса на печени чушки. Приготвяха се за обяда и работниците, които идваха заради него тук. Тя обичаше този аромат. Той ѝ напомняше за покойната ѝ майка. Сякаш я виждаше и сега в малката им кухня, надвесена над старата им печка "Мечта" да пука на котлона червени чушки.

- Мамо, ти пак ли с тези чушки? - питаше с досада Зоя.

- Пак, пак. - отговаряше майка ѝ. - Намерих ги по-евтино на пазара. Защо да не направя още някой и друг буркан. Зимата ще е дълга. Подай ми онази тенджерата. - отговаряше майка ѝ.

От дистанцията на времето Зоя все по-силно усещаше, че майка  ѝ ужасно ѝ липсва, че трябваше да бъде по-мила с нея тогава, когато все още можеше да го направи. Да ѝ казва по-често, че я обича, вместо егоистично да мисли, че тя го знае. Съжаляваше за всяка лоша дума, която ѝ беше казвала, когато се караха. Ако само можеше да върне времето..., но не можеше.

Сънуваше често един и същ сън, в който майка ѝ сядаше срещу нея и ѝ се усмихваше без да каже нищо. Вместо това Зоя започваше да говори бързо и усещаше как от вълнение пръстите на ръцете ѝ ставаха ледено студени:

"Мамо, аз не исках да става така. Не знаех колко много греша и колко много те карам да страдаш. Съжалявам за всичко през годините. Прости ми за всяка твоя сълза, която си проляла заради мен глупачката! Прости ми за всяка минута, прекарана далече от теб! Имам нужда от теб, мамо! Имам нужда от теб...Обичам те!".

Сънят винаги завършваше по един и същ начин - майка ѝ просто се усмихваше уморено и излизаше, затваряйки вратата след себе си, а Зоя се будеше, обляна в пот и сълзи, които се стичаха от очите ѝ без тя да усеща.

В такива моменти си спомняше за една своя приятелка, която замина с мъжа си в чужбина. Тя обичаше да казва, че „животът е прекрасен“ и това със сигурност бе така, а едно от най-важните му предимства е това, че той винаги и въпреки всичко продължава своя ход напред. За съжаление на хората обаче не може да се връща назад на забавен кадър, за да могат те да поправят всички грешки, които са допуснали. Затова те остават там - в миналото, за да им напомнят за глупавата им гордост и духовното им късогледство. Да им нашепват тихо: „Закъсняваш…“

Осъзна всичко това още по-добре, когато стана майка преди деветнадесет години. Дъщеря ѝ, Борислава, вече беше пълнолетна и се държеше като нея самата. Нараняваше я по същия начин, по който тя майка си. Отказваше да се вслуша в съветите ѝ, както правеше тя като млада. Бързаше да допусне своите грешки, да счупи своето сърце, да плати своята цена. Всичко се усложни още повече, когато Борислава започна да се среща с женен мъж, който беше почти на възрастта на самата Зоя. Това беше най-голямото ѝ притеснение. Имаше чувството, че неприятностите около нея са като някакво проклето домино и всяка носи след себе си следваща – още по-голяма и по-сложна от предишната. Но това почти я сломи. Всички нейни майчински планове за бъдещето на дъщеря ѝ, която ще продължи образованието си в университет и ще си осигури по-добър живот от нейния, се сгромолясаха. Борислава завърши средното си образование и категорично отказа да стане студентка. Вместо това започна работа като сервитьорка в един от градските ресторанти. Искаше по този начин да е наблизо до мъжа, в когото беше влюбена, но той можеше да ѝ предложи само откъслечни тайни срещи и откраднати от семейството му мигове. Нищо повече.

- Разбери, Боби, той те използва. - опитваше се  Зоя да вразуми дъщеря си. – Ти си му развлечение. Той има семейство, дете. Това, което правите, не е редно и няма да завърши добре за никого, а ти ще страдаш най-много. Ще пропилееш живота си, ще пропуснеш шансовете си, ще оставиш толкова много възможности да минат покрай теб. Не разбираш ли?

- Мамо, обичам го. - само това отговаряше Борислава и разговорът приключваше.

Зоя беше правила опит да говори с този мъж, да го убеди да остави дъщеря ѝ намира, но щом разбра за това, Борислава заплаши със самоубийство и майка ѝ повече не посмя да се свърже с него.

- Ехо, Зоя! Здравей! - прекъсна мислите ѝ бодър женски глас. Беше кака Ленче - продавачката на вестници от сергията срещу павилиончето на Колев.

- О, како Ленче! Здравей! - сепна се Зоя. - Бях се замислила нещо.

- И на мен ми се случва често. А бай ти Минко пък понякога се буди и ми казва: "Ленче, сънувах, че пак мога да ходя, че краката ми отново са тук".

- Знаеш ли, како Ленче, аз понякога чувствам същото - само че с хора, които отдавна ги няма. Сякаш са отново живи, около мен.

Двете жени смениха още някоя и друга приказка, докато през това време Колев вече беше направил едно късо и много силно кафе - такова, каквото Зоя го обичаше. Тя погледна с благодарност към него и към чашата с горещата течност, поставена върху зелената кръгла пластмасова маса, докато Пирата се облиза по котешки мързеливо и се излегна на другата си страна.