- Здравей Пашка! – поздравих машинално дежурния, Павел Петрович, докато се подписвах в присъствената книга, че застъпвам на дежурство.
- Здравей Наташа! – отвърна ми дружелюбно човекът.
Добър човек, между другото. Искрено обича жена си и двете си дъщери, не пие много, пуши умерено. Като за руснак – мъж-мечта. И е доста добър милиционер, на всичкото отгоре. Има такива, на които им е призвание. На мен гледаше като на по-малката си сестра. Впрочем, 90% от мъжете в районното гледаха на мен по същия начин. Започвах да се чудя дали Хесер не ми е направил някое заклинание за снизходителност.
Часът беше към девет сутринта през поредния ми работен ден като псевдоследовател в районното на Пятницка. Реално по-голямата част от работата я вършеше Глухарьов. Не съм следовател и понятие си нямам какво да правя с разните там жалби и други подобни. Виж поне на поведение го докарвах. Ама имах добър учител. Глухарьов обичаше да ми прави знаци зад гърба на потърпевшите, че да ми подсказва кои жестове вдъхват респект и внушават доверие. Иначе, общо-взето само стоях при него за авторитет. Пред Патрула де, не пред него. Той, някак си, ме смяташе за много забавен придатък на моменти, а в други за непосилно бреме. Трудно му беше на човека, признавам, но вината за това не беше моя. Аз се опитвах да не му усложнявам живота, но не винаги ми се получаваше.
Вече работех в един кабинет с него от повече от седмица и започвах да се чудя дали старците начело на Патрулите не са си направили криво сметките. Все пак, защо ще пращаш оперативен работник (добре де, аз не бях съвсем оперативна) Висш маг, при това универсален, и да го оставиш да кисне в канцеларията на кварталното районно. Звучеше твърде странно. Но Хесер не е доживял до тая възраст като е правил очевидни планове. Същото можеше да се каже и за Завулон.
През последните няколко дни дори не беше имало кой знае какъв екшън. При Глухарьов идваха само разсеяни лелки да се оплакват, че са си забравили чантите някъде или пък да се оплачат от шумната компания на горния етаж. Глухарьов сам ходи да лови един джебчия като категорично отказа да ме вземе със себе си (въпреки че настоявах много сериозно). Което беше повод отново да слагам изолационен пашкул в кабинета. Оказа се, че той може да вика не по-слабо и ефективно от мен. Накрая надделя и аз останах да пазя кабинета с много кисела физиономия. Абе, общо-взето, беше спокойна седмица.
След като се подписах, си взех служебното оръжие. Ама нали съм идиотка, та се наложи да искам помощ. Карпов, който се оказа по-нормален, отколкото си мислех в началото, със смях и много бъзици (по адрес на анонимните преподаватели в академията, младите дами и пищовите) ми помогна да надяна кобура – недоумявах защо ми е, но устав... След това закрачих по коридорите, поздравявайки този или онзи. За седмица и нещо успях да се запозная със завидно количество хора. Защото първоначалното ми предположение, че в Пятницкото районно не работят Различни се оказа вярно. Тук имаше само хора. Свих по коридора към нашия кабинет – мой и на Глухарьов – и спрях да огледам през Сумрака.
На вратата, в Сумрака, се мъдреше табелка „Различен Следовател – Светлина и Мрак – Подаване на жалби“. Под надписа се мъдреше символа ин-ян, знак че това място е благосклонно към Различните. Лично я окачих в деня след като с Глухарьов пихме в дома му. Все пак, ако някой Различен дойде в районното, да знае къде да отиде. Редно си беше – нали затова бях тук, в крайна сметка. Само името си не изписах, защото не го пишеше и в реалния свят и ако някой ме познаваше по друг параграф, нещата щяха да станат сложни.
Отворих вратата без да почукам – Глухарьов винаги идваше преди мен, а обикновено по това време още нямаше никого – и заварих вътре драма, ама много драма. На рамото на Глухарьов ридаеше жена на видима възраст около тридесет-тридесет и пет. Ридаеше безутешно, все едно е загубила близък. Което беше странна ситуация, защото не сме криминален отдел и не разглеждаме смъртни случаи. Той я беше прегърнал и когато ме видя, ми махна да сядам без да се набивам на очи. По навик погледнах през Сумрака към жената, най-малкото да проверя откъде тая мъка, и се втрещих. Тя беше Различна. Светла Различна, някъде към четвърто-пето равнище. Защо ли ридаеше? Направих въпросителна физиономия на Глухарьов, той ми отвърна, също с физиономия, че не знае точно.
Затова седнах и зачаках жената да се нареве. След няколко минути заключих, че май няма да млъкне скоро и тъй като ми действаше на нервите, реших да отида да налея вода за каната. Мразя чуждото нещастие, заради което в Дневния Патрул ме подкачат, че съм повече Светла, отколкото Тъмна. Като млъкне ще й се пие нещо. А ако не млъкне – чаят ще я накара да млъкне – не можеш да ревеш и да преглъщаш едновременно установила съм го по емпиричен път. Върнах се тъкмо когато Глухарьов я беше хванал за раменете и се взираше с нежност (странно, мислех, че този поглед е запазен само за Ира Зимина) в лицето й. Вероятно в опит да я успокои.
- Кажете ми, моля Ви, какво се е случило? – жената само поклати глава и понечи отново да се сгуши в ръцете му.
Ясно, тя виждаше че е човек и не смееше да обясни проблема. Което вероятно значеше, че търси Различния-следовател от табелката в Сумрака. А в кабинета беше намерила само човек. И сега просто искаше да си поплаче на нечие рамо. От което пък заключих, че явно няма много такива възможности. Реших да действам светкавично и да предотвратя следващ потоп. Затова бързо включих каната да загрява (добре, че беше бърза) и тикнах в ръцете на жената кутията с пакетите чай. Тя погледна към мен и очите й се разшириха. Явно една сега ме забелязваше. Какво пък, Глухарьов никак не беше за изхвърляне, особено ако не гледа като престъпник. Може дори да се каже, че беше привлекателен. Ако си на трийсет и няколко.
- Аз, аз такова.... Аз ще си ходя – смутолеви тя, върна ми кутията и стана да си ходи.
Толкова бързо, че дори не видя, че си е оставила чантата на бюрото на Глухарьов. Затова я хванах за лакътя (както той ме беше уловил като се запознахме) и рязко я дръпнах да седне.
- Спокойно, той знае за Различните. Колега ми е. Работим заедно. Не се притеснявайте – тя ме погледна с неприкрит ужас.
Което беше странно, защото вече би трябвало да беше видяла аурата ми.
- Аз не съм дошла при Патрулите, не ме разбирайте погрешно... – заекна тя и погледна към Глухарьов с надеждата, че той ще я измъкне от проблемите.
Странно, и двамата бяхме в униформа (Ирина Сергеевна успя все пак да ме накара да намъкна пола), но някак си тя вярваше повече на него, отколкото на мен. Ефектът на пола, предполагам.
- Дошла сте при следовател-Различен, нали? – заключих аз докато наливах чай и тикнах чашата в ръцете й. – Това съм аз – продължих докато наливах чай за себе си. – Искаш ли? – попитах Глухарьов, но той само поклати глава.
- Аз, разбирате ме погрешно, аз не съм за Патрулите. Моето е дребно, аз сама... – и жената понечи да стане, но аз властно вдигнах ръка.
Тя не чака да обясня, а просто седна и дори отново взе чашата в ръце. Понякога разликата в ранговете си казва думата. Тъмни или Светли, всички почитат по-висшестоящите от тях. Някои от страх, други от желание да получат изгода, трети – заради едната чест. Можех да се обзаложа, че тук става дума за страх.
- Напълно правилно Ви разбирам, госпожо. Тук не сте в офиса на Патрула. Да, аз работя в Патрула, но в момента са ме пратили тук. Тук се занимаваме с дребни простъпки, жалби на цивилни спрямо Различни и други подобни нарушения на Наказателния Кодекс.
При тези думи, Глухарьов кимна доволно над рамото на жената. Тя изглежда малко се отпусна.
- Не занимаваме Патрулите, ако няма нужда – добавих аз.
Седнах на бюрото на Глухарьов, защото моето беше точно зад гърба на жената и съответно не ставаше да я местим насам-натам и се подпрях на него, както правеше той, когато дойде тъжител. Той отново ми кимна доволно, явно не възразяваше, че окупирам бюрото му. Имах усещането, че човекът искрено се забавлява с моите опити да се правя на следовател.
- С какво можем да Ви помогнем, госпожо? – попитах отново аз, при това с най-загрижения си тон.
Тя не би могла да види истинското ми равнище, но вече беше разчела аурата на патрулна, така че ако искахме да ни каже истината, трябваше да караме полека. По някаква причина жената имаше страх от органите на реда на Различните и не исках да го потвърждавам, поне засега.
- Става дума за сина ми – тъжно изхлипа жената и отпи от вече изстиващия чай.
- Той Различен ли е? – побързах да уточня аз.
С деца-Различни се работеше по-трудно, отколкото с човешки деца, а мен не ме биваше нито в едното, нито в другото.
- Той е Тъмен – изхлипа жената.
Разбирах, не може да си прости, че е отгледала Тъмен, при положение, че тя самата е Светла. Нали е Светла – мислеше си, че вината е в нея. А малкият непрокопсаник вероятно се е забъркал в някоя каша.
- Разбирам – казах на глас и попитах: - Равнище на силата?
- Първо – продължи да хлипа жената.
Лошо. Всяка майка би се гордяла със син с подобно равнище, нищо че е от противоположната боя. А тя плачеше...Значи имаше някаква връзка. От друга страна, първо равнище могат да натворят Апокалипсис, но това е друга тема...
- Маг, вещер или вампир? – продължих разпита аз.
- Маг. Само че той... – тук жената се разрида отново.
Какво беше натворило това момче, да му се не знае? Глухарьов реши да се намеси и сложи ръка на рамото й.
- На колко години е синът Ви? – зададе той единствения въпрос, който аз, тъпачката, забравих да задам.
При Различните няма никакво значение дали си на три или на три хиляди години. Важно е равнището на Силата. Но за хората е важно на колко години е нарушителят. Впрочем и за Наказателния кодекс е важно.
- На 17. Само на 17 – отговори жената и ме погледна жално, сякаш аз държах някакъв невидим меч над главата на сина й се канех да го обезглавя.
- Все пак, какво Ви води в районното? – побързах да сменя темата преди да чуя нов порой от ридания.
Жената се поизправи и ме погледна с такава печал, че за момент и аз да ревна. Не съм чак такъв емпат, но в случая наистина ми стана жал. В очите й, пък и в аурата й, преливаше майчина любов, която се бореше със себеомраза, с жал към обичното дете и огромното желание да го спаси. С цената на всичко и въпреки всичко.
- Синът ми краде от къщи – отрони най-накрая тя.
Дотук нищо странно, все пак той е Тъмен. Странното беше как се е случило.
- Как така? – попитах аз. – Вие сте Различна и домът Ви би трябвало да е защитен от подобни неща. Още повече, че той е ваше дете и би трябвало да имате авторитет пред него. Освен... – не можах да продължа, защото жената избухна в нов пристъп на ридание.
Явно бях казала нещо не на място, обаче аз просто излагах фактите. Глухарьов ме погледна с укор и отново я прегърна.
- Не се тревожете. Всичко ще бъде наред... – започна да повтаря той, докато я галеше по косата - Как се казвате?
- Надежда – изхлипа тя. – Надежда Семьоновна.
- Не се тревожете, Надежда Семьоновна – веднага реагира той. - Ние всичко ще оправим. Всичко ще бъде наред.
Само човек можеше толкова убедено да повтаря подобни фрази. Съмнявах се всичко да бъде наистина наред, а още повече се съмнявах, че можем да оправим нещата. Малкият нехранимайко беше забъркал истинска каша. В най-добрия случай, щяха да го водят на отчет в Патрула, в най-лошия Трибунал и после в интернат. А там хич нямаше да му хареса. Все пак се възхитих на професионализма на Глухарьов. Не е лесно да успокоиш жена в истерия, но на него някак си му се удаде.
- Синът ми въздейства върху мен и използва разликата в равнищата, за да прави каквото си иска – отговори горчиво Надежда Семьоновна. Ето къде била работата. – Вчера се опита да подчини волята ми и да ме превърне в марионетка – допълни тя, за да разсее всякакво съмнение.
Ако майката беше права, малкият отиваше на Трибунал на 100%.
- Кога е иницииран? – продължих да разпитвам аз, като мъдро реших да не коментирам горния факт.
- На 7 годинки беше. Аз сама го инициирах, но така и не разбрах защо стана Тъмен. Аз съм лоша майка – и жената закри лице в ръцете си.
- Не, не сте – изпреварих аз Глухарьов, някак си бях сигурна, че той ще каже същото. – Просто всеки сам решава коя страна да избере. Сумракът вижда в душата му. Просто детето Ви се е родило такова. Това не може да се промени. Всичко ще бъде наред – излъгах аз, за по-достоверно.
Глухарьов изглеждаше силно озадачен, но в момента не можех да му обяснявам какво точно се случва. Затова отново се обърнах към жената.
- Кога и къде можем да го намерим за разпит? – попитах, като наблегнах на думичката „разпит“.
- Връща се от училище към три следобед – жената изглеждаше леко стресната. – Вие нали няма да ходите в Патрула и да викате оперативната група?
- Няма – поклатих глава аз. – Първо ще изясним какво се случва.
Явно беше разчела аурата ми на патрулна, но не и това че съм Универсална. Нито пък кое равнище съм. Това, само по себе си, беше добре. Понякога началството има паникьосващ ефект.
- Значи ще Ви навестим след три часа следобед, за да си поговорим с него – казах на глас. – Напишете адреса си тук – побутнах към нея лисче и химикалка.
Жената послушно написа адреса си на листчето и ми го подаде. Не ми говореше нищо, но бях сигурна, че Глухарьов знае къде е. Той знаеше района като петте си пръста.
- Няма ли да пиша жалба? – попита с известно съмнение тя, обръщайки се към Глухарьов, този път.
- Не - отговорих аз, – засега няма да се занимаваме с канцеларски работи. Първо да изясним с какво си имаме работа.
- Синът ми е добро момче – побърза да добави по навик жената. После се присети защо е дошла и се поправи: - Той... просто малко се е заблудил.
- Ще му помогнем. Всичко ще се нареди, Надежда Семьоновна – включи се Глухарьов, съвсем на място.
Човекът определено го биваше затова. Явно има хора, които се раждат за следователи.
- Можете да си вървите – махнах с ръка аз (този път по маниера на Хесер, когато беше в настроение).
Жената не тръгна да спори, инстинктивно усещаше, че говори в висшестоящ, нищо че не можеше да разчете аурата ми като хората. Освен това аурата на Патрулен за Различните си беше като еквивалента на милиционерската униформа за хората. Така че загрижената майка се облече и си взе чантата без да каже и дума. Едва на вратата се спря и отново ме погледна със страх, както в аурата, така и в очите.
- Нали няма да нараните сина ми?
Гласът й звучеше леко сковано, но и с такава сила, че ясно ми подсказа, че тя би умряла за детето си. Майки, какво да ги правиш? Каквото и да направят децата им, те винаги ще ги обичат. А тази тук, на всичкото отгоре, беше и Светла...
- Няма, не се тревожете, само ще си говорим. – казах успокоително аз, макар че общо-взето бях на съвсем друго мнение.
Ако това копеленце ми попаднеше в ръчичките, щях бързичко да му смачкам фасона, при това без много церемонии.
- Имате ли нужда някой да Ви придружи до изхода? – попитах с надеждата, че Глухарьов ще схване намека.
За негова чест, той наистина се надигна, но жената поклати глава.
- Не, аз сама... – и затвори вратата.
Побързах да стана от бюрото на Глухарьов и се настаних зад своето. Все пак театърът приключи. Той, все още озадачен, седна на стола си и ме загледа. Гледа ме дълго и преценяващо. Както човек гледа странен музеен експонат. Накрая не издържах и попитах:
- Какво?
- Чудя се... – започна той, чешейки се, кой знае защо, по тила. – дали си чудесен оперативен работник, или просто имаше късмет.
- Не те разбрах.
Той да не би да ме хвалеше?
- Справи се доста добре. А като гледам това май ти е първия случай – заключи той.
- Благодаря сенсей! – засмях се аз, поклоних се по японски и седнах да си допия изстиналия чай. – Силата беше с мен.
- Много смешно – отвърна ми той в опит да бъде сериозен, но не му се получи много. – Сега ще ми обясниш ли какво стана току-що?
- Дори не знам откъде да започна – намръщих се аз. – Има много неща, с които не си запознат.
- Тогава давай едно по едно – заключи той. – Ще ти задавам въпроси и ти ще отговаряш – аз кимнах. – Като начало, защо излъга жената, че нищо няма да направим на нейния сополанко?
- Защото ако й бях казала, че ще го напердаша с бича на Шааб, тя самата щеше да ни разкъса на парчета. Каквото и да е направил, той си остава неин син, и тя го обича. А и тя искаше да чуе точно това. Ти как разбра, че лъжа?
- Работя това от петнайсет години – той ме информираше, всъщност. – Виждал съм доста неща. Впрочем, тя май ти се върза. А какво е бича на Шааб?
- Искала е да се върже. За бича – не ти трябва да разбираш. Какво друго искаш да знаеш?
- Защо толкова се страхуваше от вашите Патрули? Нали те са вашата милиция? Не би ли трябвало да подаде оплакване именно там? – Глухарьов отново запали цигара.
- Имаш право, но Патрулите наказват много по-жестоко. Този така ги е забъркал, че дори в Дневния ще му нацепят гьона.
Едно такова провинение е много вероятно да стигне ако не до Трибунал, то до много сериозни наказания – намръщих се аз на цигарата в ръката му. Той ме игнорира. – От друга страна, човешката милиция не би могла да нарани момчето, но пък поне ще го посплаши хубавичко...
- Да бе, да! – изсумтя той. – Нехранимайкото издевателства над собствената си майка, съмнявам се да се трогне от група служители на реда.
- Забравяш на колко години е момчето. На тая възраст, милиционерите все още вдъхват страх и респект. Затова вероятно жената се е надявала да напише жалба да хулиганство, вие да го посплашите за ден-два и детето й да влезе в правия път.
- Съмнявам се, че ще стане толкова лесно – изсумтя той и изпусна нов облак цигарен дим.
Аз демонстративно започнах да кашлям и той отиде да отвори прозореца. Имахме негласно споразумение за тия цигари. Мразя цигарите.
- Аз също, но тя е майка, освен това е Светла. Надява се, че синът й просто се е объркал и може лесно да бъде върнат в правия път. Вероятно е дошла до тук и е питала за дежурния следовател.
- И тъй като това съм аз, т.е. ние, е дошла тук – допълни той.
- И е видяла табелката в Сумрака и е решила, че може би ще се получи.
- Какво беше онова с равнището, не го разбрах съвсем. Стана ми ясно, че той е по-силен от нея – потърка челото си тъй нареченият дежурен следовател.
- Да, обаче не в това е проблемът. Случва се децата-Различни да са потенциално по-силни от родителите си. Но те почти никога не си позволяват да ползват тази сила по подобен начин. Това е недопустимо – обясних аз.
Глухарьов, колкото и да е странно, кимна разбиращо.
- Както при хората е недопустимо да теглиш един бой на баща си.
- Именно. Това е горе-долу същото. Никой не го толерира и за подобно поведение наказват много сериозно. На този няма да му се размине само с мъмрене. Да не говорим, че майка му е от противоположната боя. А това може да се тълкува по много начини, зависи кой и как ще го извърта – заключих уморено аз. – Казвай какво ще правим? – обърнах се към Глухарьов аз.
Той повдигна вежди въпросително и се посочи.
- Защо аз?
- Защото ти си следователят. Аз не знам какво се прави в подобни случаи.
- Ами... – той отново се почеса по тила, за кой ли път днес. – Ще отидем в дома на жената и ще си поговорим с гаменчето. Други идеи не ми идват на ум, някак си.
- Нито пък на мен, за съжаление – въздъхнах аз и се зарових в купчината стари жалби, които Глухарьов ми беше тръснал на бюрото още в първия ден. – Най-гадното е, че в един момент ще трябва да пиша рапорт за това и до двата Патрула.
- Канцеларската работа е 90% от работата на сътрудника на правораздавателните органи – заключи с менторски тон моят партньор. – Екшънът е рядък и опасен и повярвай ми, не ти трябва да попадаш в центъра на събитията.
Той стана, свали униформеното сако и го окачи на облегалката на стола. Значи все пак не караха само мен да нося служебното оръжие на смяна.
- А ние с теб, драга моя, сме канцеларски плъхове.
Тук прихнах, защото се присетих за едно много забавно заклинание със същото име. Което беше много подходящо за разпити, впрочем. Стига да можеш да задаваш кофти въпроси, но само на канцеларски език, разбира се. Глухарьов ме игнорира и също се зарови в някакво дело. До три часа следобед успя да приеме няколко жалби за кофти съседи, едно изчезнало куче и наличие на алкохолици във входа. Общо-взето стандартен комплект за тоя район.
Аз се правех на много заета с разни дела и му оставих цялата работа. Иначе размишлявах как да разреша проблема с нехранимайкото. Виждаше се, че майката вече е вдигнала ръце, щом търси съдействието на правораздавателните органи. Виждаше се също, че не се е отказала още от детето си. Тогава щеше да отиде директно при дежурния в Нощния патрул и тогава тежко му и горко на оня сополанко. Чудех се как хем да дам урок на копеленцето, хем да не набърквам Патрулите, ако може, хем да не стига до Трибунал (накъдето се беше запътил с гигантски крачки). Трябваше да има начин, но нещо не го виждах. Искрено се надявах Глухарьов с неговия опит да има някакви идеи. Лошото беше, че е едно да баламосваш човешкото правосъдие и да шмекеруваш с Наказателния кодекс и съвсем друго да се опитваш да се заиграваш с Великия Договор. За това наказваха. А аз изобщо не исках да съм от наказаните.
© Бистра Стоименова All rights reserved.