Размисли по есенната алея

Вървя и разравям с краката си купища листа от платаните-сгърчени детски ръце.Времето е късна есен или ранна зима.Меланхолно небе,прашни улици и хора с мрачни лица.Аз се чувствам добре.Дори не напук.Просто добре.И не защото съм здрава/относително/,не защото някой ме обича/а някой вече ме е забравил/,а просто ей тъй-защото земята се върти,есен е,скоро ще завали сняг,после ще дойде пролет,после...Не зная още колко после ще има.Това не ме тревожи.Зная,че е сезонът на спомените,но аз живея с очакване нещо да се случи.Нещо дребно,но хубаво.Каквото и да е.Дори едно врабче на перваза.Когато помолили един будист да обясни накратко същността на будизма,той отговорил така:”Виж сега,ти всъщност не съществуваш”.Понякога и аз се чувствам така.Мисля,че съм сънят на някого.Не зная дали нещата зависят от мен.Когато правя нещо,обикновено греша.Опитвам се просто да съзерцавам живота.Да оставя нещата да се случват.Трудно е,защото това противоречи на скорпионската ми същност.Нямам пълно доверие на този,който ме сънува.Той знае ли кое е най-добро за мен?А дали това има значение за него?А дали и той не е сънят на някого?...

  Алеята с пожълтелите листа свършва,минавам на отсрещния тротоар.От парка излиза възрастен мъж,хванал за ръка момиченце с керемидено червено палто.То държи огромен есенен букет с разкошни пурпурни и златно кафяви листа.Поглеждам детето,милвайки го мислено по косицата и виждам себе си.Аз съм това дете.За момент се сливам с него.Чувствам се безгранична.Аз съм и дърветата,и хълма зад тях,и целия сънен град,и цялата земя.Аз съм прекрасният живот,който се смее,плаче,шумоли,пристъпва плахо или забързано се носи нанякъде.Аз съм всеки и всичко и това никога няма да свърши.

  Детето изпуска едно листо,навеждам се да го взема,погледите ни се срещат и аз изумено разбирам,че то знае.Детето знае всичко това,което току-що почувствах.Децата знаят.А ние сме го забравили и трябва да повървим сами по есенните алеи,за да си го припомним...