Размисли по есенната алея
Вървя и разравям с краката си купища листа от платаните-сгърчени детски ръце.Времето е късна есен или ранна зима.Меланхолно небе,прашни улици и хора с мрачни лица.Аз се чувствам добре.Дори не напук.Просто добре.И не защото съм здрава/относително/,не защото някой ме обича/а някой вече ме е забравил/,а просто ей тъй-защото земята се върти,есен е,скоро ще завали сняг,после ще дойде пролет,после...Не зная още колко после ще има.Това не ме тревожи.Зная,че е сезонът на спомените,но аз живея с очакване нещо да се случи.Нещо дребно,но хубаво.Каквото и да е.Дори едно врабче на перваза.Когато помолили един будист да обясни накратко същността на будизма,той отговорил така:”Виж сега,ти всъщност не съществуваш”.Понякога и аз се чувствам така.Мисля,че съм сънят на някого.Не зная дали нещата зависят от мен.Когато правя нещо,обикновено греша.Опитвам се просто да съзерцавам живота.Да оставя нещата да се случват.Трудно е,защото това противоречи на скорпионската ми същност.Нямам ...