“Обичам те, Ейми. Не искам да ти се случи това.”

Внимавай! Границата е толкова тънка, че самото й достигане вече те е отвело от другата страна...

Толкова съм уморена от чакане по теб. По фините разклонения на нервите ми, тече онази отпадналост, която ме кара да се смалявам и да усещам страх от нарастващите около мен предмети. Изкривените им форми заплашително се надвесват над мен, като огромни мутанти и чувам стенанията им от това, че са неподвижни и натоварени с моите вещи. Толкова съм уморена от чакане по теб, че дори и да беше тук, нямаше да мога да осмисля реалността и да усетя радост от близостта ти. Разбираш ли, мозъкът ми те е изхвърлил завинаги от съзнанието ми. Затова дори и да те има, ти не можеш да бъдеш разпознат. Спрял си да ми се случваш и това сега не са моите мисли, а твоите, в които някак си успявам да надникна, защото искаш да се върнеш.
Искам да се върнеш!..
Прилича на лудост, нали? Това е единственият начин да стигна до теб. С лудост. Но, не за да те имам, а за да разбера какво точно ме привлича у теб. Загадка, която ако разгадая, повече никога няма да се обърна назад. И то буквално, защото ще съм се сблъскала с нищото. Можеш ли да сътвориш представата ми за нищо? Правиш го. Това си ти - една пропаст, тъмна и дълбока, чиято магнитна, гравитационна сила, многократно надвишаваща моята, е почти непобедима. Ако те приближа, рискувам да попадна в омагьосващото ти поле и може би няма да успея да превъзмогна притеглянето ти... …сега, когато спасителят в ръжта го няма...

Посягам към поредната доза и вече не ме е страх от “твоето надолу”. Наистина ли те интересува защо го правя? Не е от мъка, а от безразличие. Няма какво повече да ми се случи и това дезактивира мотивацията ми за продължителност във времето. А ми харесва и яркостта, която придобиват цветовете, и разливането на тоновете им пред очите ми. Хубаво е и ехото на шума и тишината. Отдалечава се и се приближава, а на мен ми е все едно какво правиш с мен и дали изобщо го правиш ти. Обхваща ме желание да застина завинаги в блажената летаргия на СПРЯЛОТО. Притеснява ме само едно – “полета” към вечността. Истинският полет започва с излитане. Съзнанието ми не е толкова замъглено, за да не се досетя, че излитането е противодействие на гравитацията, т.е. нагоре, а възможността, която стои пред мен е в обратната посока, което е по-правилно да се назове "падане". Не, че не мога да намеря изход от това “безизходно” откритие. Мога в името на този "полет" и улеснена от световъртежите, просто да завъртя позициите ни (които най-вероятно са относително поставени в това “нормално” положение). И така аз ще да се окажа долу, а пропастта горе. Достатъчно съм крайна за да допусна, че погледнато от различна точка на земното кълбо, аз физически се оказвам отдолу.
Но от друга страна, чакай малко, летенето е прекалено естествен и освободен процес, за да се нуждае от допълнителни размествания и аранжировки. Струва ми се, че едва ли не полагам усилия да се самоубия.
...Объркана съм, нещо ме държи будна. Дали е от страх? Ами ако се окаже, че греша, че няма свят на нищото, а сама го създавам, водена от непримиримия дух на човек, загубил някой? А, ако има какво да губя? АМИ, АКО ТОВА НЕ СЪМ АЗ?? Тази дрога откъде се взе? Колко много въпроси...
Не е ли възможно всъщност да не съм една отхвърлена, а дори напротив – много нежно обичана жена? Един млад амбициран психолог, решен на всяка цена да завърши дисертационния си труд върху крехката човешка психика? Странно, казах обичана, а не ОБИЧАЩА... Не прибързах ли, като избрах точно този случай?
Само това момиче да не ми напомняше така за...

Аз лично се заех със снемането на анамнезата. Бях толкова детайлна... Мисля, че ако съм психолог, прекалено много се вживявам в съдбата на пациентите си. Вземам се на повече от СЕРИОЗНО!!! Знам, че беше прав онзи Московски професор, който казваше “Трябва да бъдете Флобер, та температурата ви да се покачва при описването на треска. Трябва да сте Максим, та представяйки си мястото, където пронизват с кинжал героят, да изкрещите от болка и да видите алена ивица кръв по тялото си". Несъмнено е прав. Ако успея да се поставя на мястото на болния и усетя неговите симптоми, може би ще разбера и причините довели до болестта му. Но! Дали това няма да ме лиши от обективният ми подход или дори да скъса миниатюрната нишка, деляща разума ми от безумието? Съгласна съм, че медикаментите са консервативен метод на лечение, който не винаги се оказва най-ефективен за пациента, но пък този тук се оказва твърде рисков за лекаря. Трябва да опитам друго... може да е радикално, но без опасност да се самозагубя. Ще помисля... Само това момиче да не ми напомняше така за... Всъщност, коя е тя?

Чакай, ще мисля после. Сега имам нужда да се почувствам желана. Безкрайна нужда. Хубаво е, че съпругът ми се прибира... трябва бързо да изхвърля тези спринцовки.

(бележки върху досието) 
клинична картина:
последен прием:
изследване:
окончателна диагноза:

(в горния десен ъгъл)
Име...,........................

Но... какво означава това? Как е невъзможно... Това име...
Не, нееее!!! ...не може да съм АЗ...
Това е запис...
Аз отдавна се отказах...
да... спра...
...
...наркотиците...