Реабилитация
Илюзия... Накротик... Съдба... Обсебен...
Стопяваш ме... Изнасилваш ме... Непокорна съм... Изгубих!
Като ръжда, полепнала на стара ламарина от години... Станал част от мен, бавно ме убиваш. Като куршум, заседнал в сърцето, който не може да се извади. Гърч...
Цял живот чакаш един шибан момент, който накрая ти бива отнет. Залагаш – играеш. Залагаш всичко – губиш. Всичко коз! Валето пика излиза, някой ти го взима и ти си валат. Но с валат не се излиза от играта...
И продължаваш да чакаш момента, в който ще имаш отново възможността да заложиш всичко, надявайки се, че този път няма да изпуснеш правилната ръка.
Тежко реже съдбата. Направо ти прерязва гърлото, но ти оставя последния дъх в знак на уважение. И именно с този дъх се задавяш. Остава в гърлото ти като дим, полепва по него и не искаш да отминава. Но съдбата... Дава много, но, рано или късно, трябва да си платиш цената. Дали ще го направиш - от тебе зависи.
Агонията е дълга... Сякаш безкрайна. Само хард-кор мазохистите могат да издържат на това. Понякога предпочитам дивата, първична, физическа болка, пред тази, която те разяжда като отрова... Всяка клетка от теб спира да диша, всеки орган е отровен. Въздухът мирише на сяра. Имаш тумор в съзнанието. Ограничен, обременен с безбожен товар, затворен в дунапренена стая.
Черна сянка се прокрадва през погледа. Губиш цвета на ирисите си. Сиви са вече... Няма го зеленото и синьото... И жълтото избяга вече. Дори хаосът не може да обясни случващото се. Разложена, зловонна плът. Просната на релсите, изправена пред земята на 37-те беди...
Кутия цигари... за няколко часа?! Свъшиха. Затворената гара вече е срутена, през нея влакове не минават. Пусто... само тук-там някой уличен пес се изпикава върху останките от нея...
Обяснения... Бичуване... Истерични красъци... Чакалня... Амнезия – желателна... Морфинът не помага... Трудни стъпки... Еnd!
© Стефка Георгиева All rights reserved.
