Рецепта за приказка

   Най-после съм в леглото. Сама. Време е да помисля по случилото се от деня. Странен ден, дълъг и преплетен с неочаквани случки, срещи, емоции...

   Забравих вкъщи телефона, ядосах се.

   В училище ме посрещна усмивката на любим човек и мигът ми стана светъл.

   А след това на връщане към вкъщи светът замръзна.

   Пред очите ми, забързан моторист блъсна възрастна жена. Тя падна на асфалта и застина в позата на непотребна дрипава кукла. Хората се разпищяха. Дойде линейка и отнесоха жената. Един човек пренебрежително изкоментира:

   - Какво толкова, тя е стара жена, поживяла си е, стига ù.

   Неговото бездушие ме смрази. Седнах разплакана на близката пейка. До мен се приближи жена на средна възраст. Попита защо плача, зле ли ми е.

   - Не! - изкрещях аз и продължих разгневено: - Как може такава студенина от хората? Защо си позволяват да отреждат кой да умира и кой не?

   Искам жената да оцелее, нищо че лекарите не дават надежда! Искам да стане чудо! А чудеса стават ли, стават ли...?

   Жената ме прегърна и тихо рече:

   - Ще ти разкажа нещо.

   Ние бяхме бедно семейство, едва се изхранвахме. В студените зимни дни често зъзнехме пред студената печка. След училище винаги помагах на една съседка. Тя беше стара жена. Вършех домакинската работа, метях, перях, готвех... С дребните суми, които жената ми даваше, спестявах пари за нуждите си в училище.

   Един ден татко се разболя, а ние нямахме средства за лечението му. Мама потърси от съседката, на която помагах. Тя нито за миг не се замисли и веднага даде нужната сума.

   Да, но татко се влошаваше ден след ден. Лекарят каза на мама, че само чудо би го спасило. Може би му оставаха седмици, а дори и дни.

   Една вечер излязох на чист въздух. Докато се разхождах, видях скалисто място. Седнах на камък, образуващ лозов лист и загледах звездите. Светлинките им блещукаха в черното небе подредени като актьори от сцена на театър. Луната сякаш бе в ролята на голяма магическа топка. Звездите - светещи ангелчета, чакащи повелята на кълбото.

   Седях замислена пред тази вълшебна сцена, в неясно очакване за небесен спектакъл. Внезапно една от светлинките - ангелчета, сякаш се спусна по пързалка, забързана да сбъдне нечия мечта. Трепетно си пожелах, татко да се изправи на крака жив и здрав.

   Когато се прибрах, започнах да приготвям дрехи за училище. Докато ги нареждах на излющения от старост стол, мама радостна ми съобщи, че татко е на път да оздравее.

   Аз много се зарадвах, но не можех да повярвам. Изтичах в стаята при него, а той ми се усмихна от леглото със свеж поглед. Разбрах, че желанието ми се е изпълнило.

   Гласът на жената замлъкна. Сгуших се в нея. Така, притихнали и мълчаливи, останахме сякаш цяла вечност. После времето се върна. Жената продума:

   - Трябва да тръгвам.

   - Да, трябва. - Отговорих аз и продължих. - Красива история. Това приказка ли беше или  истина?

   - Приказка... истина? Мило дете, всяко събитие, което завършва с хубав край е приказка. В това се състои магическата сила на чудото.

   Жената стана и тръгна с бавни стъпки. След няколко крачки фигурата ù изчезна като поета от нечия приказна ръка.

   А аз...? Аз... Ето ме сега у дома, с размислите си за пъстрия, като есента, ми ден.

   Във внезапен порив грабнах телефона и набрах дежурния от болницата, където бе приета блъснатата жена. Представих се за нейна внучка и попитах как е. Отговориха, че учудващо за нейната възраст и състояние, тя е добре и скоро ще бъде изписана.

   Благодарих и с щастлива усмивка затворих телефона.

   Да, истина е, грозната реалност се превръща в красива приказка и то само с едно вълшебство, с едно чудо! Чудото да желаеш доброто!