Jan 20, 2019, 7:51 PM

 Рецепта за затваряне на рана - част втора 

  Prose » Novels
576 0 0
Multi-part work « to contents
21 мин reading

  Йона се прибра  във вкъщи. Майка й Амира беше приготвила трапезата. Баща й Анет и брат й бяха се прибрали по-рано тази вечер. Всички бяха седнали да вечерят. – Много е вкусно! – обади се брат й Амир доволен. Докато траеше вечерята всички бяха мълчаливи. Никой не каза й дума. Велана все още витаеше в света на приказките и чакаше с нетърпение да се върне там. Баща им Атен  мислеше за поръките, които беше събрал през деня и трябваше да свърши в срок от една седмица. Дядо Иларий също беше странно мълчалив. Обикновено той винаги нещо си мърмореше, закачаше се с внучките си и разказваше забавни истории от живота си.

  Не след дълго вечерята приключи. Майка Амира дигна масата. Всеки отиде в неговата си стая. Малката  Велана стана и с бързи крачки излезе от стаята. – И не забравяй, че утре ще ставаш рано! Скоро трябва да си лягаш! – извика майка й докато миеше съдовете, но дъщеря й вече я нямаше в стаята.

  Йона беше някак неспокойна и нервна.Изчака брат й и баща й да излязат от кухнята.  Смяташе да попита дядо Иларий за случката, която преживя по-рано днес. Той вече бе станал и се приготвяше да отиде в стаята си. – Дядо! – прошепна тихо Йона до ухото му. – Да, Йона. Кажи? – отвърна. – Бих искала да поговоря с теб, но не тук. – нервно каза момичето. – Разбира се. Случило ли се е нещо? – Моля те дядо, не тук. – Добре. – рече той, станаха и излязоха тихомълком.

Излязоха навън и отидоха до беседката в градината. Седнаха. Йона беше нервна и не знаеше от къде да започне. Не знаеше как ще реагира дядо й.

  • Кажи ми сега, какво се е случило, та така скришом искаш да поговорим. Не е типично за теб. – каза дядо Иларий, палейки лулата си. Издиша дима и зачака какво има да казва внучка му.
  • Дядо, искам да те попитам, може би ще прозвучи нелепо, но магията съществува ли? Искам да кажа, съществуват ли и други създания, които не са като нас? – продума тя. Той се изненада. Тя никога не е говорила за такива неща, нито вярва във тях. Беше странно за него. Йона не беше като Велана, която вярваше в магията и в приказките. Да чуе от по-голямата си внучка за магия беше нещо ново за него и сега не знаеше как да подходи. Той сложи едната си ръка на брадичката, а с другата държеше лулата. Чу се тежка въздишка. Появи се малка усмивка на лицето му.
  • Защо ме питаш точно това? Странна си.
  • Зная, че звучи странно, дядо. Извинявай, че те попитах. Смешно е, нали? Забрави..  – отвърна тя нервно, стискайки ръцете си една в друга. Беше свела леко главата си.
  • Погледни ме в очите. Успокои се. Явно нещо се е случило. Сподели ми, Йона. Ще те изслушам. – „От къде да започна?“. – помисли си тя. Сложи пръст до устата си. Погледна дядо си, който тръпнеше в очакване.
  • По-рано днес бях на разходка до планината. Всичко беше нормално, докато не отидох до водопада. Сещаш ли се за него? – Да…и?
  • Седнах на една от скалите и се наслаждавах на природата. Не мислех за нищо. Бях толкова омаяна, че затворих очите си и слушах звуците от падащата вода.
  • Мини по същество. Нещо се е случило. – рече Иларий с нетърпелив тон. – Добре… ами… -  започна да заеква Йона.
  • Докато стоях със затворени очи изневиделица зад мен се появи голям бял вълк и много се уплаших. Станах и започнах да викам, въпреки че знаех, че нямаше кой да ме чуе. Бях съвсем сама. И изведнъж белият вълк се преобрази! Разбираш ли?! Преобрази се в млад мъж! Чуй ме само какви ги говоря… не можех да повярвам, дядо! Не може да съм си въобразила! Беше съвсем истински! – каза Йона с удивление. Стана още по-нервна и някак весела.
  • Изглежда си имала интересна среща. Последва въпрос. В очите на дядо Иларий се четеше любопитство.
  • Кой беше той?  – Ами, това…името му е Ренар, сподели ми, че е друид, но аз се засмях и не повярвах. Каза ми, че семейството ми е трябвало да ми разкаже истината, и че магията е съвсем истинска. Затова реших да споделя само на теб дядо. Само ти би ми повярвал.
  • Вярвам ти. Нещо друго каза ли ти друида? – последва още един въпрос.
  • Каза ми, че заради невежеството ми ще се нараня и не бива да ходя в планината сама. Държеше се грубо според мен. Аз мога да се грижа за себе си. – каза тя уверено. Извърна поглед и гледаше към нощното небе.
  • Трябва да го послушаш.
  • Не, защо говориш така?

  Лицето на дядо Иларий придоби съвсем различен вид. Беше сериозен. – Щом си го срещнала вече нещата ще са различни. Не трябва да ходиш в планината сама. Йона го погледна възмутено. – Ще отида. Нищо няма да се случи. Той каза, че повече няма да се срещнем.  –  каза тя разстроена, а после добави – Ти си знаел, че съществуват. Защо не си ми го казвал? – Защото нямаше да ми повярваш. Ти си различна. Велана вярва в магията и страстта й към книгите я учат, че всичко в този свят съществува, независимо дали ние обикновените не вярваме или отричаме. Има толкова много различни създания по света, Йона. Магията е част от природата, независимо дали искаме или не, дали вярваме в нея или не.

  • Сега ти вярвам, дядо. Искам да ме запознаеш с този свят. Искам да го опозная. Не искам да бъда невежа. Първоначално си мислех, че полудявам. Мислех, че ми се привижда. Дори сега, все още една част от мен отказва да повярва, но след като ти споделих, ми стана по-леко. За това, моля те! – умоляваше го Йона, ставайки от пейката и се приближи до него.
  • Ще ти помогна, но не искай прекалено  много от мен. Вярата трябва да я имаш в сърцето си. Ще те науча на всичко, което зная, но нека това бъде нашата тайна. Никой не трябва да разбира. – увери я той, хващайки ръката й. – Никой! – повтори още един път Иларий. – Обещавам! Това ще бъде тайната ни! Благодаря ти, дядо. – отвърна Йона щастлива.
  • Сега нека се връщаме. Време е за сън. Утре ще поговорим пак и ще ти покажа някои неща.
  • Добре, дядо.  – последно каза тя. Станаха и влязоха в къщата. Всеки отиде в стаята си.

  Йона запали свещите и легна в леглото. Мислите й бушуваха като вълнуващ се океан. Образа на онзи странник не напускаше ума й. Нещо в сърцето й се промени. Копнееше да го зърне още веднъж. Ядосваше се, че непознат мъж я е развълнувал. Никой преди това не е успявал. Искаше да го срещне и беше решила – още утре щеше да се върне обратно в планината. „Може би няма да го срещна, но поне ще опитам.“ – помисли си Йона, затваряйки очите си.

 

***

  Беше полунощ. Ренар тъкмо се беше върнал в дома си. Къщичката беше направена от твърд камък, обградена с дървена висока преграда. До нея той беше направил чешма, от която струеше бистра студена вода. На гърба си носеше малка сърна. Остави я на земята и се приближи с бавни стъпки до чешмата  и взе в шепите си вода. Отпи на бързи  глътки, а след това намокри лицето си, по което имаше капки кръв. Отдръпна се и се запъти към къщата. Влезе. Остави коженото палто на закачалката. Взе кремъка и малък камък, които бяха на дървената маса и излезе обратно. Под навеса имаше малко огнище, а до него беше направил пейка и масичка. Отиде до убитата сърна и я хвана. Бавно я влачеше до мястото, където е огнището. Остави я и се върна до задния двор на къщичката за подпалки и дървета. След като се върна, взе кремъка и не след дълго запали огнището.

Ренар живееше сам. Нямаше семейство, а приятелите му бяха отдавна заминали на север да търсят нов дом. Не можеше да ги вини. На него му харесваше усамотението. Обичаше да бъде сам. Цял живот е бил и от малък се бе научил да се грижи  за себе си. Беше му трудно в началото, но все пак, нямаше лесни пътища. Той нямаше и право на избор.

  Ренар беше на двадесет и пет години, висок и широкоплещест мъж,  кожата му беше бяла като сняг. Косата му беше с беше сребриста, не само бяла, а очите му дълбоки като океана, излъчваха онзи вечно-борещ се дух. Лицето му сякаш беше изваяно от мрамор – красотата му не можеше да бъде описана.  Тялото му беше здраво като скала и белезите по него разказваха много истории. За да оцелее е вършил неща, с които Ренар не се гордееше, но и не се срамуваше да признае. Беше силен, горделив и упорит мъж, който не се страхуваше от никого. Животът го направи такъв какъвто е.

 

  Той клекна до тялото на сърната и го обърна по гръб. Извади стрелите от тялото й, след което взе в ръката си голяма кама и започна да го корми. Месото щеше да му стигне за няколко дни напред.

Не след дълго, той сложи на котлето месо и чакаше да се свари. Седна на пейката и изпъна краката си напред. Чувстваше се някак уморен. Беше дълъг ден за него. Ренар бръкна в джоба на панталона си и от него извади малка гривна от бели маниста. Гривната я намери близо до водопада, на мястото където срещна Йона. „Изпуснала я е…“ – каза си. „Ако я видя пак, ще й я върна.“ – добави . Замисли се за днешната му среща с красивото момиче. Ренар отдавна не беше влизал в контакт с човек. Не беше говорил години наред с никого и някак тази  среща изпълни сърцето му с щастие. Мислеше за нея и не можеше да спре. При мисълта за разговорът им, се появи усмивка, придружена със смях.

 

***

   Утрото настъпи. Първите лъчи на слънцето огряха цялата долина. Падна роса. Чуваха се птичи песни от близката гора. Амира беше станала още преди изгрев и шеташе из къщата. Изпра и просна дрехите навън, беше помела из двора докато всички още спяха. Направи закуска. Напали малката камина във всекидневната и стопли вода за чая.Чайникът закъкри. Тя го махна и го остави на масичката. После взе чаша, сложи малко захар и отсипа чай в чашата. Беше още твърде горещ за да го изпие.  Остави го на масата, а след това отиде до рафта и взе малка книжка с приказки. Отвори я на страницата докъдето беше стигнала и започна да чете, докато станеше време да събуди Атен и Амир.  Такава беше тя. Малко сън й беше достатъчно за да се чувства бодра и отпочинала.

Мина време. От стенния часовник изкука кукувица. Беше станало време да ги събуди.

  • Атен, време е! Събуди се! – чу се да казва тя, отваряйки вратата на спалнята. Той не я чу. – Атен! Ставай вече! – обади се още веднъж, но този път по-силно. Видя раздвижване. Атен стана бавно и махна завивката от тялото си. Търкаше очите си. – Добре, добре! Ставам. – измърмори той сънливо. Амира се усмихна и добави – Направих закуска и приготвих чай.  – Дай ми минутка да се разсъня! И не забравяй да събудиш и Амир! – измрънка Атен. Тя не отвърна. Затвори вратата и се насочи към стаята на сина си. Отвори вратата и с бавни стъпки се доближи до леглото му. Седна и загледа как спи. Минаха се една или две минути. Отви тялото му и го хвана за рамото му. Леко го побутна. – Хайде, време е да ставаш, сине. – тихо каза Амира. Той се беше събудил, но беше твърде сънен за да й отговори.  Майка му знаеше, че я е чул. Не каза нищо повече. Стана и излезе от стаята.  Върна се във всекидневната и видя съпруга си. Беше мълчалив.
  • Има ли кафе? – наруши тишината той.
  • Да. Да ти направя ли? – попита Амира.
  • Няма нужда да ме питаш. Знаеш, че не пия чай. – измърмори в отговор.
  • Извинявай. Сега ще ти направя.
  • Побързай. Не мога да се разсъня без кафе.

Той взе от масата вестника, кръстоса  краката си  и започна да чете докато чакаше. В този момент Атен влезе. Търкаше очите си.

  • Майко, направи повече кафе. – каза момчето, отивайки до мивката. Изми ръцете си, а след това плисна вода върху лицето си за да се разсъни.

Не след дълго кафето беше готово.  Амира взе две чаши от горния рафт на полицата. Знаеше и двамата как обичат кафето. В едната сложи две чаени лъжици захар за Амир, а другата – чисто кафе за съпругът й. Сложи  ги в поднос заедно със пържени филийки и масло и ги остави на масата, а после седна до тях и отпиваше бавно от чая.

  • Очаква ни тежък ден. – каза Атен, отпивайки от кафето.
  • Не се пренатоварвайте.
  • Имам много поръки, Амира. Семейството, което живее  над нас – синът на ракиджията, Велимир, ни поръча да направим два казана, тъй като неговите са вече стари и ръждясали. Скоро плодовете ще са готови за да вари ракия. Грънчарят дядо Хрейн, ни поръча да измайсторим шкафче за да слага новите прибори. Трябва да се работи. Не може иначе!  – разказа Атен, поглеждайки Амира.  Усмихна се. – Зная, че имате много работа и съм благодарна, че се грижиш за нас, но се притеснявам за вас. Работете, но не се натоварвайте твърде много. Почивайте от време на време. Няма да ви навреди. – отвърна Амира, допивайки чая си.

Атен сбръчка вежди. – Не ни мисли! Твърде много се притесняваш. Щом се уморим, спираме за малко да починем, а после продължаваме. Твоята работа е да се грижиш за къщата и за децата ни. – възрази той. Атен не умееше да изслушва съветите на жена си. Според него, нейната загриженост  минаваше границите. Той беше упорит и търпелив човек. Понякога горделив. Не умееше да изразява добре емоциите си и може би това беше основната причина, поради която той й се караше. Въпреки това, той я обичаше с цялото си сърце и се грижеше за нея и за децата си до толкова колкото силите му позволяваха. Макар да й се ядосваше понякога, той знаеше кога да спре. Не обичаше кавгите, нито обичаше неразбирателството. Умееше да се контролира и съзнаваше, че е ненужно да вкарва напрежение между отношенията им. Правеше всичко за да бъде семейството му щастливо и да не им липсва нищо. За Атен, това му беше напълно достатъчно.

  Атен беше на тридесет и седем години. Беше висок и снажен мъж за възрастта си. Косата му беше  с цвят на изгоряла пшеница, очите му сини като морето, кожата му беше светла и гладка. Носът му леко изпъкваше, но това придаваше още по-голяма мъжественост на лицето му. Беше най-хубавият мъж в цялото село.  Амира се усмихна. – Не се  ядосвай, Атен. Няма да те притеснявам повече. – отвърна му тя. Гласът й беше спокоен. Той не й отговори. Вместо това стана и се обърна към сина си. – Време е да вървим. Допивай кафето. – Добре, татко.

След няколко минути Амир беше готов за тръгване.  – Довиждане! – рече Атен, затваряйки вратата след себе си.

 

***

  От северната част на реката нещата стояха по съвсем различен начин. Приятелите на Ренар съжаляваха, че премествайки се тук, са го изоставили. На север, жителите на земята Елеха, също бяха добри и щастливи. С тази разлика, че при тях живееха и други племена и кланове от различни раси. Те бяха запознати със света на магията и живееха на равно с тях. Някои от племената страняха от хората. За тях, беше забранено да се свързват с обикновените смъртни, а не защото се страхуваха от тях. Това беше строго спазван закон. Тези племена живееха в планините, далеч от обикновените хора, но имаше пък други племена, които съжителстваха с тях. Бяха приятели. Бяха съседи. Създания, които нямаха предразсъдъци, че са по-добри или по-силни.  Те не смятаха хората за слаби и безпомощни създания – напротив. Уважението между тях беше взаимно.

Планината-сестра на Аменай беше приютила в полите си племето на Ренар. Преди много години  те се преместиха да живеят  тук, с надеждата, че  животът им ще бъде по-добър на север. Те бяха си построили малки каменни къщички надълбоко в гората също като младия Ренар. Един от мъжете на име Мейр беше напалил огън и се бяха събрали около него.

  • Трябва да се върнем за него. – твърдо заяви Мейр. – Не може! Той направи своя избор! – възрази старейшината. – Но татко! Той е един от нас, ние сме неговото семейство! – продължи Мейр, умолявайки го да промени решението си. – Беше много отдавна, сине. Не можеш да върнеш времето назад дори и да се върнем в Аменай. Всички се променихме, и той също. Какво очакваш да постигнеш, отивайки там? Да му кажеш, че съжаляваш? Не! Няма да те пусна, нито ще допусна някой от семейството ми да се върне там. Сега живеем друг живот! – отсече строго баща му Хакт.
  • Не можеш да ме спреш, татко! Вече съм решил. Връщам се при Ренар! Той е част от семейството ни! – продължи младият мъж.
  • Никъде няма да ходиш! Повече няма да го обсъждаме! Ти си ми син, а Ренар избра да живее в усамотение.
  • За бога, как можеш да говориш така? – възмутено рече  Мейр, стискайки ръката си в юмрук. Лицето му беше почервеняло от гняв докато възрастният му баща остана спокоен. – Не може! За последен път ти казвам, никъде няма да ходиш! Повече не ми споменавай за Ренар.
  • Ще отида със или без благословията ти, татко! Вече не съм дете! Лека нощ. – последно каза Мейр, ставайки от земята. Влезна в къщата и затвори силно вратата след себе си. До него стояха мълчаливо младите момчета, ученици на синът на Хакт. Той ги погледна без да каже нищо. – Ще го последвате ли? – рече той, белейки с нож синия плод. –Където е и той, там сме и ние. Ще го последваме навсякъде.– отговориха те.

Чу се тежка въздишка. – Аз съм вече стар…не мога да дойда с вас. Ще трябва да ме оставите тук. Мъжете не отговориха. Просто се взираха в огъня, всеки мислещ за собствените си тревоги.

 

***

  • Дядо! Дядо! Къде си? – извика Велана от коридора. Дядо Иларий четеше книга в стаята си. Беше умислен. Знаеше защо внучка му го търси, но не обърна внимание на думите й. -  Дядо!? – повтори още един път тя. – Ще вляза. Там ли си? – добави след това.
  • Иларий остави очилата на леглото, затвори книгата и стана. Очакваше я. Мина се минута и тя влезе, ухилена до уши. – Дядо, защо не ми отговаряше? Какво правиш? – попита тя.  – Четях, дете. Един стар човек какво може да прави? – Хайде, ела с мен в библиотеката. – Не мога. – отвърна той. – Но защо?  - Знам защо ме повика. – рече той, взимайки лулата от масичката.
  • За онази история ли говориш, дядо? Ти ми каза, когато си готов, че ще ми я разкажеш. – каза Велана, слагайки пръст в устата си. Дядо Иларий разбра по очите й, че тя тръпнеше в очакване да чуе приказката, но той не се чувстваше готов. Той така се опитваше да я забрави, но не успяваше. – Нека излезем навън. – каза той. Без повече приказки, стана, хвана ръката й и я поведе със себе си.

 

 

***

  Малко след като Атен и Амир излязоха, Йона се беше приготвила за тръгване. Смяташе да се върне в планината, въпреки предупрежденията на Ренар и дядо й. Взе със себе си малка раница, в която сложи стъкленица, шишенце с вода и малко храна за из път.

  • Къде така? – попита я майка й, която я видя да излиза тихомълком.
  • На разходка, майко. – отвърна.
  • Бъди внимателна.
  • Разбира се, майко. – каза Йона, затваряйки вратата след себе си. Амира гледаше през прозореца как Йона се отдалечава и със всяка крачка, фигурата, ставаше все по-малка и по-малка. „Пак отива в планината. Това дете…“ – помисли си.

 

  Пътят на Йона минаваше през малка пътечка, която я отвеждаше до входа на планината. Тя беше равна и обсипана с различни цветя и зелена трева. Слънцето напичаше жарко. Бе около единадесет часа. Докато вървеше, Йона си мислеше за вчерашната случка.

Беше облечена в бежова копринена рокля, която стигаше до колената. Около кръста беше вързала на панделка малко коланче от дантелени връзки. По ръкавите бяха избродирани жълти и бели цветя. Бяха дълги, закриващи ръцете й.  С всяка крачка, Йона приближаваше планината. Не след дълго стигна до началото на гората. Вървеше бавно и се оглеждаше – ту на ляво, на дясно, зад нея и над нея. Сякаш очакваше нещо да се случи, но единственото, което чуваше беше шумоленето на листата...

© Нина Чалъкова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??