Йона се прибра във вкъщи. Майка й Амира беше приготвила трапезата. Баща й Анет и брат й бяха се прибрали по-рано тази вечер. Всички бяха седнали да вечерят. – Много е вкусно! – обади се брат й Амир доволен. Докато траеше вечерята всички бяха мълчаливи. Никой не каза й дума. Велана все още витаеше в света на приказките и чакаше с нетърпение да се върне там. Баща им Атен мислеше за поръките, които беше събрал през деня и трябваше да свърши в срок от една седмица. Дядо Иларий също беше странно мълчалив. Обикновено той винаги нещо си мърмореше, закачаше се с внучките си и разказваше забавни истории от живота си.
Не след дълго вечерята приключи. Майка Амира дигна масата. Всеки отиде в неговата си стая. Малката Велана стана и с бързи крачки излезе от стаята. – И не забравяй, че утре ще ставаш рано! Скоро трябва да си лягаш! – извика майка й докато миеше съдовете, но дъщеря й вече я нямаше в стаята.
Йона беше някак неспокойна и нервна.Изчака брат й и баща й да излязат от кухнята. Смяташе да попита дядо Иларий за случката, която преживя по-рано днес. Той вече бе станал и се приготвяше да отиде в стаята си. – Дядо! – прошепна тихо Йона до ухото му. – Да, Йона. Кажи? – отвърна. – Бих искала да поговоря с теб, но не тук. – нервно каза момичето. – Разбира се. Случило ли се е нещо? – Моля те дядо, не тук. – Добре. – рече той, станаха и излязоха тихомълком.
Излязоха навън и отидоха до беседката в градината. Седнаха. Йона беше нервна и не знаеше от къде да започне. Не знаеше как ще реагира дядо й.
Лицето на дядо Иларий придоби съвсем различен вид. Беше сериозен. – Щом си го срещнала вече нещата ще са различни. Не трябва да ходиш в планината сама. Йона го погледна възмутено. – Ще отида. Нищо няма да се случи. Той каза, че повече няма да се срещнем. – каза тя разстроена, а после добави – Ти си знаел, че съществуват. Защо не си ми го казвал? – Защото нямаше да ми повярваш. Ти си различна. Велана вярва в магията и страстта й към книгите я учат, че всичко в този свят съществува, независимо дали ние обикновените не вярваме или отричаме. Има толкова много различни създания по света, Йона. Магията е част от природата, независимо дали искаме или не, дали вярваме в нея или не.
Йона запали свещите и легна в леглото. Мислите й бушуваха като вълнуващ се океан. Образа на онзи странник не напускаше ума й. Нещо в сърцето й се промени. Копнееше да го зърне още веднъж. Ядосваше се, че непознат мъж я е развълнувал. Никой преди това не е успявал. Искаше да го срещне и беше решила – още утре щеше да се върне обратно в планината. „Може би няма да го срещна, но поне ще опитам.“ – помисли си Йона, затваряйки очите си.
***
Беше полунощ. Ренар тъкмо се беше върнал в дома си. Къщичката беше направена от твърд камък, обградена с дървена висока преграда. До нея той беше направил чешма, от която струеше бистра студена вода. На гърба си носеше малка сърна. Остави я на земята и се приближи с бавни стъпки до чешмата и взе в шепите си вода. Отпи на бързи глътки, а след това намокри лицето си, по което имаше капки кръв. Отдръпна се и се запъти към къщата. Влезе. Остави коженото палто на закачалката. Взе кремъка и малък камък, които бяха на дървената маса и излезе обратно. Под навеса имаше малко огнище, а до него беше направил пейка и масичка. Отиде до убитата сърна и я хвана. Бавно я влачеше до мястото, където е огнището. Остави я и се върна до задния двор на къщичката за подпалки и дървета. След като се върна, взе кремъка и не след дълго запали огнището.
Ренар живееше сам. Нямаше семейство, а приятелите му бяха отдавна заминали на север да търсят нов дом. Не можеше да ги вини. На него му харесваше усамотението. Обичаше да бъде сам. Цял живот е бил и от малък се бе научил да се грижи за себе си. Беше му трудно в началото, но все пак, нямаше лесни пътища. Той нямаше и право на избор.
Ренар беше на двадесет и пет години, висок и широкоплещест мъж, кожата му беше бяла като сняг. Косата му беше с беше сребриста, не само бяла, а очите му дълбоки като океана, излъчваха онзи вечно-борещ се дух. Лицето му сякаш беше изваяно от мрамор – красотата му не можеше да бъде описана. Тялото му беше здраво като скала и белезите по него разказваха много истории. За да оцелее е вършил неща, с които Ренар не се гордееше, но и не се срамуваше да признае. Беше силен, горделив и упорит мъж, който не се страхуваше от никого. Животът го направи такъв какъвто е.
Той клекна до тялото на сърната и го обърна по гръб. Извади стрелите от тялото й, след което взе в ръката си голяма кама и започна да го корми. Месото щеше да му стигне за няколко дни напред.
Не след дълго, той сложи на котлето месо и чакаше да се свари. Седна на пейката и изпъна краката си напред. Чувстваше се някак уморен. Беше дълъг ден за него. Ренар бръкна в джоба на панталона си и от него извади малка гривна от бели маниста. Гривната я намери близо до водопада, на мястото където срещна Йона. „Изпуснала я е…“ – каза си. „Ако я видя пак, ще й я върна.“ – добави . Замисли се за днешната му среща с красивото момиче. Ренар отдавна не беше влизал в контакт с човек. Не беше говорил години наред с никого и някак тази среща изпълни сърцето му с щастие. Мислеше за нея и не можеше да спре. При мисълта за разговорът им, се появи усмивка, придружена със смях.
***
Утрото настъпи. Първите лъчи на слънцето огряха цялата долина. Падна роса. Чуваха се птичи песни от близката гора. Амира беше станала още преди изгрев и шеташе из къщата. Изпра и просна дрехите навън, беше помела из двора докато всички още спяха. Направи закуска. Напали малката камина във всекидневната и стопли вода за чая.Чайникът закъкри. Тя го махна и го остави на масичката. После взе чаша, сложи малко захар и отсипа чай в чашата. Беше още твърде горещ за да го изпие. Остави го на масата, а след това отиде до рафта и взе малка книжка с приказки. Отвори я на страницата докъдето беше стигнала и започна да чете, докато станеше време да събуди Атен и Амир. Такава беше тя. Малко сън й беше достатъчно за да се чувства бодра и отпочинала.
Мина време. От стенния часовник изкука кукувица. Беше станало време да ги събуди.
Той взе от масата вестника, кръстоса краката си и започна да чете докато чакаше. В този момент Атен влезе. Търкаше очите си.
Не след дълго кафето беше готово. Амира взе две чаши от горния рафт на полицата. Знаеше и двамата как обичат кафето. В едната сложи две чаени лъжици захар за Амир, а другата – чисто кафе за съпругът й. Сложи ги в поднос заедно със пържени филийки и масло и ги остави на масата, а после седна до тях и отпиваше бавно от чая.
Атен сбръчка вежди. – Не ни мисли! Твърде много се притесняваш. Щом се уморим, спираме за малко да починем, а после продължаваме. Твоята работа е да се грижиш за къщата и за децата ни. – възрази той. Атен не умееше да изслушва съветите на жена си. Според него, нейната загриженост минаваше границите. Той беше упорит и търпелив човек. Понякога горделив. Не умееше да изразява добре емоциите си и може би това беше основната причина, поради която той й се караше. Въпреки това, той я обичаше с цялото си сърце и се грижеше за нея и за децата си до толкова колкото силите му позволяваха. Макар да й се ядосваше понякога, той знаеше кога да спре. Не обичаше кавгите, нито обичаше неразбирателството. Умееше да се контролира и съзнаваше, че е ненужно да вкарва напрежение между отношенията им. Правеше всичко за да бъде семейството му щастливо и да не им липсва нищо. За Атен, това му беше напълно достатъчно.
Атен беше на тридесет и седем години. Беше висок и снажен мъж за възрастта си. Косата му беше с цвят на изгоряла пшеница, очите му сини като морето, кожата му беше светла и гладка. Носът му леко изпъкваше, но това придаваше още по-голяма мъжественост на лицето му. Беше най-хубавият мъж в цялото село. Амира се усмихна. – Не се ядосвай, Атен. Няма да те притеснявам повече. – отвърна му тя. Гласът й беше спокоен. Той не й отговори. Вместо това стана и се обърна към сина си. – Време е да вървим. Допивай кафето. – Добре, татко.
След няколко минути Амир беше готов за тръгване. – Довиждане! – рече Атен, затваряйки вратата след себе си.
***
От северната част на реката нещата стояха по съвсем различен начин. Приятелите на Ренар съжаляваха, че премествайки се тук, са го изоставили. На север, жителите на земята Елеха, също бяха добри и щастливи. С тази разлика, че при тях живееха и други племена и кланове от различни раси. Те бяха запознати със света на магията и живееха на равно с тях. Някои от племената страняха от хората. За тях, беше забранено да се свързват с обикновените смъртни, а не защото се страхуваха от тях. Това беше строго спазван закон. Тези племена живееха в планините, далеч от обикновените хора, но имаше пък други племена, които съжителстваха с тях. Бяха приятели. Бяха съседи. Създания, които нямаха предразсъдъци, че са по-добри или по-силни. Те не смятаха хората за слаби и безпомощни създания – напротив. Уважението между тях беше взаимно.
Планината-сестра на Аменай беше приютила в полите си племето на Ренар. Преди много години те се преместиха да живеят тук, с надеждата, че животът им ще бъде по-добър на север. Те бяха си построили малки каменни къщички надълбоко в гората също като младия Ренар. Един от мъжете на име Мейр беше напалил огън и се бяха събрали около него.
Чу се тежка въздишка. – Аз съм вече стар…не мога да дойда с вас. Ще трябва да ме оставите тук. Мъжете не отговориха. Просто се взираха в огъня, всеки мислещ за собствените си тревоги.
***
***
Малко след като Атен и Амир излязоха, Йона се беше приготвила за тръгване. Смяташе да се върне в планината, въпреки предупрежденията на Ренар и дядо й. Взе със себе си малка раница, в която сложи стъкленица, шишенце с вода и малко храна за из път.
Пътят на Йона минаваше през малка пътечка, която я отвеждаше до входа на планината. Тя беше равна и обсипана с различни цветя и зелена трева. Слънцето напичаше жарко. Бе около единадесет часа. Докато вървеше, Йона си мислеше за вчерашната случка.
Беше облечена в бежова копринена рокля, която стигаше до колената. Около кръста беше вързала на панделка малко коланче от дантелени връзки. По ръкавите бяха избродирани жълти и бели цветя. Бяха дълги, закриващи ръцете й. С всяка крачка, Йона приближаваше планината. Не след дълго стигна до началото на гората. Вървеше бавно и се оглеждаше – ту на ляво, на дясно, зад нея и над нея. Сякаш очакваше нещо да се случи, но единственото, което чуваше беше шумоленето на листата...
© Нина Чалъкова Всички права запазени