Речница Райна
(по мотиви от народния фолклор)
Вземи букета от маргаритки, който набра и ела да отидем до реката. Имам какво да ти разкажа за нея. Не е тя река като реките, а чуден женски дух, който и до днес живее, без да вреди никому.
Някога, много, много отдавна, имало в нашето село една чудна хубавица. Райна й било името. С тънка снага, бистри, сини очи и две тежки черни плитки, момата подлудявала не само ергените, но и женените мъже. Не било по силите на селските къщовници да понесат нейната хубост.
Един летен ден, подучени от селската магьосница, три млади булки се събрали у едната от тях и поканили Райна да обядват заедно. Веселото сърце на момичето подскочило от радост и скоро влязла в комшийския двор, като носела в ръце прясно опечена питка, увита в бяла кърпа.
- У ма, Райно, що си понесла таз пита? Мигар ние леб немаме? - престорено я сгълчала домакинята.
- А, имате си, како Пено, как да си немате, ама нали с празни ръце се не оди. У-у, какво е туй в тавата? Ах, че убаво мирише!
- Дете, какво да го правиш? - също толкова престорено се засмяла една от дружките на Пена.
Започнали да се хранят. Райна се нахвърлила върху непознатото блюдо с присъщата за децата лакомия и не забелязала, че жените изхвърляли настрани месото от тавата. Старата магьосница ги била подучила да сготвят отровна змия и им дала някакви прахове, с които да го посипят. След като обядвали, Пена запяла, като подканяла дружките си да й пригласят. Само Райна не можела да си поеме дъх и, посиняла, протегнала ръце към тях. Никоя от жените не опитала да й помогне. Тя паднала на земята. Жените се разпищяли и скоро мъжете започнали да прииждат от полето и градините.
- Слънцето я удари...
- А бе, не требеше вино да й даваме...
- Ма то тъй е. Па и кой пее, докат устата му пълна...
Така се надприказвали жените, но мъката заглушила разума на надошлите мъже.
На другия ден погребали Райна. След службата мъжете приседнали до крайселския поток и заплакали. Който не е виждал мъжки сълзи, той не знае колко искрени и страшно тихи са те. Колкото повече плачели мъжете, толкова по-пълноводен ставал потокът. Не щеш ли, силен тътен ги извадил от отчаянието им. Мъжете вдигнали глави и видели едно същество. Уж приличало на Райна, ама не от плът било, а някак синьо-прозрачно - така разправят. Речница му викат - дух, който живее във водата. Та, Речницата проговорила:
- Жените ви ми взеха телото, но духът ми вечно тук ще се скита, без теглото. И кой ме мрази, и кой ме обича, все тук - при мене ще тича. Ще благославям онези, които имат сърце свято, чисто. Ще завличам надоле, надоле у водата тез, що мразят красотата.
Дошло им сърце на място на мъжете. Оттогава, дойде ли лято, мъже идват на реката и хвърлят цветя по водата. Така е обичаят и до днес. Само веднъж в реката се удавили три жени. Дали са Пенка и дружките й, не мога да ти кажа. Виж как забълбука водата! Дай да хвърлим тези маргаритки на Речница Райна.
© Весислава Савова All rights reserved.
