Не мога да дишам. Задушава ме миналото  и давам всичко от себе си за да изляза, но май съм си намерила удобно местенце и протестирам.
Протестирам със себе си.
Харесва ми да съм там , в спомените, тях никой не може да ми отнеме. Уютно е. Но е време да си отнема достъпа до там. Ще се вържа със синджир и ще се завлека със всички сили към изхода и ще зазидам тази врата завинаги. Може понякога през прозореца, където има малка дупка в стъклото, да влиза по някоя частица от миналото, но тя ще е за добро, за да ми напомня урока. И знаете ли какво следва след зазидането? Не. Не е затвор. Идва свободата. Свободата да избереш какво начало искаш този път. Свобода да избереш себе си и спокойствието си преди да вземеш нещо което смяташ, че трябва да е твое. Защото сметката накрая ще ме разори. Изхарчих спестяванията си през последните години. Останало по кости това спокойствие и трепери и сега трябва да се погрижа за него, за да го възкръсна. Почти го унищожих. Почти, но не успях.. това е моята първа малка победа. Съхраних последното, което беше останало от мен и започнах да го пазя със зъби и нокти, започнах да се грижа за него. В един  обикновен на пръв поглед ден, в една необикновена сутрин, вървейки към кухнята за чаша кафе, минах покрай огледалото и спрях. Погледнах се. Загледах се в себе си и знаете ли какво видях в този момент? Видях онази жена, която бях скрила дълбоко в себе си. Бях заровила едно съкровище, диамант и едно сърце.
Видях я и тя най- накрая вдишваше без да я боли. Очите блестяха. Лицето се смееше. Тя ми се усмихна широко и без думи я разбрах..Ти успя. Ти победи. Ти си цяла. Ти си съвършена. Ти си достатъчна. Ти си себе си. Ти си една вселена пълна с магия. Сега давай смело, но с едно наум. Разпръсни магията си, омагьосай пак угасналите хора.
Това си ти. Твоята дарба. Съживяваш всичко, с твоята светлина, блести!

🌠