Родината умира…

„Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци…”

                                                                                                                 И. Вазов

        Възрастният човек седеше на пейката и наблюдаваше потока от хора, които преминаваха по оживената улица, и тези вазови думи отекваха в съзнанието му. И той, досущ като дядо Йоцо, се опитваше да види, но видяното го огорчаваше дълбоко. Замисли се върху точно тези слова, излети от великия творец. Какво ли би било учудването им, ако събудени от вечния си сън, видеха какво се е случило с майчицата  родина, за която без жал дадоха живота си. Родина, която стоеше над всичко…

 Вятърът си играеше с побелелите коси на мъжа и носеше аромата на сняг, но той беше вглъбен в мислите си и не усещаше нищо. Спомняше си времето, когато всички заедно бяха впрегнали усилия, да направят тази родина уютен дом, в която всеки намираше своето призвание,  спомняше си и новото начало, поставено  преди повече от двадесет години, но оказало се началото на нищото. Пред очите му изникнаха онези дни, в които всички излязоха по улиците, за да получат късче от демокрацията – така желана и така недоразбрана. Той беше там с тълпата, с очи, пълни с надежда, развълнуван и горд. А сега, толкова години по-късно, беше изморен. Изморен от очакване и погнусен от всичко. Родината, платена с кръвта на дедите ни, бе паднала за пореден път под робство. Беше робиня на самите нас. Насилвана, ограбвана и поругавана, тя умираше. Рожбите ù бяха роби, прокудени от нея и пръснати по света. Старците бяха роби на страха си и на отчаянието си. И престъпниците - единствените галеници, оставени да беснеят на воля, които имаха своя богиня – Темида, която ги покровителстваше и пазеше. Тези галеници, които малко по малко погребваха тази родина и я разпродаваха и късаха безпаметно.

          Старецът се питаше какво ли биха казали тези скъпи покойници, като видеха празнотата в очите на хората, разбитите фабрики, страха в очите на родителите ни, празните домове,  за сметка на пълните гари…          

    Не искаше да гледа повече, в гърлото ми беше заседнала буца и той тръгна. Искаше да се прибере в празния и студен дом, в който компания му правеха единствено снимките на сина му, отдавна запилял се по света, и на неговото внуче, което беше виждал единствено на снимка. Старецът копнееше за слепота…