Вчера мама имаше рожден ден. Тъй като на обяд имах лекции в университета, трябваше да ú купя подарък още сутринта. Разбира се това не се случи — поне не и сутринта. Вместо това, ранната утрин бях прекарал в четене.
След като бях прочел около 50 страници, при което вече ми беше омръзнало, погледнах телефона. Минаваше 12:35. Закъснявах за лекция. Реших да пътувам с такси, за да не пропусна цялата лекция.
Докато пресичах улицата забелязах, че гаражчето на баба Пина бе затворено, за пръв път откакто бе поболедувала преди две години и половина. Всяка сутрин, рано, тя отваряше малкото синьо гаражче и продаваше кафе и вафли на по 20 стотинки. Всеки, който тръгваше на работа, първо минаваше през това гаражче за топло кафе и вафла. Явно е имало повод, за да е затворено. Знам ли?
Качих се в нелегалното такси на един съсед. Казах му адреса и тръгнахме. След първата минута от пътуването ни се сетих, че трябваше да купя подарък. Помолих шофьора да отбие към магазин "Всичко по 1 лв", намиращ се на около две преки от нас.
В магазина ме посрещна възрастна жена, бих казал бабичка на около 60 години. Тъмночервената ú коса и фино нанесаният руж по лицето ú ми подсказаха, че това е все още добре поддържащо се бабé.
- Добър ден! С какво мога да Ви помогна? —каза тя като се усмихна широко, като на моменти се задъхваше, неправилно разпределяйки паузите в речта си. Явно имаше някакъв говорен дефект.
- Здравейте! Ъмм, търся подарък за възрастна жена. Бихте ли ми помогнали? —измънках под носа си аз.
Тя беше се усмихнала толкова широко, че се почудих не се ли уморява от това и няма ли най-сетне да спре да се усмихва така.
- Разбира се! Имаме тези хубави вази. Ето! — сочеше тя порцелановите изделия.
- Също така имаме комплект чаши. Може и да ú се хареса някое от тези женски часовници.
Вече бях подарил часовник, а ваза ми се струваше неуместно, тъй като вкъщи нямаше нито едно цвете. Погледнах телефона — показваше 13:05. В долния ъгъл, в нейно дясно, забелязах някакви рамки за снимка.
- Може ли да ми покажете какво по-точно е това? — посочих с показалеца обекта на интереса ми.
- Това ли? — каза тя и се наведе, за да го вземе и покаже.
Докато беше в гръб, забелязах до касата една рамка със снимка. На снимката беше възрастна дама, всъщност това бе тя със значително по-млад от нея мъж. Положително това бе нейният син.
- Това са 5 рамки за снимка слети в едно под формата на къща. Да, много е красива! — отбеляза тя, сякаш за първи път виждаше рамките в магазина ú.
- Това синът ли ви е? — попитах малко неуверен.
- Да, това е синът ми. Тук бе ме завел на почивка в Несебър.
Тя пак се усмихна, но някак различно, не така широко, почти със затворена уста.
Макар че наистина все още се грижеше за външния си вид, под очите ú, в крайчетата на устните и под челото се забелязваха бръчки. През цялото време имаше нещо неестествено в тялото и чак сега бях забелязал, че лявата ú ръка бе плътно прибрана до тялото. Беше неестествено неподвижна. Всъщност, явно бе парализирана.
- Колко струва? — попитах за набелязания подарък.
- 11 лв.
- Но на стикера пише 15 лв. — отбелязах аз, мислейки, че възрастта и състоянието ú са я заблудили.
-Знам. — отговори уверено тя.
Опитваше се да махне стикера с една ръка. Помолих я да остави на мен, но тя незнайно защо настояваше. Приготвяйки ми касовата бележка аз се заблях в магазина. Когато вече беше готова, докато ú подавах парите, попитах дали магазинът е неин или просто работи тук. Тя пак се усмихна, но не така ведро както първия и втория път. Каза, че е на сина ú. Погледнах пак телефона —13:15. Съвсем закъснявах! Подадох ú парите, взех подаръка, сложен в черна найлонова торбичка, благодарих ú и веднага тръгнах.
Докато се прибирах вечерта вкъщи времето се бе развалило. Небето беше сиво , просто ужасно сиво, а вятърът по улиците вдигаше прахоляк.
Скоро щеше да завали.
Обикновено заключвахме външната врата, но този път беше отворена. В тясното салонче имаше множество обувки. Явно имахме гости за рождения ден.
Отворих вътрешната и влязох. На масата бяха близки и роднини и при отварянето на врата всички се обърнаха към мен. Почувствах се малко неудобно. Видях, че мама забеляза черната найлонова торбичка . Извадих подаръка и го ú поднесох. Тя естествено се зарадва и веднага поиска тате да ни направи снимка за спомен.
Обикновено на такива поводи малките ги оставят в другата стая, но сега веднага ми направиха място да седна до чичо Михаил, който бе запалил поредната си цигара. Мама обикновено много му се караше, че пуши вкъщи, но днес беше изключително кротка.
Няма и 5 минути от сядането ми, почти всички започнаха да се закачат с мен.
- Кажи сега — имаш ли си приятелка? —попита Петруша, съпругата на чичо, а в очите се виждаше ясната закачка?
- Кажи де, не се срамувай! Хайде, че и майка ти иска да се нарадва на внуци. —продължи пак.
- Има време! — отговорих ú аз колкото да не остана мълчалив.
- А, имало време! Виж днес майка ти става на 46. Време му е вече!
Сякаш едва сега разбрах, че мама става на 46. А баща ми — по дяволите! — скоро щеше да навърши 49, а до година 50. Не че не знаех всичко това, но някак подсъзнателно все си мислих, че мама и татко са най-много по на 40 години.
- Нека завърша университета! — отговорих аз съвсем сериозно.
За около половин час бях изключен от разговорите им. Мама постоянно ставаше и отиваше до другата стая, за да донесе още ракия и вино. Татко говореше с по-малкия си брат Васил за венецианска мазилка. И двамата бяха строители. Чичо Михаил, по-големия брат на татко, приказваше със зетя си за новините около активната миграция на цигански семейства в Германия.
До мен стоеше мирно и неподвижно 6-годишният син на братовчедка ми Силвия —дъщеря на чичо Михаил. Момчето беше необичайно кротко. Така или иначе ми беше скучно реших да се позакачам с малкия. То беше едро, бузесто, с вече модерно подстригана къса коса, сини едри очи и разбира се горните му зъби бяха млечни, което ще рече кафяви. Може би за това се стараеше да не се усмихва.
Започнах да го закачам, да го ръчкам и гъделичкам. Стоеше със скръстени ръце, нацупен и сърдит, но с бузи с размера на малък стиснат юмрук. Искаше да гледа клипове в ютюб, но никой нямаше мобилни данни. Опитах всевъзможни неща, но без резултат. Взех ръката му, ударих лицето си леко и се преструвах на умрял. Странно, но това му хареса. Първо само се усмихваше скрито, после това премина в лек кикот, а накрая в неудържим детски смях. Показа млечните си зъби, а от това ми стана още повече смешно и приятно.
- Аз да те питам нещо? — прекъсна играта ми чичо Михаил.
- Ти като завършиш какво мислиш да работиш?
- Ами, предполагам като учител.
- Аха. А колко пари взима един учител? — ме попита той съвсем сериозно, пускайки сиви кълба от цигарен дим.
- Знам ли...До колкото съм чувал около 1000 лв.
- 1000лв? Аз знаеш ли колко взимам? — натърти той, след което дръпна от цигарата, чийто горящ връх стана на червена точка.
- Не знам.
- Около 1500 лв. Кажи каква е разликата между мен и теб? Ти учиш висше и ще печелиш около 1000, а аз със 9-ти клас близо 1500!
- Ми, докато ти бъхтиш и заваряваш 12 часа, аз ще държа химикалка и ще говоря. — тук реших да се направя на интересен, а и вече тези задевки почваха да ме дразнят.
- Виж, момче! — каза чичо и сложи на врата ми тежката си оцапана ръка.
- Разбирам, че искаш да учиш и аз даже се радвам — дано повече като теб има в родата — но трябват и пари. Нали разбираш? Трябват ти парички докато си млад и жизнен, че после жена, деца — не е лесно! Виж всички заминават за Германия! Ти с твоето образование и като знаеш английски — знаеш ли колко пари ще направиш?
През това време детето упорито ме ръчкаше да си играем. Всички се бяха обърнали към мен. Мразех когато всички ме поглеждат.
- Остави сега! Не се закачай с момченцето ми, бе! — мама прекъсна разговора ни с лека и закачлива усмивка.
Изведнъж някой ме удари с все сила за врата. Веднага хванах с дясната си ръка мястото на болката и се обърнах. Зад мен, изправен в цял ръст на ъгловия диван, стоеше ухилен с кафяви зъбки моя синеок племенник. Чичо Михаил в яда си веднага го грабна и му плесна един шамар по задника. Всички възроптаха. Детето нацупи устни, пое рязко и мълчаливо въздух и изпищя с все сила. Майка му веднага го отведе в другата стая, за да го успокои.
След 5 минути всичко продължи в същия дух. Мама стоеше мълчаливо, унесена някъде и ме гледаше с празен, стъклен поглед.
- Вчера беше у Асенови, нали? — ме попита изведнъж леля Петруша.
- Да.
- Как е Ваня, по-добре ли е?
- Ами, не знам. Беше легнала на дивана, но май беше упоена от лекарствата. Не можеше да се движи и говори, но ни разбираше.
- Да ти кажа — обърна се леля към мама — чух, че много зле е станала.
- Онзи ден ме помоли да ú инжектирам лекарството. — се включи и мама. —Наистина е много зле, горката жена. Пред децата си се обърна към мен и едва повтаряше: "Не, няма да го бъде! Усещам... аз скоро ще умра. Ще умра аз..". А децата ú до нея плачат ли плачат. Та тя е по-малка от мен на 42 години. Било дъщеря ú я е карала до тоалетната...но нищо. Не можела вече да уринира. Единият ú бъбрек било вече отказал.
- Ооо, свекърва ни беше същата. Преди да умре и тя не можеше. После си отиде. Щом и тя не може...ясна е работата. — отвърна леля.
- Все още си спомням до миналото лято как играеше хоро тази жена, колко жизнена пъргава беше. Красива жена, а сега, няма и месец, от леглото едва става.
- Еми, е това е! — допълваше леля Петруша. — Днес ни има — утре ни няма. Това е! Малко да имаш — здраве да имаш. Ае, стига вече! На рожден ден сме! Нека сменим темата!
И отново всичко продължи в приказки. Дядо Михаил отпиваше от ракията, изпускайки кълба от сив дим, леля Петруша се заговори с баща ми. Племенникът ми се върна в стаята ни, вече усмихващ се, и започна да театралничи като падаше на пода, правейки се на умрял, а мама продължаваше да ме гледа странно с празен, стъклен поглед. Детето се опитваше да им привлече вниманието. Четири, пет души ръкопляскаха вяло.
© Стоян Иванов All rights reserved.