„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 20

Разказ №20

Човек на дълга

„Издължавайте се навреме и при нужда. В противен случай... просто не го правете!“

Разказвачът

I.

Когато Гатьо Ранкин пристигна в кафенето, Благой Сулев вече беше там.

- Заповядай, Гатьо! - приветства приятеля си настанилият се пръв. - Какво да ти поръчам?

- А, нищо, аз само за малко - седна на ръба на стола срещу Сулев Ранкин. - Дойдох, понеже наистина, както рече по телефона, не сме се виждали от векове, пък и щом заминаваш за дълго...

- Не може така, Гатьо! - бе категоричен Сулев. - Поне един обяд ще споделиш с мен. В противен случай жестоко ще ме обидиш!

Нямаше къде да ходи Гатьо, склони. Сетне, по време на обяда, си припомниха ученическите времена - бяха съученици в гимназията, където минаваха за най-добрите приятели. И макар от завършването им да се бяха изтърколили цели 12 години, в този момент поне за малко се почувстваха така, сякаш оттогава не бе изминало никакво време...

Накрая и двамата извадиха пари да платят, ала Сулев категорично отказа да вземе от тези на Ранкин.

- Хубава работа! - възмути се. - Аз съм те поканил, аз черпя!

- Не може така, Благо! - възпротиви се Ранкин. - Та сметката ми е... цели 20 евро!

- И 200 да беше, пак щях да те черпя с радост! - настоя Сулев. - Толкова много весели моменти сме споделяли в гимназията, позволи ми да ги почета просто с един съвместен обяд с теб!

- Не може така - повтори Ранкин. - Колкото и да си далеч, ще намеря начин да ти върна тия пари - зарече се. - Нали знаеш: „Чисти сметки, добри приятели“.

- Хайде сега! - изгледа го обидено Сулев. - Нека не разваляме хубавия момент с бакалски препирни!...

II.

Ранкин се обади на Сулев още на следващия ден. Бе приготвил двадесетте евро, за да му ги върне преди заминаването му. Оказа се обаче, че... абонатът бил закрил номера си! - Явно бе анулирал старата си сим карта и щеше да си набави нова на мястото, където възнамеряваше да се установи. Кое обаче бе то? Пусто - толкова се бе притеснил от отказа на Сулев да му вземе пари за обяда, че бе пропуснал да го попита!...

„Какво да се прави? - сви рамене. - Сторих всичко възможно да изчистим сметките си, но се оказва, че това... просто е технически невъзможно!“

В продължение на няколко месеца живя така, с угризения, но не издържа дълго и започна собствено проучване относно местонахождението на Сулев. Разпита всичките им общи познати, ала никой от тях нямаше ни най-малка представа де, да го вземат мътните, ще да се е дянал тоя, както го нарече едного от бившите им съученици..., „осцилиращ“ тип!

Нямаше как - Ранкин наново се примири и така... няколко години, докато една негова позната му спомена, че много й олекнало като си върнала заема с лихвите на някаква своя приятелка, от която била взела пари преди... цели 5 години! Чул разказа й, той наново се замисли за двадесетте евро, които Сулев бе извадил от собствения си джоб за обяда му и... едва не се поболя от притеснение:

„Излезе така, сякаш съм просяк, нямащ дребни да си плати дори обяда! - затюхка се жестоко. - Не - реши, - трябва, задължително трябва да го намеря и да му върна парите, пък ако ще след това и земята да спре да се върти!“

И ето, задейства Ранкин всички възможни конвенционални способи да открие Сулев - изнамери неосведомените относно настоящото местонахождение на мигриралия кой знае къде свой близък негови роднини в държавата; издири всички лица с фамилия Сулев, до които успя да се добере и им се обади лично; пусна обява в голям уебсайт, в която описа Сулев и помоли ако някой го открие, незабавно да му се обади... Посвещаваше на тая работа над половината от времето си, ала минаваха година подир година, а от Сулев - ни вест, ни кост!

III.

Изчерпал всички обикновени възможности да намери сякаш потъналия вдън земя свой бивш съученик, след като вече бяха изминали цели 27 години от завършването им на гимназията и 15 - от злополучния обяд, реши да вземе крути мерки. Свърза се с международна детективска агенция за издирване на изчезнали лица и, макар да бе предупреден, че, както се изрази служителката, „ще ви излезе соленичко, г-н Ранкин“, им възложи издирването на Сулев. Цели 3 месеца се занимаваха с този случай служителите на агенцията, докато - Еврика! - най-сетне успяха да открият издирвания. Бе се „забил“ в малко крайбрежно градче в Югозападна Европа и бе започнал малък бизнес там. При това, въпреки че на Ранкин процедурата по откриването на бившия му съученик наистина му бе излязла доста соленичка (с всички разходи възлизаше на 2 857 евро), с радост тегли кредит и плати.

„Какво щастие! - ликуваше. - Сега вече ще мога да се издължа на горкия похарчил цели 20 евро за обяда ми приятел Благо и най-накрая да се наспя без угризения!“

Уви, тогава възникна друг проблем, а именно... - инфлацията!

„Ами сега?!“ - завайка се Ранкин. - Как да я изчисля, като ми липсват познания за нея?! А оттогава са изминали цели... 15 години!“

Слава Богу, намери решение и на този проблем - възложи изчисляване на инфлацията за последните 15 години на служители в Националния статистически институт, като при това услугата му излезе доста евтино - само някакви си 59 евро и 24 цента. Оказа се, че за споменатия период цените са се повишили с 243%, което значеше - пресметна светкавично - че трябва да върне на Сулев 48 евро и 60 цента. Сетне си купи самолетен билет, а подир това и железопътен такъв и, похарчил за целта още само някакви си 458 евро, озова се накрая пред сградата, където се помещаваше фирмата на Сулев.

IV.

„Ето ме, сами пред „портата на облекчението“! - „запърха“ от радост сърцето му. - Толкова време и средства похабих, за да стигна дотук, и не би било преувеличено да се рече, че сега... съм най-щастливият човек на света!“

Щом пристъпи в офиса на Сулев, установи с безпокойство, че приелата го служителка е доста мрачна.

- Какво ви води насам, г-н Ранкин? - запита го тя учтиво, но и някак скръбно, щом й се представи.

- Търся г-н Благой Сулев, директорът на тази фирма - бръкна във вътрешния си джоб за портмонето си той.

- Боя се - изгледа го тъжно тя, - че малко сте закъснял. През последните 2 години г-н Сулев бе тежко болен и тази заран... се спомина, мир на праха му.

V.

Ранкин остана като закован, с ръка в джоба и вперени в служителката невиждащи очи. Сетне, щом дойде на себе си, успя само да промълви:

- Моите съболезнования! - и - Извинете! - и напусна сградата.

Озовал се на шумната улица, с унил вид пое по тротоара. Не виждаше минувачите, с които се разминаваше, нито профучаващите покрай него автомобили. Бе „сляп“ за всичко - за абсолютно всичко! Бе отделил толкова много време да върне дълга си на Сулев и сега, след като фатално се бе провалил в тази си самоинициирана мисия, животът му просто... бе загубил смисъл!

Вървя така може би половин час, докато накрая въздъхна тежко, отърси се, сякаш да изтръска от раменете си натрупалото се върху им напрежение и плъзна поглед към „препускащите“ край него автомобили. Спря с лице към тях и зачака. Минаваха леки коли, камиони, автобуси... Хареса си някакво връхлитащо с твърде висока скорост „Пежо“.

„Да - кимна, преценил ситуацията. - Това бързо като мълния возило трябва да свърши работа.“

Сетне с един рязък скок се метна на платното и... секунда по-късно бе „пометен“ от избрания от самия него автомобил! Умря на място, а с него - и „гърчещият“ душата му цели 15 години дълг...