„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - Начало
Multi-part work
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази
Иван Бозуков
На копнеещите по един завършен и подреден свят. Не се бойте - по банална природна необходимост такъв е изначално невъзможен не само в делата, но и... в мислите!
Всяка прилика с действителни лица и/или случвания е напълно случайна и непреднамерена.
„Пред всеки има три и само три възможности: да гледа на света като на шега, сам да се превърне в такава или - най-често... - и двете.“
Разказвачът
Съдържание
Няколко авторови слова
Вместо въведение или „екстензия“ на един утринен „вълнолов“
Дигитална самота
Следсмъртна „разглобеност“
От любов
Покварена невинност
Един обикновен работен ден на рецепциониста Първов
Черна дупка
Нелепата гибел на един неудачен самоубиец
Фатално всемогъщество
За една дума
Кантианска одисея
Чудовищен облог
Резервни светове
Най-съдбоносното предсказание
Бруталното „убийство“ на един... час по математика!
Маймунска бутафория
Да сме живи и здрави!
По повелята на вожда
По мое мнение
Брак... със сметка!
Човек на дълга
Вместо заключение или за „шепотите“ на вечерните вълни
Няколко авторови слова
Пред вас е дебютният ми сборник с разкази, който в началото не бе замислен като такъв. Започнах да гледам на него като на проектосборник едва когато почувствах, че се оформя като поредица от кратки истории с идейно синхронни сюжети. Това се случи някъде по време на написването на шестия и седмия от разказите - „Черна дупка“ и „Нелепата гибел на един неудачен самоубиец“. Тогава ме „връхлетя“ прозрението, че във всички разкази повтарям едно и също, макар широко вариращо в съдържанието им, послание, а именно това за изначалната абсурдност на всички грандиозни човешки цели и ценности.
Въпросното послание е прастаро. „Гнети“ и „буни“ човешките мисли още от възникването на човека, когато и както и да се е случило. Поразява ме гигантската енергия, която изразходваме, за да го скриваме, прикриваме, заобикаляме и/или игнорираме. Е, в разказите, които предстои да прочетете, то „лъсва“, образно речено, „в пълния си блясък“. Желанието ми по време на написването им бе - а и си остава и след това - да „погледнем“ към „маршрутите“ на човешката бутафория като към една весела - да, именно весела - безалтернативност. Такива сме, па макар съвсем не и в степента, преднамерено хиперболизирана в историйките от настоящия сборник.
Под повърхността на въобразеното в него „тлеят“ „въглените“ на следните няколко предположения:
1. Няма нищо спешно и неотложно. Щом сме такива, каквито сме - а други, разбира се, няма как да бъдем, просто понеже... „сме такива, каквито сме“, все някога ще случим онова, което не случваме днес.
2. Причината да е така е собствената ни съдба, която никой никога и никъде не е „писал“. Може да проявяваме леност и вялост в повърхностните си дела, но в основното сме толкова деструктивно упорити, че, стига да имаме достатъчно житейско време, ще го сбъднем, пък ако ще и с това да предизвикаме най-ужасния вселенски катаклизъм!
3. Всеки е това, което е, просто защото, самоосъществявайки се, неминуемо се превръща в собствената си противоположност. Излишно е да разбираме другите, макар да опитваме да го правим понякога. Противостоейки им, ще „станем“ тях, а те - нас, независимо дали ще имаме проницателността да го разберем и осмислим.
4. Не схващаме нищо, съвсем нищичко, от реалността, в която сме „потопени“ и която „кичим“ с претенциозното название... „Свят“. Заговорим ли за света, винаги, абсолютно винаги, „рикошираме“ в себе си - било в индивидуален или колективен план. Използваме думата „свят“ просто да дадем име на непонятността, в която сме попаднали при раждането си и нищо, ама съвсем нищичко повече.
5. Грехопадението не е притча. Не е някаква историйка, извадена от вехтите книги и илюстрираща чудовищни дела от прежни времена. Онова, което наричаме „грешно“, „пулсира“ изначално в нас и няма нито кой да го „изкупи“, нито „валута“, с която да бъде „изкупено“. То просто е неистовият ни страх, срам и разочарование... от самите себе си...
Това са някои от по-дълбинните философски идеи, които може - Дано! - да „смутят“ нечие съзнание при прочитането на един или повече от разказите. Останалото са истории - колкото абсурдни, толкова и естествени.
Свел съм вътрешните монолози и ретроспекциите до възможния минимум. Субективната причина да го сторя е фактът, че не ги харесвам, обективната - че „разводняват“ повествованието. Оставил съм героите да действат според вътрешните си подбуди, а не - непременно - в унисон с каноните на социалния живот, макар понякога, даже може би често, двете да съвпадат. Що се отнася до имената на персонажите - такива са, каквито са ми хрумнали първоначално. Понякога в тях може да бъде търсена и съзирана скрита символика, друг път - не. Оставил съм разказите в реда, в който са ми хрумнали. Не счетох за нужно да ги категоризирам, приоритезирам или преподреждам по какъвто и да било критерий. Нека светът, който „ваят“, да запази хронологичния си порядък. Може би читателят ще открие логика в поредността им, макар авторът - признавам - да не намира такава. Едничкото, от което се ръководеше при написването им, бяха образите и случванията в съзнанието му. Именно те, а не някакви скрити зад тях идеи или намерения, са онова, което следва...
Приятно четене!
София - август, 2025
Вместо въведение или „екстензия“ на един утринен „вълнолов“
Разказвачът възлиза на брега. Нагазва в ситния като брашно хладен пясък. Зората вече е наченала да дрезгавее, ала все още само загатва за себе си, без да е настъпила. Звездите над разбушуваната морска шир бледнеят, аха да угаснат.
Да, разказвачът разказва, ала не онова, което му хрумва, а донесеното от високите пенести вълни. Затова се отправя право към тях, заставайки току пред линията, където се разбиват. Всяка вълна носи една история. И понеже, приближавайки към брега, се „разчленява“ на по-малки вълни и вълнички, връхлитащи го поотделно, има разклонения. Те обаче ще останат скрити. Не, не че няма да присъстват в историята, но ще „полепват“ по нея като невидими „прашинки“, напомнящи, че може да бъде разказвана и другояче...
Тази сутрин вълните са огромни - същински пенести грамади. Разказвачът протяга ръце напред, досущ като антени, „сондиращи“ далечния космос за разбираеми сигнали, притихва и... започва да „лови“ истории от високите им гребени. Ето, вижда изчислилия неизчислимата досада от изчисленията си изчислител; следсмъртната безизходица на пропусналия да констатира смъртта си лакомник; развод... по любов; смърт от приятелска ръка; осребряваната от вечната човешка глупост хитрост на възрастен рецепционист; нечии „смазани“ от прагматична грижа поетични трепети; самоубийственият отказ от самоубийство на неудачен самоубиец; нелепата кончина на самопроизвелото се в ранг на Бог уплътнено... нищо; дума, причинила... едно тежко физическо увреждане и... две смърти; фаталният завършек на философски спор; саможертвеният опит за кръвопролитно „спасяване“ на медицината; „превключващото“ живеене в... резервни светове; жестоката цена на... всеизвестно предсказание; учителска неудача, ученическа подлост и директорски терзания; маймунска бутафория сред седенкарски страсти; гибелно следствие от пожеланието за живот и здраве; политически възход върху „канапе“ от управленски руини; предизвестена капитулация пред „валяка“ на собственото мнение; всеобщото разочарование пред едно форсирано... бракосъчетание; дълговата безизходица на... човек на дълга...
Вижда всичко това разказвачът и, смеейки се, внимателно отдръпва ръце, за да не „изтърве“ уловените истории. Неколцината ранни посетители на плажа чуват смеха му и поглеждат към него със съмнение относно психическото му здраве. Той не ги забелязва. Обръща се и тръгва по пясъка, отдалечавайки се от бучащото море. Бърза. Сега историите са в него. Знае обаче, че природата им е изменчива и не могат да останат дълго там. Затова се налага да ги запише и точно това възнамерява да стори...
В продължение на няколко дни не се завръща на брега. Сетне, едно ранно утро, отново се появява. От трескавостта, с която е напуснал плажа предишният път, не е останала и следа. Сега ръцете му са празни. Главата - също. Записал е „разказаното“ му от вълните. Записал го е до последната дума. За какво ли се завръща? Може би за нови истории по гребените на пенестите вълни?
Тази сутрин обаче вълните са бавни и „лениви“ - без потенциал да „разказват“. Озовава се пред тях и... просто ги наблюдава. Кога ли отново ще се надигнат и в пяната им ще „зашепти“ калейдоскоп от нови непознати светове? Може би още утре? А може би след дълго, много дълго време? Все едно - тръсва глава. Все някога морето пак ще „закипи“ и в пяната му отново ще „затрепти“ несекващият човешки копнеж по непостижимото. Веднъж освободен, ще започне да „пие“ света. Ще го „пие“ с неутолимата жажда на обезводнен пустинник. При това въобще няма да усети „отровата“ в „питието“. Тя ще е онзи „смъртоносен дар“, в чиято безпределност „погива“ всяка сътвореност. Природата е „наясно“ с това. Човекът обаче е някакъв особено изкилифинчен вид природа. Не само че няма да го разбере. Дори не ще му хрумне, че има нещо за разбиране... Не вярвате? Недейте. Продължавайте да не вярвате и след като прочетете „уловените“ от гребените на пенестите вълни истории, които следват...
© Ivan Bozukov All rights reserved. ✍️ No AI Used
