РУЖИНИ ГРАДИНИ

*  *  *

                         Змеят Ружа мами,                                                          Кой е виждал Змей да плаче

                         че е момък личен,                                                          за жена и за дете...

                         иска тя да му пристане,                                              Светкавица, а по земя се влачи.

                         до гроб да го обича.                                                      ного са му мили те.

                         Доведе я в градини пъстри,                                      Смърт застига Змей Горянин,

                         в палати – пещери високи,                                        губи свойте сили.

                         подари ù той небето синьо                                       За онзи, който без любов остане,

                         и всички извори дълбоки.                                         по–зла е самотата

                                                                                                                           от омразно биле.

                          Ружа Змея люби,

                          ала при хората се връща. 

                          Своя син един погуби -

                          той се на човек превръща.

І част

-          Казах ти вече да ме оставиш на мира. Докога ще ме преследваш? Остави ме

Примири се най-после, че вече не те обичам. Като вездесъщ си. Писна ми, не разбираш ли? Задушавам се от теб.

-          Ружке… Моля те, не ме оставяй – посегна Огнян да я погали.

          Тя отблъсна ръката му. Той не повтори. Жестът му остана да виси във въздуха. Настъпи кратко мълчание. Погледът му беше някак странен, блестеше различно. Тя се уплаши и отстъпи крачка назад. Той пристъпи към нея, но не я докосна повече.

           - Огън и жупел ще вали докато не станеш моя! - Тонът му беше толкова властен и рязък, че Ружка отскочи неволно назад.

            Тишината между тях се нагнети. Сякаш ù се зави свят.

-          Кой си всъщност ти?... -  прошепна изплашена -  Не мога да те позная.

-          Не съм този, за когото ме мислиш. И никога не съм бил...

          Момичето пренебрежително махна с ръка, „О, я стига”, обърна се и си тръгна. Огнян остана  с поглед, вперен в пространството, все още шепнещо нейното присъствие, все още носещо нейния аромат.

          -    Няма да те оставя, Ружо.  Няма.

*  *  *

        Седем дни вече вилнееха бури. Що град , що порои… Колко дървета паднаха мъртви, колко градини се криеха опустошени зад оградите... Не можеха да си обяснят хората. Що за зла орисия? При все, че прогнозите за времето винаги бяха добри. Дали не е заради изсечената отсреща на хълма гора?...

*  *  *

         След като осякоха гората му и голите камъни лъснаха злобно в очите на слънцето, Змеят много плака. Колко дъжд се изля тогава... Той винаги пазеше тези хора, тези градини и дворове... А сега? Обезсмислиха хората с един замах целия му живот. Защо да пази?  Какво? И от кого? Хората неспасяемо унищожаваха земята си. Скръбта  на Огнян постепенно премина в озлобление, в гняв, който от ден на ден все по-силно обземаше душата му. Само любовта на едно невинно момиче вече можеше да върне желанието му пак да бъде полезен някога. Но как? Гневът му е толкова голям. Омразата...

           Реши Змеят, ще примами и отвлече едно от тукашните момичета... Ще си отмъсти на виновника за осичането на горите. Нека и той разбере какво значи да загубиш най-любимото.

            Така, един ден, уж случайно, срещна Ружка, дъщерята на горския.

            Започна от омраза, но... Влюби се. И това промени всичко.

            С времето се отказа да отмъщава, но вече нямаше връщане назад.

*  *  *

         Дискотеката бе най-противното място, което можеха да посещават, но на Ружка ù харесваше, а той, той трябваше да я спечели, да ù угажда.  Често я развеждаше из сечището, близо до неговия дом, често сядаха в парка и той я даряваше с ароматни горски цветя и горски ягоди, ходеха на кино, на кафе… Макар че всичко това бе за него глупаво и досадно, той го правеше заради нея и... беше им хубаво заедно. Беше им хубаво... Докато не се появи Павел. Ружка хлътна по него, а  това усложни нещата. (Та той нямаше и половината от това, което притежава Огнян...) Тя го молеше да се разделят, но той не отстъпваше, следваше я по петите. Не биваше да позволи тя да се люби с това момче. Иначе, край. Край. А нещата натам вървяха. „Какво толкова му хареса на оня?”

          Тази вечер той отстъпи, но утре, утре ще я вземе и отведе. Насила щом трябва, но ще я отведе. На всяка цена.  

*  *  *

          Днес Ружка се изненада приятно, когато видя своя Павел. Изглеждаше различен някак, очите му блестяха влюбено. Обяснението му в любов направо си беше безсрамно според нея, но все пак ù хареса.

           Двамата излязоха от дискотеката и безцелно вървяха по улицата, хванати за ръце, но желанието един за друг тази вечер бе много силно. Отидоха във възможно най-тъмното кътче на парка. Той докосваше русите ù коси, тя също… Страстта, с която постепенно превземаше тялото ù в началото, я изплаши... Отдаде му се, без да се замисли дори. Възможно ли е, Боже, да се чувства толкова щастлива. А и днес за пръв път Огнян не я преследваше. Дали не го направи от отмъщение? Или защото толкова обикна Павел…

           В миг обаче любимият ù се преобрази.

           -  Вече си моя. – каза победоносно – И не можеш да се върнеш. – Аз съм Змей. 

*  *  *

      След онази скандална вечер никой не чу за Ружка. Изчезна, сякаш потъна вдън земя. Това произведе още по-голям скандал. Обявиха я за общонационално издирване. В полицията бяха привикани и разпитани всички, които я бяха видели за последно онази вечер. Павел бе като обезумял, защото когато я потърси онази вечер, тя вече беше излязла. С него. Как е възможно? Кой се е представил за него?

        Родителите ù го обвиниха, че я е убил. Всички свидетели са видели него. А той дори не е бил там... Много изстрада семейството му.  Особено след като полицията откри в парка чантичката и дрехите ù непокътнати.

        Дори ходиха на гледачка родителите. Жената се разтрепери и каза с ужас в гласа, че момичето е живо, и даже по-близо до тях, отколкото си представят. Но как? Нали откриха дрехите и чантата ù? В мъката си сметнаха, че тя им се подиграва в очите като ги лъже. Отказаха се от нея. Ходиха и тук, и там... но отговорите бяха същите – жива и близо до тях. Но никой не казваше нищо повече.

         А Ружа?  Ружа тайно следеше как расте нейният природен брат. Често изчезваше, докато Змеят надвива градушките и бурите, за да  види момчето, да хапнат сладолед или паста в близката сладкарница, да го изпрати до дома и да му даде бонбони. А той самият не знаеше нищо. Бе малък, когато тя изчезна. Тя не скри името си, но никога не говореше за себе си. Боян често разказваше за тайнствената си приятелка с име като на мъртвата му сестра, но въпреки настояванията, тя отказваше среща със семейството му. Семейството му, което е и нейно. Господи, колко много ги обича… Срещаше се и с Павел понякога. Той казваше на хората, че я е видял предната вечер, но никой не му вярваше. Всички смятаха, че прекалено е мръднал от това пиене. Май е по-добре майка му да го вкара в лудница. Горката женица, колко се напати с този син…

         Толкова много години...

*  *  *

         Госпожата по математика, прочута планинарка, винаги успяваше да привлече съмишленици сред учениците и често водеше тийнейджърите на приключения по планините. Те я обожаваха, защото знаеше всички маршрути и много интересни истории и легенди за различните местности.

          -  Това е място, което много обичам да посещавам, но никога и никого не съм водила, макар че е близо до града. – каза тя на групата момчета и момичета, когато пристигнаха на старото сечище. – Досега  го използвах за уединение, но вече реших, че мога  да го споделя и с вас.

          Учениците свалиха раниците и насядаха в есенната прегоряла трева, говорейки помежду си.

- С това място има ли някаква свързана история, госпожо Димова? – попита най-запаленият планинар от учениците - Явор.

-  Сигурно, щом е толкова специално място за нея  - предположи Рени.

Младата учителка свърза анцунговото си горнище на кръста и седна:

          -  Хората казват, че откакто осекли буковата гора, на това място започнали да се случват  странни неща. Това ме провокира и един ден реших да дойда и да усетя това място. Тук винаги съм изпитвала невероятно спокойствие. Дори в най- трудните  дни от живота си оттук съм си тръгвала сякаш презаредена, изпълнена с обич и спокойствие, на което дължа доста от разумните постъпки в живота си... Някак по-мъдра сякаш. (Някои от вас може би вече усетиха). Но чудеса не са ми се случвали.

          Тъкмо Димова бе започнала  да разказва, когато недалеко, зад трънаците, се чу дрънкане на хлопки и звънци.

-  Аааа, ти ли си, Пепе? Най-после да доведеш и децата.

 -  Чичо Василе – предложи тя – Имаш ли време да разкажеш пак онази история? 

          -  Ам`,чи, те запладниха... Що да не я разкажа?  – Бай Васил остави торбичката с  яденето и също седна.

-   Ееей, учителке, уморих се вече с тия овце...  Цял живот... – въздъхна.

*  *  *

          -  Всичко май почна откакто осякоха гората. Я гледай. Това гора ли е сега? Ей, като рукна оня дъжд. Доста дни валя, сичко удави. А небето сякаш се бе пробило и нямаше милост. Абе от тогава някъде зе тука да гърми и трещи бая. – Възрастният човек обърса потта от челото си, извади шише с ракийца от торбичката, отпи глътка и продължи – Ама какво искаш да им разкажа? – замълча. – То не знам, долу-горе, от тогава ли, или е било от по-рано... Но пороите и градушките и до днес се помнят. Но май откакто изчезна малката на горския, баща ти, бе, Бояне. Нищо ли не са ти разказвали?

           Бай Васил отново отпи глътка ракия, обърса уста с ръкава си  и продължи:

           - Аз като често минавам оттук с овцете, засичам госпожицата... Хората ги е страх тука да замръкват. Казват, че вечер се чувало нейде от дълбините на пещерата, еей там, ту женски плач, ту песен… То мен ако питаш и през деня се чува. Ама сигурно е изворът на реката, а на всички им се причува това – онова... Този плач винаги ми е приличал  много на зов за помощ.  А и защо да не е зов? Я гледай! Превърнали са мястото в бунище. Гората е дигнала ръце от нас. Ама да ви кажа, понякога като минавам оттук, по някоя и друга овца ми пощръклява и ù секва млякото. Като изсукани стават. То някога и смоци се присламчват да сучат от стадото… А бе, сигурно наистина има нещо. Ама какво е? То сега с тия компютри, сателити и телефони... Нищо чудно нещо да им пречи на животните. Объркахме природата... Ама казват хората, че погледнато от оня блок, тука сияела светлина. Някои мислят, че има злато заровено някъде, други пък, че има извънземни. Мен ако питаш, това са пълни глупости, ама хората тъй си приказват. Никой не е дошъл да провери... Как е, що е?...

            - Ами билките? – попита Димова – Вярно ли е, че тукашните билки са най- лековитите в цяла  Северна България?

             - А бе, тъй казват билкарите, че тукашните билки правят чудеса. Румчо, ако помниш пра баба си...

              -  Тя умря миналата година. – каза Румен – И май говореше за нещо такова. Ама не помня.

              -  Тъй ли? – изненаданият старец бавно свали кепето си и сведе глава. Няколко едри сълзи оросиха уморените му очи. -   Бог да я прости баба Райна...

              Настъпи отново кратко мълчание. Опитвайки се да превъзмогне тъгата си по покойната  лечителка от малкия град, бай Васил отново надигна шишенцето и отпи глътка в нейна памет. После се прекръсти мълчешком.

               Като се посъвзе, продължи своя  странен и объркан разказ:

               -  Та тя твърдеше, че по Еньовден като минела сутрин по роса, там при извора намирала прясно набрани билки. На колко деца  е върнала живота с тях... Тя смяташе, че там се крие някаква сила, но веднъж сънувала сън, в който ù било казано от млада жена с руси дълги коси и бяла дреха, да не търси отговор, защото ако го намери, ще изгуби дарбата си. Тя смяташе, че може би е някоя самодива, Виждаше и такива работи тя. И смяташе, че сигурно е тя пазителката на това място. Даже, Боянчо, ти беше малък. Ей тъй, пак се случи по Еньовден. Нещо се беше разболял, но сигурно не помниш... Как да е. Баба Райна сънувала самодивата и тя я завела насън и ù показала мястото, откъдето да набере билката за тебе. И ей те, на, жив и здрав си, и какъв мъжага си станал...

               Овцете се размърдаха... Наблизо се бе изпънал на есенното слънце голям  смок, сякаш и той слушаше историята на дядо Васил. Всички се сепнаха.

             -  Е, айде. – Овчарят се изправи – Да тръгвам, че животните няма мен да чакат... Погледна часовника си. - Я, колко време е минало.

            - Е ее, Рум, защо не си изслушал баба си, когато е искала да ти разкаже?

            - Че де да знам, бе.

            - Да, ама сега щяхме да научим нещо повече, ако си слушал.

*  *  *

           Тази история впечатли Боян, още повече, че непознатата е излекувала и него с билките си. Коя ли е? Макар че беше малък, той чудесно си спомняше. Затова реши тайничко, в себе си, че ще посещава това място и ще разбере, трябва да разбере коя е жената. Поне за да ù благодари. Не сподели, защото всички го смятаха за малко смахнат, задето вярваше в истории за Змейове и самодиви и прочее и със сигурност  щяха да му се смеят. 

*  *  *

          -  Ружо, днес докато ходих подир стадото на бай Васил, чух как си се появявала на оная, дето искаше да ме прогони с лоши билки. Защо, Ружо?  Толкова ли ме мразиш още? Та аз ти подарих  всичките тези простори, градини…Своя палат. Направих те единствена царица в тях. А ти? Ти още за хората копнееш... Искала си да ме предадеш… Какво да сторя с тебе, Ружке? Да те удуша? Не мога, много те обичам.

           - Огняне, не е това, не знаеш... Брат ми се разболя... Трябваше да му помогна... Защо да крия?  Много го обичам. Но за хората? Не, не страдам. Аз, само за него...

*  *  *

          Боян дълго чака, но  Ружа не дойде. Прибра се тъжен тази вечер, дори не поиска да вечеря... Златка много се обезпокои за сина си, но нямаше с кого да сподели. Петнайсетина години вече откак изчезна Ружка и баща ù се промени... Почти не се прибираше в къщи, отслабна, пропи се... Единствено псуваше, ходеше непрекъснато сърдит, а през другото време мълчеше, мълчеше… Момчето и то не говореше много напоследък... Поне да сподели…

*  *  *

          Златка  сънува странен сън. Сънува  доведената си дъщеря. Тя се появи в бяла рокля, а в косите ù вплетен венец от всякакви билки и с красиво дете на ръце. Много странно дете, момченце, със зелени очи и коса  с цвета на  есенни листа. А под мишците му, крила. После повя хладен вятър и...  Златка се събуди, плувнала в пот,  притеснена, ужасена...  Като светица е. Ами ако наистина е жива? Полазиха я тръпки. Какво да направи? Да им каже ли? Да не им ли каже?

*  *  *

        Ружа не дойде на среща с брат си и на следващия, и на по-следващия ден... Тя тъгуваше много, но няма как. Знаеше, че открие ли я тук, в пещерата, както си бе намислил, непременно ще я познае, а тя  ще трябва да избира да се върне ли, или да остане. Боже, колко труден избор... Знаеше, че Боян тъгува много, също като нея, че се чувства предаден и изоставен...  С какво я обиди? Зовеше името ù всяка нощ, докато заспи, а тя? Тя дори в съня му отказваше да иде... Дано поне намери  планинската фея, която с билка е спасила живота му. Току-виж  знае къде би могъл да намери Ружка.  Толкова го бе обсебила тази жена. Постепенно се отказа от игрите в интернет залата, от футбола с приятели след училище. През оставащото му свободно време след часовете тичаше на върха на билото отсреща, където е казала баба Райна, че се е срещала с Нея. Пък дано и той да я срещне... А когато не беше горе, а в клас, не внимаваше в уроците, погледът му се рееше през прозорците в далечината, натам, дето е пещерата.  Успехът му падна. Класната няколко пъти вика майка му в училище, посещава го у дома му. Къде ходи това момче, какво прави? Баща му никога го нямаше, сякаш бе забравил, че има и друго дете, което да обича. Златка вече сън не я хващаше да мисли. Какво е това? Любов ли, страст ли?... Та той е само на  шестнайсет...

           Не след дълго изчезна и Боян... Върна се уморен и мръсен след няколко дни.  После пак изчезна за дни…  Ходеше горе. Заспиваше там, докато чака. Бе го проследила Златка. Няколко пъти  оставаше тайно скрита в тъмното, за да пази сина си…

*  *  *

           Ружа виждаше и знаеше всичко. Когато заспеше Змеят, тя плачеше безутешно. Беше много тъжна. Как да постъпи ? Ако  утеши брат си, ще трябва да изостави сина си… Огнян виждаше безпокойството ù. Бе се справял с толкова стихии, с толкова опустошителни ветрове, но... с бурята в сърцето и...  Това е сила по-голяма, по-мощна от него... Ще я изгуби… Ружо... Ееех... Но ще трябва да те пусна. Ако си ме обикнала, ще се върнеш, ако ли не… ще ме убиеш...  Той също мълчеше, мълчеше и чакаше да се случи неизбежното.

*  *  *

           Напоследък, минавайки оттук, бай Васил, овчарят,  усещаше тягостно чувство. Дори овцете неволно взеха да заобикалят това допреди любимо за тях място. А викът на природата звучеше като безутешен плач.  Странна работа, мислеше си, дали пък наистина тук не живее някаква природна сила, някаква самодива…. Хората казват, че и Боянчо нещо се е променил, че все ходи горе да търси онази жена. Глупаво момче... След като прибереше овцете, той сядаше на ракийка в бара на Сашо Дивия и разказваше за това... Но кой ли обръщаше внимание  на един стар пияница... Хората си имаха други грижи.

*  *  *

           -  Върви, Ружке, върви – въздъхна с тъга Змеят – Може да съм твой похитител в очите на хората, но убиец не съм. Брат ти от три денонощия е там, болен е и може да умре... Върви. Доведи го тука и нека остане, колкото е нужно. -  Росене, върви да си играеш в другата стая. Майка ти ще доведе някой, който се нуждае от помощ.

             Излезе Ружа. Излезе и Огнян, пропълзя незабелязано в тревата. Съмваше.

*  *  *

           Луната ли бе плакала цяла нощ? Толкова голяма роса. Боян, приседнал кротко до един дънер от върба близо до водопада, победен от умората и високата температура, бе дълбоко заспал. Босите стъпки на Ружа сякаш не вървяха, а галеха буйната пролетна трева. Тя спря до брат си и дълго го гледа с умиление, додето се събуди...

-          Ти дойде, Ружке… Знаех си, че ще дойдеш. Самодивата от извора ли ти каза?

-          Не. – приклекна до него и погали челото му –  Ела.

*  *  *

          Обявиха Боян за национално издирване. Нямаше го повече от седмица.

           - Защо си мълчала? – крещеше Богдан на жена си – Кучка такава! – Посегна да я удари, но тя го изненада с доста силна плесница.

            -Като си се пиян и с тебе не може да се говори за нищо. Колко пъти? – Заплака – Колко пъти се молех поне веднъж да се прибереш трезвен... Колко пъти опитвах така да ти кажа, а ти ме удряше и казваше, че нищо не те интересува. Нима аз съм виновна, че вместо да станеш по-силен в мъката си, ти полудя, превърна се в чудовище. Къде да го търсим сега? А? Къде? Толкова години той имаше нужда от тебе… А сега? Дори не знаем коя е и къде живее неговата приятелка Ружа… Ти си виновен. За всичко си ти виновен. Да знаеш.

         Богдан стана и понечи да излезе. Златка скочи мигновено, хвана го за ръкава и закрещя от мъка:

          - Бягай тогава. Върви, напий се. Забрави, че и жена имаш, че и ти съществуваш въобще... Върви... - той отпусна безпомощно ръка и Златка се свлече, хлипайки в нозете му.

           - Прости ми, Златке, прости ми... – скръбта го беше оставила без глас – Моля те…

*  *  *

           - Богдане... Боян се върна. – Затича се и прегърна сина си Златка – Божичко, сине... Върна се  - галеше лицето, косите му. – Жив и здрав си ми… Благодаря ти, Господи.

           Боян разказа за срещата си с Ружа. Всички мислеха, че и той се е побъркал. Какъв Змей? Какви самодиви…

           - Ще ви заведа при кака, бе тате. Сами ще се уверите. – За момченцето нищо не каза.

*  *  *

         Още по тъмно Боян поведе  родителите си към старото сечище. Потъваха нозете им в меката и мокра утринна трева, като че ли стъпваха по килим. Мълчаха. Сякаш се страхуваха да събудят природата в толкова ранен час. Пропяха първите птички по ранина, заизвиваха трелите си,  в шумата прошумоля гущерче, зад едно дърво изскочи оранжев заек и изплашено се потули някъде. А Богдан едва не настъпи един охлюв. Отскочи неволно  назад и сам се изненада от постъпката си. Та той, макар горски, дори не забелязваше тези същества преди, камо ли да му стане мило за тях. Златка тихо се засмя. Боян ли събуди тази струна в сърцето на мъжа ù, не знаеше, или мисълта за дъщеря му... Но знаеше, че той сега се чувства като на седмото небе. Колко е искрена радостта му в дòсега с природата и нейните жители. И тя се чувстваше така. Сърцето ù за пръв път сякаш се бе освободило от товара на ежедневието и тя усещаше себе си лека като перце, чиста, като утринен лъч.

          Горе, слънцето беше вече озарило всичко. Семейство сърни пасяха в далечината. И тримата преливаха от щастие и спокойствие. Все едно, че раят бе отворил вратите си за тях, само за тях. Цялата природа ги поздравяваше с добре дошли. Недалеко зажужаха диви пчели. Най-после към  поздрава на гората се присъедини и грохота на малкия водопад, закриващ входа на Ружиния дом.    

          - Тук е. - прошепна като в просъница Боян. – Кака живее тук.  

          Спряха под рехавата сянка на една акация да поемат дъх. Виеше им се свят от толкова красота, тишина и щастие.

           - Да бях забелязал това по-рано... Може би никога нямаше да дам разрешение да секат… -  въздъхна виновно Богдан – Същински рай.

*  *  *

         Не след дълго малката групичка бе преминала отвъд водопада и навлизаше все по-навътре в пещерата**.  По скалите, просмукани от вода, която капеше навсякъде и блестеше като сребро, се бяха образували множество причудливи форми от сталагмити, сталактити и сталактони. Господи, възхити се в себе си Златка, дори в това мрачно, студено и мокро място е красиво, като в приказка. В далечината се очертаваха множество пещерни зали. Най-голямата от тях бе осветена, като че ли от огън. Ами, да, пропукват съчки. Сърцата и на тримата всеки миг щяха да се пръснат от вълнение. „Дъщеря ми… Боже...  Сън ли е, или наистина ми се случва?...” 

        Но когато влязоха на светло, с учудване видяха малко момче, вглъбено в играта си. Редеше в някаква последователност  по земята кристални планински камъчета

        -  Вуйчо, - скочи детето към Боян и го прегърна.

        Златка се стъписа, защото позна  момчето в ръцете на Ружка от съня си. Богдан се огледа смаяно, не можещ още да  повярва, че това наистина се случва, че не сънува. Погледна жена си с недоумение. Тя повдигна рамене. Нима е детенцето ù? Значи все пак е било истина.

         - Тате...

ІІ част

          - Но... Росен трябва да слезе при хората. Не разбираш ли? Той е твой син. От какво се плашиш. Време му е вече – настояваше Ружа.

          - Ще го покварят, Ружо. Не забравяй, че той носи и от тяхната кръв... – гневеше се Огнян.

           - Но... Ако не види техния живот, как ще оцени това, което има тук? Как ще закриля владенията ти?... А и те са негово семейство. И те имат право да бъдат с него, да го обичат...

           - Знаех си. Знаех, че като стъпят хора пак тук... това няма да е за хубаво... Защо настояваш?

         - Ще го запиша на училище. Ще живее като нормално дете. Нима синът на Змея е по-специален от другите? Или смяташ, че синът на Змея трябва да е като него, да не може да чете и пише... Трябва да се приобщи. Да живее сред хората, да използва голяма част и от техните средства  в борбата със злото...

          Огнян въздъхна тежко.

           - Моля те...

           - И ти ли ще идеш с него, Ружо?... ***

           - И аз. Но не заради себе си. Заради него. Знаеш, че аз обичам тебе. Винаги съм те обичала. Дори когато мислех, че...

            - Значи това е желанието ти...  Не мога да те спра насила...

            Змеят се смали, смали... Превърна се в обикновен смок и изпълзя навън. Ще ù върне свободата, щом иска. Но тя сама ще се върне тук...

*  *  *

           Слухът за завръщането на Ружка бързо обходи малкия град. Почти всички приятели и познати на горския посетиха дома му, кой от любопитство, кой от истинска обич. И син водела. Много странно дете.

*  *  *

          Откак Ружа замина, нищо за Огнян не бе същото. Тази страст за хората... Ще я погуби. И нея, и него. Плака безутешно Змеят три дни и три нощи. Голям дъжд се изсипа, порой, голяма буря се вдигна. После доста дълго време небето мълчеше, потъмняло в облаци и нагнетено с тъга. 

           Росен бързо свикваше и научаваше човешките навици. Но Ружа?...

*  *  *

          Падна ярка светкавица на Ружиния прозорец. Ружа сънуваше своя Змей и тихо плачеше насън. А той, долетял на перваза, мълчаливо пазеше нейния и съня на сина си. Всяка нощ. А така му се искаше да влезе, да погали и целуне челото ù. Здравецът в саксията му пречеше. Толкова ли иска да го прогони Ружка? Така я обича... А тя, дори не бе забелязала „лошото” биле.

                                                                            *  *  *   

          Дойде втората лятна ваканция за Росен, но той пак отказа  да се качи с майка си на хълма. За толкова кратко време, а така бе свикнал с хората, че вече не искаше да чува за баща си. Дори крилата му закърняха и изсъхнаха. Изгубваше постепенно змейските си черти и дарби, но това сякаш въобще не го вълнуваше. Не го притесняваше. Започна да постъпва съвсем по човешки. Ружа страдаше много. След толкова време тя пак застана до прозореца, но за пръв път чак сега видя, че има здравец ****. Неосъзнаваща своята реакция, рязко отвори прозореца и захвърли саксията през терасата. Кой го е сложил?... Затова Огнян не идеше, както беше обещал... Искали са той да умре от билето и тя да остане с детето при тях завинаги. Заплака, осъзнала грешката си. Всички хора са еднакви. Лоши. Егоисти. Нейните не правеха изключение... Защо, Господи?... Нима са си помислили, че им е в кърпа вързана?... Преминаха границата и тя ще си тръгне. Щом иска Росен, да остане. Обърка се всичко, тя го обърка... Змеят няма вече син... Той стана човек... Стана лош... Замени божествените си дарби за човешки неща. Бе сънувала Огнян тази нощ  как спира на перваза ù, но не може да влезе, уморен е и болен... (Кой може да повярва -  Змеят, болен?...) Протяга ръцете си към нея, иска да я погали, да я целуне...

          Не след дълго Ружка газеше във високата трева към пещерата. Тревата съхнеше под стъпките ù, сякаш огън е преминал през нея.

*  *  *

          Намери Огнян свит  в техния дом, в палата, който с такава любов ù бе подарил. Той я погледна в очите и заплака. Нямаше сили дори да придобие човешко лице... В миг отпусна главата си.  Огромна светкавица падна над младата гора  и я подпали.

          - Не е ееее...

*  *  *

          Изнемощя небето да излива Ружините сълзи, а те не свършваха. Три денонощия вече вилнееше буря и валеше из ведро. Постепенно сълзите на Змеицата се вледениха. Затрещяха  едри късове лед и убиваха реколтата и... душите на хората.  Дни наред небето остана мрачно и натежало, сякаш скоро пак ще рукне дъжд...

         Хората  гледаха през прозорците онемели. Не смееха да излизат навън. Оплакваха вече безплодната си година. А Ружа? За нея никой не се сети, никой не я потърси. Сам-самичка бе останала на света с мъката си, без да има кой да я утеши. Дори нейният син. Всички я проклинаха. Толкова бяха заети да оплакват себе си.

                                                                           *  *  *

         След три дни небето просветля, показа се слънцето червено, мокро и измъчено. Изпод водопада излезе Ружка, облечена в бяло, с цветен венец на главата си, нагласена като за сватба. На ръце с мъртвия си съпруг вървеше бавно и с приведена глава през нивите – нейните красиви, просторни и пъстри градини с дълбоко, безкрайно небе, които ù беше подарил и които без него, без неговата любов нямаше да са вече същите...

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 * Според народните представи Змеят живее  и в гората в камънаците. Това е естествената му среда. Целта на отвеждането на Ружа при Змея (съответно на сина им при хората)  е да внуша как духът на човека се пречиства и извисява, когато е в контакт с природата  и  съответно какво отнема отдалечаването от него. Как затъвайки в света на материалното, човекът постепенно се отдалечава от Бога и губи своята чистота, своята божественост, която е първоначално заложена в него още от Сътворението.

**Според народните вярвания пещерата е вход към отвъдния свят, а отвличането на девойката се е свързвало със представите за смъртта (Георгиева, Ив.”Българска народна митология”: София, Наука и изкуство, 1983,с. 102).

*** В народните песни се разказва, че отвлеченото момиче обикновено остава 1, 3, или 9 години, като през това време му ражда и дете. После по някакъв повод  (сватба на близък, или друго), тя се връща при хората. . . ( Георгиева, Ив.”Българска народна митология”: София, Наука и изкуство, 1983,с. 89). Подобни разкази, в които змейове вдигат моми от хорото, а после ги връщат, се срещат в Странджа ( Георгиева, Ив.”Българска народна митология”: София, Наука и изкуство, 1983,с. 88).

 **** Според мен освен посочените като „омразно биле” растения  не са само вратигата, комунигата, синята тинтява, овчарското биле и прочее, но и всички билки, които носят здраве и успокоение  на човека.