Jun 15, 2009, 12:18 AM  

Русалката и Юнака 

  Prose » Narratives
2255 2 22
10 мин reading

Вчера в Интернет видях една снимка на едно прекрасно русо момиче и се сетих… Нека ви разкажа.

 

Отивахме на море. Влака София - Бургас. С карта от завода, в който работеха родителите ми. В съседното купе баща ми съзря един приятел от София. Той работеше в същия завод, но в софийския филиал. Срещаха се често по командировки .

- Хей, Марко, ела да те запозная с чичо ти Данчо.

- Здравей, Марко. Баща ти ми е разправял за теб.

Беше висок, рус мъж. Симпатичен.

Вратата на купето се отвори и едно момиче излезе.

- Криси , ела да те запозная с този юнак. Ето ти компания.

Кристина беше синеока. С красиви руси коси. Дълги обеци. Сочни устни. Страхотия. Стоях като зашеметен.

- Ела да се преместим на следващия прозорец - усмихна се красавицата. - Къде учиш?

-В Механотехникума. А ти?

- Аз завърших и сега съм приета - международни отношения.

- О-о-о! Очаква ни светло бъдеще.

- Да.

Последва една очарователна усмивка.

-Криси, много си красива - не издържах да ù го кажа.

- Знам – получих един безразличен отговор.

Явно, много пъти  го бе чувала.

- Знаеш ли? Приличаш ми на русалка, като тези от приказките. С прекрасна руса коса, сини очи, като кристално чисто море. И усмивката... разбиваща. Всичко харесвам в теб.

- Виж, Русалка и на мен ми харесва - кокетно отвърна тя.

- За къде пътувате?

- Пътуваме за Созопол. Как ти е името, Юнако ? Така те нарече баща ми.

Заговорихме се и бях забравил да се представя.

- Юнак Марко.

Криси се разсмя от сърце. Беше толкова очарователна. Играта ù харесваше.Бях попаднал в целта. През целия път от Пловдив до Бургас си говорихме. Шегувахме се и се смеехме. Усещах, че ме харесва. Нищо, че бе по-голяма от мен. Техните отиваха в същата почивна станция в Созопол. Нали родителите ни работеха в едно обединение. Отиваха с два дни закъснение. Очертаваше се едно интересно морско преживяване.

В автобуса до Созопол седяхме един до друг. Докоснах пръстите ù. Тя ме изгледа, усмихна се, но не си дръпна ръката. "Дръж, Марко! Момичето е твое" - мислех си.

Да... ама не. Щом пристигнахме, цяла групичка я чакаха. Приятели - момчета и момичета. Всяка година ходили заедно на море и се познават. От автобуса я грабнаха и я видях чак на другия ден. Лежеше на пясъка. Бяха цялата компания.

- Как си Кристина?

- Ооо! Марко. Липсвах ли ти?

Хитруша. Знае, че съм хлътнал по нея.

- Разбира се. Помислих, че съм те загубил и за да те прежаля по-лесно, реших да намеря най-красивото момиче на плажа и да му се обясня в любов.

- И намерили го?

- Да. То пък се оказа …ти.

- Хайде тогава. Започвай да ми се обясняваш .

- Ела във водата. Тук не мога.

- Не ми се къпе сега.

- Хей, копеле. Ти си бил голем отворко бе - обади се един от нейната компания. От къде си?

- Малко майничка си падам. От Пулпудева съм - отвръщам му в същия тон.

- Де е това село, бе? - оня ме изгледа учудено.

- Пловдив бе, чворе – присмяха му се другите софиянци.

В почивната станция имаше ресторант и всяка вечер пиехме бира и танцувахме. Поканих я на танц, но тя продължаваше да се държи студено. И така три дни. На четвъртия  реших, че не си струва да си губя времето с нея. Може би ме мисли за малък или не ме харесва.

Сутринта не я потърсих. Вечерта поканих друго момиче - Елена.

На следващата вечер, щом ме видя в ресторанта, дойде при мен.

- Преча ли ти?

- Не. Ти си моята Русалка. Винаги си добре дошла.

- Елена ти харесва, нали?

- Да… бях решил да ù подаря сърцето си, но... виж - разкопчах ризата си. Няма никой. Ти си ми го откраднала.

Кристина се засмя.Хвана ме за ръката и ме погледна мило.

- Не разбра ли, че те харесвам?

- Разбрах, но не е достатъчно. Аз те обичам от цялото си сърце, Кристина. Искам същото от теб или… нищо.

- Ех, Юнако мой. За теб всичко е романтика.

Излязохме от ресторанта. Нощта бе прекрасна. Тиха и тъмна. Сгушихме се на една пейка и се целувахме до два сутринта.

В компанията на нейните приятели се държеше студено с мен. Променяше се само,  когато останехме сами. Учудвах се на нейното двуличие. Последния ден преди заминаването, организираха прощална вечер. Софиянци си тръгваха. Тя ме чакаше пред ресторанта и ми прошепна:

- Не обичам прощалните вечери. Ела да се разходим по брега.

Разхождахме се по целия плаж. Прегръщахме се. Галех косите ù. Не искахме да мислим за другия ден. Шегувахме се, сякаш "утре”  не съществуваше. В края на плажа Кристина предложи:

- Хайде да се надбягваме. Победителят печели едно желание. Какво е твоето желание, ако победиш?

- Ще ти хвана един рак и ще те накарам да го изядеш жив, мило. Нищо работа.

- У-у-у-у, колко си гаден! Аз да видиш какво ще ти измисля. Готов ли си?

Кристина се приготви да бяга по пясъка.

- Давам ти десет метра преднина, нали съм мъжкар.

- Дай ми двадесет - глезено ми отвърна. Нали си мъжкар?

Хукнахме към края на плажа.Настигнах я и взех пет метра преднина.

- Не мога повече - въздъхна Криси. Виж как бие сърцето ми.

Притиснах я до себе си.

-Чуваш ли го?

-Не

- Ето тук.

- Не мога, фланелката ти ми пречи.

- Ах ти, искаш да я сваля ли?

- Копнея за този миг.

- Обърни се.

- Да не избягаш?

- Нямам сили да бягам.

Обърнах се и се чудех - какво ли е намислила.

- Готово. Сега ще видиш твоята Русалка.

Обърнах се и застинах на мястото си. Беше си хванала косите назад с ръце, извила нежно гушката, с ослепителна усмивка и леко притворени очи, от които се разливаше син цвят - като небето. Гърдите ù стояха изправени и заоблени. Една невероятна красота. Един невероятен унес.

- Харесваш ли ме?

- Харесвам? Ти шегуваш ли се? Обожавам те! Умирам за теб!

Целувах я. Ненаситно. Сякаш не бе истина. Бях като пиян. Сякаш душата се отдели от тялото ми и политна някъде нагоре. Не бях на себе си.Чувах и говорех сякаш на сън. Усещах ръцете, косите, устните ù, но сякаш това не бях аз. Светът около мен бе една вълна от заливане и връщане обратно в морето. Като махало на часовник .

Изтрезнях в мига, в който тя  извика в ухото ми:

- Пази ме, моля те... пази ме!

Отворих очи. Видях нейните широко отворени. Сякаш зъл демон се бе вселил в нея. Тя се бе превърнала в огнена стихия, която ту избухваше нагоре, ту кротко се отпускаше за миг, за да набере нови сили и да избухне отново. И така все по-бързо, и по-бързо.

- Пази ме, моля те!

Аз стисках кръста ù. Сякаш невидима сила я дърпаше от мен и се страхувах да не я изгубя. Топлината ù ме влудяваше. Изпепеляваше ме. Тя вдигаше ръце, сякаш искаше да се устреми нагоре, като птица Феникс копнееше да литне, задържана единствено от силата на дланите ми.

В един миг утихна. Усетих трепета на тялото ù. Това бе отново моята Русалка. Нежна и гальовна. От огнена стихия се бе превърнала в тихо море, което плавно се разлива и бавно се връща обратно. И отново... и отново. Минутка безветрие и бурята пак подемаше. Все по-силно и по-силно тя се разбиваше в мен, като вълна в скалите. С грохот и стенание.

- Внимавай! Пази ме... - дочувах. - Само ме пази...

Стисках я със сетни сили. Как исках този миг да спре. Още малко.. още малко и ще я загубя.

С болка я отделих от себе си. Тя падна по гръб, трепереща на пясъка .

- Хей, Юнако, в морето ли искаше да ме хвърлиш? - видях отново чаровната ù усмивка.

- Да, мила. Там е царството ти.

- Хайде, ставай !

Кристина подаде ръка и заедно влязохме в морето. Държах я на ръце. Целувах солените ù устни, очите, мократа гушка. Усещах докосването на зърната на гърдите ù.

- За първи път ли ти беше?

Красивите ù сини очи бяха вперени в мен. Нямаше смисъл да лъжа.

- Да, учителко.

Тя се засмя и сякаш заслепи изгряващата луна.

- Марко, днес ти се раждаш отново.

Да. Този ден се раждах отново, за да умра на следващия ден, когато я изпращах на автобусната спирка.

- Ще ми липсваш, приятелю!

- Ти на мен повече. Обичам те!

- Знам. И какво от това. Аз си тръгвам.

- Дай ми телефона си.

- За какво ти е?

- Дай го! Ще ти се обадя.

- Намери го. Това ти е домашното.

Автобусът тръгна. Кристина махна тъжно и се обърна на другата страна, за да не видя сълзите ù.

                                                                    -

Отидох при баща си.

- Знаеш ли домашния телефон на твоя приятел? - попитах уж небрежно.

Баща ми ме погледна изненадан.

- С онова русичкото, вместо да си стискате ръчичките и да се гледате като котараци в очите, да бяхте си разменили телефоните.

Отидох при администраторката . Тя бе една засмяна женица.

- Може ли да те помоля за една услуга? Загубих телефона на едно момиче.

- Крисито ли? Вие нали сте нещо като гаджета.

- Да. Нещо такова сме… като гаджета - промърморих смутен.

- Ето, препиши го.

Лелчето беше много услужлива.

Прибрах се след два дена и първото нещо, което направих, бе да позвъня на Кристина.

-Здравей, как си Русалке ?

- Била съм и по-добре. Прибра ли се?

- Да. В Пловдив съм. Ще дойда до София да те видя.

- Няма смисъл. Имам си приятел.

Обля ме студена пот. От разговора разбрах, че за това се е пазела - софиянците да не я гледат с мен.

- Нищо не ме интересува. След половин час тръгва влака за София. Хващам го и идвам. Ако искаш да ме видиш,ела. Пристигам.

Кристина не отговори.

                                                                    -

Влакът влезе в гарата. Надничах през прозорците. Нямаше я. Слязох на перона.  Тя се появи с един здравеняк.

-Здравей! - тя първа подаде ръка.  Запознай се с приятеля ми.

Здравенякът измуча името си. Разменихме си няколко изречения, от които разбрах , че момчето не е обременено от голям умствен багаж. През цялото време докато разговаряхме, той мачкаше задника ù с грамадната си лапа.

- Яде ми се сладолед - сряза го Кристина.

Послушен като малко дете, приятелят ù се нареди на опашка за сладолед.

- Къде го намери тоя ръб? - попитах хапливо.

- Виж какво... баща му е шеф на директора на твоя баща - изсъска Русалката.

- Разбрах. Син на генералния директор. Расова свиня... жребец  де. Обърках се. Него миналото лято ли го закопча?

Кристина ме изгледа ядосано.

- Знаеш ли защо софиянци не обичат пловдивчани? Защото пловдивчани сте едни празни романтици. Любов... възвишени чувства... красиви залези. Животът е борба,  момче.Всяко цвете търси място под слънцето и засенчва друго. Борба за оцеляване се нарича, разбра ли? Не романтика. Казах ли ти да не идваш? Защо дойде?

- Защото те обичам. А ти защо дойде?

- Защо дойдох ли...?

В този момент Здравенякът донесе сладоледа.

-Кажи на момчето довиждане и да тръгваме - сопна се Кристина.

- Айде, копеле - синът на генералния подаде ръка.

Идваше ми да му отговоря "Копеле е на майка ти сина", но го преглътнах. Какво  е виновно момчето. Поех подадената ръка.

- Сбогом, Русалке!

                                                                  -

Погледът ми се рееше през прозореца на купето, когато един глас ме стресна:

-Билети за проверка , моля!

Подадох билета си на кондуктора. Той внимателно огледа датата и нанесе една непоправима дупка. Такава дупка в душата ми нанесе и моята Русалка. Първата. Най-болезнената.

Днес душата ми е като холандско сирене, но... това е друга тема.

© Марко All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Прочетох и аз, направо ме разтърси тази приказно красива история, Марко! Състоянието в което изпада човек обсебен от любовта, наистина може да се сравни със бурно море! Харесах разказа и те поздравявам!
  • Благодаря, Мария !
  • Открих разказа и го прочетох с вълнение, романтично момче! Взела ти е душата тази русалка и не е успяла да се върне обратно в теб, затова е така жив споменът ти. Прекрасен разказвач си, обичам да се потапям в историите ти!
  • Благодаря Катя. Разказа е написан преди десет години. Холандското сирене е препратка към бъдещите ми произведения. Чувствах, че хумора ме влече.
    Благодаря, Блу ! С новите телефони и интернета романтиката изчезна
  • И на мен много ми хареса разказчето. Ами... и русалките вече не са каквито бяха едно време - романтични и отдадени. Юнаците сега няма да ги коментирам
  • Разказчето ти е страхотно! А с това холандско сирене направо ме разби.
    Благодаря ти за линка.
  • Чудесен си и тук, Марко!
    Увлекателно, та чак на човек да не му се иска да свършва!
  • Хах... всеки има по някоя дупчица, та и аз с тях... но нали съм си инат, решила съм да си остана романтичка, та ако ще душата ми да стане като... защо пък сирене, като дантела е по-романтично Поздравления за разказа!
  • Благодаря Ви, сладурани ! Чакам новите ви произведения.Обичам Ви!
  • Минало незабравимо! Чудесен разказ!Поздрави!
  • Пиша ти шестичка за романтичното лято, което си описал толкова красиво!!!
  • Ооооооо.... ! Поздрави за хубавия разказ!
  • Страхотен разказ!
  • От два дни се връщам на този разказ... Прочета 2-3 изречения, отплесна се да върша нещо друго, след време пак се сетя... е, сега вече го дочетох. Е е е, пловдивчанино, "празен романтико с любов... възвишени чувства... красиви залези..." Остани си такъв, че вече всичко се обезцени! Пък колкото до жените - много от нас са комерсиални и с души на проститутки... и горко му на онзи, който завихрим и изпепелим... раните са нелечими!
    Чудесно и увлекателно пишеш, сега ще поровя да разгледам и другите публикувани от теб неща!
    Поздрав.
  • Благодаря ви, приятели !Поздрави!
  • И героят ти ли като Крали Марко обхожда българското землище...За да събира впечатления,да се отдава на приключения...Хората са различни като Русалката,умеят да лъжат,да оплитат в мрежите си...
  • Ами такъв е живота... Не е за романтици...
  • С наближаване на лятото разцъфват и нежните спомени ... и все има малко тъга. Що не беше по-измислена реалността
    Романтичен разказ ,като ароматно вино! ... с лек дъх на изгоряло... /на теб може и да нагарча/ Ама увличаа!
  • Хей, Марко чакай и един мъж да отбележи присъствие. Хареса ми, а и холандското сиране е хубаво нещо, така че не се оплаквай. Успех!
  • Много романтично! Страшно много ми хареса! Поздрав!
  • Чудесен разказ, Марко. Поздравявам те.
  • Първата перфорация е най-болезнена и трудно се забравя!
    Чудесен разказ!
    Поздрави от Варна Марко!
Random works
: ??:??