Разлети вопли се кискат, сякаш със метален глас, в ъглите. Ъглите, по които текат мислите… пристъргват точно на мястото, където колебанията ми се срещат със поривите… и от вопли се превръщат в задъхване.
Натрапчиви мисли приемат превъплащения на многолики уплахи в разширените ми зеници и успявам да видя в очите си онзи неистов страх на дивите коне от неспокойните ми сънища. Подгонени. Сънища - томове обект на анализност…
Ако китара и цигулка заплачат в едно, ще успееш ли да чуеш болките им? До безизходност удвоени. Ще надвиеш ли глухостта на измислените ти образи? С вяра, че надмогването на въображаемите окови ще донесе съзидание?
От толкова опити да запазим огъня, в шепите ще пребъдат само въгленчетата, изгарящи неусетно пръстите. А ние ще премръзваме в пустото разстояние между душите си. Забравили една за друга.
И ще се будим във всички следващи утрини със черни - от сажди - ръце. И ще ги крием, травмирани. Като деца, които страдат от това, че са различни…
И без да помним, ще се осъж ...