Живели някога на един остров всички чувства. Един ден обаче островът започнал да потъва и на чувствата им се наложило да напуснат острова. Всяко отплавало със своя кораб. Само Щедростта и Любовта упорствали да останат до последно. Когато разбрали, че вече всичко е изгубено, се огледали за помощ, но уви - нямало кой да им помогне. Били сами. Седнали на един камък и се загледали в красотата на залеза.

   - Ех, Любов, останахме само ние. Дали времето ще ни пощади? - замислено попитала Щедростта.

   - Разбира се, сестричке, времето помага винаги. - отговорила Любовта. - Просто трябва да не губим надежда.

   Усмихнали се една на друга и отново се загледали в далечината. Не се минало много време и Любов излязла права. На хоризонта съзрели кораб - голям, с опънати бели платна, а на палубата му - мъж. Той не бил като останалите. Черната му абаносова коса свободно се ветреела, тюркоазенозелените му очи гордо оглеждали пътя, а силните му ръце - смело стискали въжетата. Този мъж бил необикновен. Тогава двете чувства се спогледали и решили - ще се приютят в неговата душа. Така и станало - те затворили очи, а щом ги отворили - виждали през очите на този необикновен мъж.

   И така времето си минавало. Любов и Щедрост превърнали този мъж в една достойна личност. Той давал от сърце. Не мислил какво ще спечели в замяна и бил щастлив от делата си. Отплатата, която го удовлетворявала, се криела в детските очи, в благодарния поглед на просяците, които не подминавал никога. Той вярвал в думите: "Направи добро и го хвърли зад себе си, а то само ще дойде пред теб". Така и станало. Този мъж, който приютил двете чувства, сега вече намерил истинското щастие. Изоставил плаването и се установил в едно малко градче. Дарявал повече любов и внимание на семейството си, на приятелите си... научил се да обича живота истински. Ценял всеки миг, отделял повече време на детето си. Превърнал се в един млад и духовно богат човек, защото прозрял, че ръка, която дава, не обеднява, а сърце, което обича, не остарява. По този начин Любов и Щедрост били спасени от забрава.

   Днес двете чувства продължават да живеят в хората. Те са тези, които даряват пълноценен живот, донасят радост в него, осмислят го, но истината е една - хората трябва да се взрат дълбоко в сърцата си и там непременно ще ги намерят. Човекът трябва да ги открие, да ги осмисли, да е наясно, че истинското богатство е, когато даваш, но в замяна не очакваш отплата. Да е наясно, че сърцето запазва своята младост, когато обича истински, когато раздава любов и също не чака отплата. С тези две чувства пътят към върха е по-лесен, по-смислен и красив. Успее ли да ги открие човек, той ще придобие силата на истинското богатство, на безценната обич и ще осмисли библейското: „Дай и ще ти се даде".