С очи като котка
С очи като котка
Посветено на моята баба
Събуждам се късно и виждам над главата си дантеленото перде, сложено като москитеро в тропическа страна над мен, за да не ме събуди някоя нахална муха. Мама Тана, моята баба, го е преметнала с любов, за да се наспи внучката ѝ. На десет години съм. От кухнята се носи аромат на вкусна сиренка, топла, току що изпечена със златиста, хрупкава коричка намазана с жълтък. Златните ръце на мама Тана са я приготвили както и всичко около мен е изтъкала тя: бялата покривка на леглото, чергите, китениците в хармонични цветове.
Истинското ѝ име беше Христана, но в нейния край го произнасяха като Ристана. За това и моята майка ѝ беше казала, че сестра ми е кръстена на нея, защото името ѝ започва с буквата „р“.
Мама Тана е зеленоока, въднъж тя ми каза, че като съвсем малка съм ѝ казала „Имаш очи като котка“. С гъста и чуплива коса, на младини шоколадено кафява, но и вече в напреднала възраст беше само прошарена и все още гъста, така, че като я сплетеше и навиеше ставше елегантен кок. Мисля, че като млада е била красива, защото и възрастна си беше хубава.
Малко знам за младините ѝ, защото децата не разпитват такива неща.
С нея се чувствам сигурна и обичана. Всяко лято съм с нея, понякога и в пролетната ваканция. Тя е вече вдовица още преди да навърши шестдесет, дядо е починал рано. От него най-ярко си спомням как ми чете приказки на Шарл Перо до нажежената до червено печка, а мама Тана си плете до нас...
Ставам от леглото и слизам в кухнята и тя леко ме погалва по главата. „Ела, Миленце, да закусиш.“ Никой друг не ме нарича така. За всички съм Люси, но мама Тана не прие това име и от малка си ми казваше Миле. Тя е много спокойна и уравновесена жена. Никога не крещи, говори само с обич и с добро. Разни теории за важността на строгостта, дисциплината, авторитета и наказанията не съществуват за нея. Възпитание с обич... и ето пак станахме почтени хора. Тя не ни плашеше, както тогава беше модерно, с разни караконжули и торбаланци. Мама е много чиста, къщата свети и тя самата е винаги чиста. Има само две „официални рокли“ за ново. В онези години, когато по магазините нямаше много избор, татко ѝ беше донесъл от командировки в чужбина два плата за тях: едната беше черна, кадифена с бели капчици–оризчета и една зелена, леко пъстра, със златни нишки, която ѝ отиваше на очите. Татко беше единственото ѝ дете и тя цял живот показваше колко го обича и той нея. Над леглото ѝ са наредени картички, които ѝ е пращал редовно от всяка командировка: Москва, Рим, Прага, Букарещ, Рига, Сан Пауло, Хавана... Толкова се гордееше с него, а и имаше защо. Татко беше хубав мъж, пълен отличник в гимназията и в университета, дипломиран инженер химик с успешна кариера. За какво повече може да мечтае една селска отрудена жена.
Затварям очи и виждам отделни мигове от живота си с нея. Когато си дете не си благодарен, че си обичан и че баба ти се грижи за теб. Смяташ, че това е нормално. Също и че родителите ти и сестра ти са винаги готови да ти помогнат във всичко. Но като пораснеш виждаш, че това хич не е задължително. И че някои баби и дядовци въобще не ги е грижа за внуците и обратното. Или пък, че има родители, които си пребиват децата. И изведнъж, някъде когато сам си на път да остарееш, се сепваш и си казваш: „Ама аз съм истински късметлия, че съм расла в такова семейство, и сестра ми, разбира се.“ Ти остави това, което всички казват навън от дома си. Спираш да им вярваш като видиш само какви зверски погледи си си мятат някои „близки хора“...
Та говорех за миговете с мама Тана: ето я задъхана внася замръзнали като картон снежнобели чаршави от простора и ми казва да не ги счупя... или носи огромен наръч клонки от черница да нахрани копринените буби, които хрупкат така, че се чува чак на долния етаж, качава се по дървена тънка стълба на тавана, а под нея са поне десет метра дълбочина и циментови стълби, но нея не я е страх. А там е паднал и се е убил мъжът ѝ. Паднал по стълбите и си счупил главата. От време на време смъртта е толкова абсурдна.
Спомените понякога прииждат като наводнение и има опастност да ни удавят. Да ни удавят в миналото, в носталгия и в желанието ни да им кажем сега всичко, което тогава не сме се сетили да кажем на тези, които са си отишли. Но пясъчният часовник на живота им се е изсипал. Както сама ни каза мама Тана: „Дошло ми е времето“. И ние не ѝ повярвахме, но двадесет дни след това вече слагах букетче диви теменужки до студените ѝ ръце. Тези отрудени, малко груби ръце, които така нежно умееха да галят, прегръщат, превръзват рани по глави и крака, да сипват вкусна пилешка чорба, лютика или копривена каша, която никой повече не ми е приготвял и да разчупят топла питка.
Мисля си какви ли спомени ще имат децата, на които им крещят от балконите: „Кирчо, прибирай се вече, че ще ти счупя главата.“ Дали Кирчо като остарее ще забравил заплахите и ще помни само хубавото? Или също ще крещи, че ще извие врата на своите деца?
Никога не съм виждала мама Тана да спи сутрин. Тя си лягаше след всички и ставаше преди всички. В големия град, в който живея сега, не чувам куткудякане на кокошки, нито блеят агънца, но като ида някъде и ги чуя, тя изниква до мен с милата си усмивка от която зелените ѝ очи греят. Никога не ни е казвала, че ни обича. Ние със състра ми сме единствените ѝ внучки. Но винаги сме го усещали с цялото ни същество. Друга баба ние не сме имали. Другата е умряла на двадесет и осем години. Как да я наречеш „баба“ тази млада, усмихната на снимките жена?
И ето я в сънищата ми. В най-тежкия ми момент, когато дъщеря ми се бореше за живота си, тя се появи с дългата черна коса и греещи зелени очи и ми прошепна, че ще оздравее. „Богородица е била.“ - ми каза колежката, но аз зная, че си беше моята мама Тана с нейната чиста душа и обич към нас. Тя си живее някъде сред мислите ми, тези ежедневните, пълни с банални притеснения, планове и стратегии за моята кариера и за ваканции, за покупките и хоп ... ето го едно тихо кътче, където като в бижутерска кутия са скътани моите съкровища – спомените за хората, които обичам, но вече не са тук и които ми говорят, когато имам нужда от тях или когато някакъв звук, мирис, глас или допир ме пренесат за миг при тях, в моето хубаво детство. Тогава се изсипват пред очите ми прекрасни мигове, които виждам само аз и които ме правят щастлива, понякога тъжна, благодарна... Които винаги събуждат емоциите ми и ме правят човек, които ми помагат да съм цяла, пълноценна.
Някои хора все дават съвети: „Загърби миналото, живей в настоящето“. Нека го загърбват тези, за които е било мъка, за мен то е част от красотата на живота и за това е част от настоящето, и от това, което искам аз да дам на децата си и те на техните... И така освен гените, някое и друго творчество и публикация, да оставя и на тях тези съкровища – спомените за обичани близки. И един от тях за една чиста душа с хубави зелени очи.
© Люси Петкова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Много благодаря, Валентина!
-
хубав разказ, наситен
-
Благодаря ти, Иржи! В интерес на истината малко хора знаят и ми честитят имения ден, не е като Цветница и други големи празници. Но се радвам, като получа хубави пожелания !
-
Тук съм коментирала ,Люси,сега искам само да те поздавя.Прочетох,че днес имаш Имен ден!Да си жива и здрава и все да ни радваш с интересните ти истории!Името ти означавало "любим,обичан от народа",ако не знаеш!Мисля,че е вярно....
-
Радвам се, Генче, че ти хареса и съм доволна че и други хора така ще научат за моята скъпа зеленоока мама Тана...
-
Мила Люси, твоят разказ - мил, вълнуващ и трогателен е свидетелство за святостта на една обикновена жена, заслужила да бъде увенчана с ореола на тнвоята любов и признателност.
-
Брагодаря ти, Елица, за милия отзив, бях те пропустала, извини ме. Хубаво ми става, че и вие усещате моята обич и съкровени спомени🌼
-
Благодаря за интереса, Албена. Те живеят чрез нас и нсе още ни дават сили...
-
Люси, толкова съкровено и затрогващо... И толкова са ми познати тези чувства, които споделяш!... Поздравявам те и те прегръщам!
-
Благодаря ви, Латинка и Иржи! И внуците ти, Иржи, ще оценят всичко свързано с теб, но когото узреят за това. И аз не съм била романтична като младо момиче... Носталгията и оценката ми дойдоха със зрелостта и опита. Лошото е, че хората най-оценяват нещо като го загубят.
-
О,Люси,ти винаги пишеш увлекателно,интелигентно,но този разказ има такова въздействие,защото пренася всякого в неговото минало,припомня подобни преживявания...Ти си била щастлива ,че си имала баба и то каква!Аз не съм запомнила моите две баби,починали са млади.Но....сега аз съм баба/с паспортно доказателство/,но времето толкова се промени,че сегашните внуци не гледат с такава носталгия ,както лъха от разказа ти,а намират,че всичко е допотопно от наше време,че те знаят повече и нямат нужда от съвети....Дали защото са мъже....не им импонира романтиката,която ти описваш!Радвам ти се,че си имала такова детство!!И такава баба!!!
-
Люси, имаш прекрасни спомени с баба си! Написала си разказа си с много обич!
Хубава вечер! -
Пренесе ме в един свят на спокойствие, сговор и любов, Люси. Прекрасен образ на баба ти, която носи в себе си най-доброто от българската жена – хубост и трудолюбие.
Прочетох с възхита и благодаря! -
Благодаря ви, Стойчо и Хари. Така е, носим ги в сърцата си. Твоето разказче Хари за посещението на старата прабаба на събора го запомних.... също е много вълнуващо. Обичам да чета и чужди спомени, защото винаги има нещо и от това, което аз съм изживяла.
-
Много ме развълнува разказа ти,Люси.От всяка негова дума струи искреност и откровение.Ние винаги ще ги носим в сърцата си!!!Поздравления!!!
-
Кой може да забрави хубавите моменти?Кой може да забрави златните спомени на детството?
-
Радвам се, че си усетила това, което исках да предам. Написах го с цялата си любов и благодарност. Можеше още много да разкажа, но целта ми беше точно тази... с някорко щрихи да я опиша. Дано нося много от нея!
-
Люси, след твоят разказ, усетих топлината , енергията и духа на твоята баба. Ти също ги носиш. Благодаря, за удоволствието!
-
Много плаках докато четях тази творба, Люси. Спомени мили сгушени в душите ни....разплакват, но и топлят и успокояват, като скута на баба...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
