Къщата е хубава. Има голям двор и жива ограда, която я пази. Стражи от високи дървета, обгърнати с гъста и дребна растителност. Охрана. Бдят над нея и всичко в утробата ù. Наблюдавам ги през огромната стъклена стена на хола. Гледам през нея като през цветен телевизор. Как се боричкат помежду си нощта, денят, слънцето и дъждът върху равната морава. Багрите, които създават. Много е тихо тук. Винаги. От мястото, което съм заел в стаята, усещам как планетата се върти.
Не знам какво има отвъд клоните и листата на оградата. Не искам и да знам. Неизвестното ме възбужда. Мога да си представям каквото поискам. Без ограничения. Няма лимит. Мислите ми си пробиват път през органичния плет и разперват ръце. Зад видимата граница се простира необятен океан. Те не потъват в него. Умели плувци са. Дори се гмуркат. Могат да дишат и под повърхността. Направо мисли амфибии. Аквамисли. Един приятел някога каза за мен, че имам способността да преувеличавам дори несъществуващи неща. Сигурно е дарба. Или лудо ...