Къщата е хубава. Има голям двор и жива ограда, която я пази. Стражи от високи дървета, обгърнати с гъста и дребна растителност. Охрана. Бдят над нея и всичко в утробата ù. Наблюдавам ги през огромната стъклена стена на хола. Гледам през нея като през цветен телевизор. Как се боричкат помежду си нощта, денят, слънцето и дъждът върху равната морава. Багрите, които създават. Много е тихо тук. Винаги. От мястото, което съм заел в стаята, усещам как планетата се върти.

Не знам какво има отвъд клоните и листата на оградата. Не искам и да знам. Неизвестното ме възбужда. Мога да си представям каквото поискам. Без ограничения. Няма лимит. Мислите ми си пробиват път през органичния плет и разперват ръце. Зад видимата граница се простира необятен океан. Те не потъват в него. Умели плувци са. Дори се гмуркат. Могат да дишат и под повърхността. Направо мисли амфибии. Аквамисли. Един приятел някога каза за мен, че имам способността да преувеличавам дори несъществуващи неща. Сигурно е дарба. Или лудост.

Къщата не е моя. Не бих могъл така да се наслаждавам на нещо, което притежавам. Идвам тук в края на всяка седмица. От два месеца насам. Понякога тръгвам още в петък вечер. Бързам. Скривам се от мобилните си данни. Знам, че в понеделник отново ще ме притежават, но все пак така си доказвам, че властта им не е безгранична. Неограничена. Значи има надежда. Болезнено малко време, в което почти не говоря. Не ми се налага. Мълчейки разговарям много по-дълго със себе си. И се чувам перфектно. Изричам и се оплитам в много по-малко лъжи, отколкото когато публично се преструвам, че споделям истини. Роди се ден, в който се оказа, че спечеленото с измама е нищо, поставено до онова, което съм загубил, замаскирайки истината. Не се одобрявам, когато говоря на глас. Още залитам. В повечето случаи. Въпреки, че се старая да пазя равновесие. Трудно ми е да бъда себе си. Онзи, който съм, когато нищо не казвам. Когато мълча. Онзи онемелият. Виновни са нещата, към които бях пристрастен. Особено към това да бъда харесван. Сега искам да бъда различен. Постигам го бързо. Спрях да се стремя на всяка цена да съм любимец. Започнах да се усмихвам и на симпатия с големината на капка роса, но от точния човек. Създадох си свят, в който е модерно да си антипатичен на мнозинството. Извън онова, което съм постигнал чрез лъжите си, опознах повече територия от себе си. Сега си вярвам по-силно и не зачитам онова, което съм изфабрикувал, за да бъда на почит. Набирам скорост в правилната посока. Точната за мен. Вече открито мога да си призная, че ако в живота си съм постигнал две или три победи, то аз ги дължа на няколкото хиляди лични поражения.

Вед лежи в един от ъглите на широката стая. Странно ми е защо не се наслаждава на приятния ден отвън. Времето е чудесно. Все пак го разбирам. Пристрастен е към мен. Понякога, когато го гледам, се натъжавам. Заради начина, по който въздиша докато е вперил поглед в мен. Сякаш иска да ми подскаже, че скоро ще се разделим. Намеква ми, че нищо не е вечно. Предпочита да прекараме повече време заедно. Така го разчитам. Той не е човек. Не си прави илюзията, че притежава вечността.
Къщата е на Нора. Тя ме покани тук. Познаваме се отскоро. Няколко месеца. Три или четири. Когато я видях за първи път, беше заобиколена от вниманието на много мъже. Те правят така. Мъжете. В кръвта им е. Налазват. Досаждат. Превземат се. Преструват се на много галантни. Понякога дори не се усещат. Тази тактика не ми допада. Веднага се дистанцирам. Не съм чак толкова „мъжествен“. Никога не се боря с други за „сърцето на една жена“. Ненавиждам това клише. Погнусява ме най-много от всички клишета на света. Макар, че по-нахалните винаги печелят, на мен никога не ми е била интересна тяхната плячка. Ако искаш да подскажеш нещо на някой, който харесваш, можеш да го направиш и от разстояние. От дистанция също си в състояние да му предадеш, че за теб той е различен. Ако за него мнението ти има значение, ще те разбере.
Един ден се засякохме с Нора на стълбището в една сграда. Спряхме се един до друг на едно и също стъпало. Аз слизах, а тя се качваше. Зададе ми въпрос. Конкретен. Попита ме дали е истина. Дали действително за мен тя е различна. Отвърнах ù, че дълбоко го вярвам и се надявам да не греша. Тогава тя ме покани в тази къща. Беше петък вечер.
Сцената беше кратка, но с огромен емоционален обем. Особено за мъж с потентна чувствителност и фантазия като моята. Спокойно мога да напиша сценарий за игрален филм. За две тела, застанали едно до друго, на едно и също стъпало. Обикновено стълбище, което за мен се превърна в пиедестал, върху който коронясахме нашата интимна голота. Уединеност, която ни разсъблече. Любовна пледоария, равняваща се на дълбока и съкровена прегръдка между два уморени от ласки човешки живота, лежащи върху пясък от сапфири, побутвани от меките вълни на море от рубини. Нещо подобно.

Дойде при мен и седна върху широката мебел. Вечерята е готова. Не изпитвам глад към това.
Навън се здрачава. Живата ограда става все по мистична. Прилича на порти. Към всичко, което умът може да си позволи да мечтае. Не тръгвам натам. Оставам при момичето. Стига ми това да знам, че мога да го сторя. Когато си поискам. Погалвам ръката ù. Нора лежи по гръб. Обхождам тялото и с лицето си. Като златотърсач. Бавно я вдишвам. Все едно е наркотик. Благоуханна смес. Ако поема въздух по-дълбоко, част от нея може да изчезне... Побутвам плата. Целувам корема ù. Съвсем леко. Защото устните ми са толкова груби, а кожата ù прекалено нежна. Плъзвам се нагоре. Спирам на врата. Изучавам. Себе си. Най-бързо става, когато си под напрежение. Долепям ухо до лицето ù. За да я чуя как диша. Трябва ми молив и хартия. Тласъците на диханието ù са сигнали. Нещо като морзова азбука. Езиците са богатство. Човек не трябва да спира да се учи да ги разчита. Възбудена е и аз съм причината. Защото силно го искам. Благодарен съм, че получих възможност да предизвикам наслада чрез допир. Оргазмът на жената отдавна за мен е спрял да бъде поредната тухла в стената. Фехтовка между взаимни животински потребности и интереси. Харесва ми да усложнявам нещата. Да прикрепям към простите, обикновени и обичайни неща дълбочина. Не мога да си позволя небрежността да гледам на живота си елементарно. Не искам да го свеждам до едно физическо проникване. Очарователно е да придаваш важност на наглед елементарните неща. Значимостта им е моя лична победа. Ескалатор към галактика, която ме е приютила, когато всички други са ме отхвърлили. Храм на утехата. Докато мълча, мога безконечно да го правя. Да рисувам с думи различни видове опиянения. Но картини за личната ми колекция. Нямам намерение да ги продавам... Шедьовърът не е ли просто един умело преекспониран, напълно обикновен детайл от ежедневието?
Навън се появи вятър. Върлува. Извива глас. В хладната вечер навън едва различавам тънките силуети на клоните, които той подрежда.

Вятърът е ключарят. Задейства таен механизъм. Той е портиерът. Пази ключа за портала. Целият ми свят сега ще мине през него. Къщата, в която съм. Дори и малката поляна пред нея.
Едно момиче лежи до мен. Спи. Намествам тънкото одеяло върху гърдите ù. Не, че е нужно, но имам потребност да го обгрижвам. Топлото си чувство към нея. Докосвам с ръка лицето ù. Чертите му са подредени като шифър за сърцето ми.
Нещо ми идва на ум. Метафора. Аз съм грамофонна плоча, а тя игла на грамофон. Докосва тялото ми от винил. Мелодията ми харесва. Никакъв текст. Няма глас. Без думи.
Затварям очи. Облягам се назад. Прикривам усмивка. Знам, че ни наблюдава и блудства с картината в момента. Навън. Пред прозореца. Той. Вятърът воайор.