Сага за Колитата и Хората

Част 2.

Ако някой се вгледаше в Късата поляна нямаше да види нищо освен люлеещи се стръкове трева. Но не като от вятър в една посока. А сякаш вихрушката беше в почвата и стръковете се огъваха във всички посоки. Това беше така защото на стан се бяха разположили няколкостотин колита. Някои бяха разпрегнали мравките и се излежаваха в големите листата увити като пашкул, които им служеха за шейни. Други приготвяха храна и настилаха свежи листа на земята,  редяха плодове и други лакомства като ларви в мед и деликатесът – сушени скакалци. Разливаха от медовината, разговаряха. Но всичко това се губеше в тревата и вятъра на този свят изграден от гиганти.

Един гигантски свят. Дърветата бяха големи като междузвездни кораби, потоците можеха да удавят мнозина, а животните (по-дребни от преди хилядолетия) пак бяха огромни. Някои бяха бързи хищници, други кротки тревопасни, храна за първите. Имаше такива, който летяха, други плуваха и живееха във водата. Колитата не бяха срещали такова разнообразие от видове. Сякаш природата искаше да сътвори всичко, което й хрумне само на една планета.

Тропс, като най-старши по възраст, се покатери на едно камъче и леко засвири в кухото стебло на едно цвете. Разговорите секнаха, правите насядаха, а хранещите се оставиха храната по листата. Всички се умълчаха. Чакаха. Бяха дошли от далече, някои от повече от миля. Бяха уморени от няколкоседмичното пътуване, но не искаха да изпуснат и дума.

     -  Събрах ви, за да ви дам възможност да чуете разказа на Молито.

Повечето познаваха Молито, други само бяха слушали за него. Той живееше самотно в изоставената плевня в близост до града. От няколко века живееше в града. Първо в изоставени купи сено или порутени постройки, но накрая му писна да се крие от хората и се нанесе в изоставената плевня на края на града. Никой не идваше в нея и той се чувстваше идеално в самотата си… до един ден. Един ден, който преобърна представата му за хората и за теориите на техните предания.

Тропс слезе от камъчето и с поклон покани Молито . Възрастният коли се качи, прокашля се и започна да разказва.

     -  Преди няколко седмици в моят дом влезе един човек. От години никой не ме беше безпокоил. Той се огледа и започна да занича по ъглите. Аз се бях излегнал на купчина суха трева на горната греда и чаках да си тръгне. Но той не си тръгна. Избра си едно по-чисто място на земята, постла си шубата и седна. Аз си лежах и чаках да си тръгне, а той спря да се оглежда и започна да рисува нещо в пръста между краката си. После го изтри с ръка и започна пак нещо да рисува. След час реших да сляза и да видя какво чертае в праха. Промъкнах се зад него, промуших се през ръкава на шубата му и надникнах. Той рисуваше нас – колитата. Рисуваше, триеше, рисуваше, триеше и пак рисуваше. Редеше образи, числа и геометрични фигури. Стана ми интересно и почти се наврях в ръката му. Той не се изплаши. Усмихна се и каза:

     -  Здравей коли, как се казваш? Аз съм Леонардо.

Следва