Сам сред нищото (2-ра част)

                            ужаси +18

                         ...................

 

 Излезе навън, за да се разтъпче. Мразът отново го бе сковал. Видя, че мъглата се е вдигнала още нагоре и че иззад автомобила планината лека-полека се спускаше надолу. Влезе пак вътре, изключи от скорост и бутна ръчната спирачка. "Хюндай"-ът не помръдна.

 Той слезе и забута колата. Тя започна леко да се придвижва по малкия склон, оставяйки меки следи в снега. Калин бързо се качи върху нея, завъртя волана така, че да се обърне с предницата надолу и потегли бавно по побелялата земя.

 С потрес установи че спирачките не работят, а когато задърпа ръчната, усети че и тя не оказва никакво съпротивление върху движението на транспортното средство. Спаси го един храст, намиращ се върху малко възвишение: автомобилът просто се заби в него и остана на място.

 Калин беше отчаян. Вече нямаше много шансове, оставаше му само да тръгне слепешком надолу, докато не достигне някой път, пътека или поне знак, че наблизо има селище.

 Преди да се реши на каквото и да е, той изведнъж се озова в обятията на ТИТАНИЧНИЯ СТРЕС, който за миг го хвърли в морето на безбрежната паника! Още преди мозъкът му да преработи информацията, подадена от сетивата, организмът бе задействал спасителния инстинкт за самосъхранение, като тялото му се вцепени и скова, обладано от внезапен шок. След малко той осъзна причината за този негов телесен срив - отнякъде се чуваха СТЪПКИ! Те бяха тихи и бавни, но имаше нещо заплашително в тях, нещо зловещо в самата им методичност, в тембъра им, в честотата им!... Калин се обърна бавно по посока на слабия шум и застана неподвижен, с отворена уста, с изцъклени очи, в мълчаливо очакване!

 Дали тези стъпки бяха на таксиджията? Може пък да принадлежаха на похитителите, които идваха да го приберат? Незнайно защо, но някакъв негов вътрешен глас му съобщаваше, че стъпките са на нещо далеч по-ужасно.

Калин потръпна от тази коварна мисъл!

 Той тръгна бавно надолу, като извръщаше глава нагоре, откъдето се чуваха стъпките. Забеляза, че мъглата отново се бе спуснала зловещо над хоризонта и бе закрила близките възвишения. Дойде му на ум една мисъл, която разсъдъкът му веднага отхвърли, но в последствие я прие като единствена обяснима с нормалните природни закони. Дали не ставаше дума за някакъв военен експеримент, за някакво облъчване, на което да беше подложен и което да влияеше пагубно върху механизмите и електрониката? Той беше чел за страховити опити, извършвани от секретните поделения на руската или американската армия. Представи си, че е наблюдаван от всички страни, че зорките и строги погледи на военните следят всяко едно негово движение чрез миниатюрни камери, поставени на скрити места.

 Стъпките вече се чуваха по-близо и по-отчетливо, явно непознатият се движеше по-бързо от него. Калин не знаеше дали да бяга от тях или да изчака да види какво ще се появи. Той отиде до една по-светла местност - малка полянка, отрупана с много дълбок сняг - и зачака. Напрежението в тялото му се надигаше от гърдите като тежка ледена буца, която непрекъснато увеличаваше масата и размерите си, заплашвайки да го обгърне целия. Очакването бе непоносимо - в тази мъртва и лишена от звуци (освен прииждащите тежки тропоти по снега) околност, самата ледена тишина предизвикваше небивал стрес, а тя се увеличаваше прогресивно с течение на времето.

 Кой или какво идваше към него? Защо стъпките му бяха толкова бавни, а в същото време сякаш приближаваха сравнително бързо? И все пак защо досега нещото не се бе показало пред погледа му? Навярно то се движеше с огромна и тежка крачка. Студът отново поемаше Калин, заплашвайки да размъти още повече и без това обърканата му мисловна дейност.

Вероятно това не бяха стъпки. Нещо много по-тежко прииждаше, което дори и мекотата на рохкавия сняг не можеше да потуши. Може би беше някаква машинария на военните, или някой секретен разузнавателен апарат.

 А дали не идваше зловещо чудовище, огромен и свиреп звяр като от филмите на ужасите, който бавно да приближава към него с тежките си крайници и застрашава скоро да го погълне с гигантската си уста? Хладен импулс на мимолетно сковаване, задействан от тази нечестива мисъл, мина като електрически ток през тялото му,.

 Трябваше да бяга! Трябваше да се измъкне от тук!

 Калин се обърна и побягна надолу по склона. Топла пара излизаше като цигарен дим от устните и ноздрите му, предизвикани от неговите шумни издишвания, идващи с все по-голяма честота и мощност заради увеличаването на умората. Сняг полепваше по сакото, ризата и лицето му, а безкрайният парад от ниски дървета и храсти като че ли притъпяваше още повече и без това плахата надежда за оцеляване.

 Надолнището постепенно се превърна в равно място, а след това се промени в нагорнище. По всяка вероятност започваше друг хълм. Калин вече се задъхваше, бързата му крачка сякаш се стопи в снега и се снижи до тромаво провлачване. Бялата мъгла притискаше душата му в ледената прегръдка на обречеността. Той спря и се строполи на колене, загледан отчаяно в пространството пред себе си, което само след няколко метра свършваше в нищото. Тогава усети слаби вълни от миризма на РАЗЛОЖЕНО МЕСО!!!

Чу отново хрупащи стъпки, които идваха от дясната му страна. Нямаше сили да бяга, можеше само да се остави в ръцете на съдбата и да се моли тя да е по-благосклонна към него. Надяваше се да се покаже човек, който да успее да го измъкне от тази мистериозна, застрашителна ситуация.

 Други стъпки се появиха, този път отляво. Може би няколко създания идваха към него. Вече не изпитваше всепоглъщащия страх от преди малко, а в душата му изскочи някакво мътно чувство на отвращение. Калин пое дълбоко дъх и извика:

  - Помооооощ! Имам нужда от помоооооощ! - след което на секундата съжали за тази може би недобре обмислена постъпка.

 Но никой от идващите не отвърна на отчаяния зов, нито пък някой спря да се заслуша в звуците. Стъпките приближаваха стремглаво и безкомпромисно към него.

И изведнъж го видя! То идваше с тежка тромава походка...!!

 Ако организмът на Калин не беше толкова напрегнат, а неведомия страх в него не бе толкова зловещ, навярно сърцето му нямаше да издържи на гледката. Защото именно този насъбрал се ужас тласна тялото му към онова спасително състояние на апатия и безтегловност, което блокира почти всички сетива и принуждава мускулите да се отпуснат като по команда. По този начин Калин стана неволен и неподвижен наблюдател на случващото се, все едно бе погълнал голямо количество алкохол или поел доза силен наркотик. Очите му сякаш не предаваха напълно случващата се вакханалия на организма му, или пък мозъкът отказваше да я приеме с истинските й стойности.

 От дясната му страна идваше едно изключително грозно и кошмарно СЪЩЕСТВО, което носеше със себе си жълтеникави изпарения с отвратителна воня! Белезникавата му кожа сякаш бе покрита с лепкава червеникава слуз, в която мърдаха безброй червеи, а обвитите в скреж и мръсотия парцали върху него бегло наподобяваха дрехите на таксиметровия шофьор. Разчорляната черната коса, озъбената мъртвешка гримаса, вирнатият нос и дълбоките неправилни дупки от двете му страни, показваха безспорно, че съществото беше полуразложен труп на мъртвец, реещ се върху белия свят, съживен по някакви грозни, изродени закони.

 Калин бе клекнал върху снега, отдаден на умопомрачението. С периферията на зрението забеляза, че отляво идваше ДРУГО СЪЩЕСТВО, а зад него трето... и четвърто....

 И той, клекнал върху снега и замаян от потрес, попита с отчаян сипкав глас надвесилото се над него създание, което смътно приличаше на таксиджията:

  - К-ъ-д-е... с-ъ-м?

 Чудовището като че ли го погледна с мразовитите дупки, където трябваше да бъдат очите му, след това отвори уродливата си уста и изрече с бoботещ стон следните смразяващи думи:

  - Ти си никъде! Ти си сам сред нищото! Ти си там откъдето никой никога не се завръща!

 Остър задух прониза гърдите, но болката бе слаба, далечна. Студът и страхът престанаха да съществуват, а лицата на приближаващите се зверове сякаш се съединиха с мъглата и снега, образувайки сивкава еднородна паст, която постепенно започна да се разтваря и да потъва в дълбините на черния мрак.

  ....край....