Понякога, когато остана сама в нощта, започва да ме мъчи мисълта, че аз съм сама в света, че никой не ме разбера, на никого не му пука за мен. Но това дали е вярно? Всеки си има трудни моменти и всеки се чувства така понякога. Но защо това ми се случва постоянно? При мен идват хора, които казват: "Не плачи, не тъжи!", но аз не знам какви са тези хора и какво правят тук. Изведнъж до мен идва човек, когото познавам и ми казва: "Поплачи си, ще ти мине!" И си отива и аз отново оставам сама. Посягам към ножа - единственото ми спасение. Спасение, търсено от началото на живота ми. Спасение, което ще ми донесе нужното ми в момента спокойствие. Ножът бавно се плъзга по ръката ми и от там бликва нежната живителна течност, която ме поддържа жива. Течността, която тече в цялото ми тяло и която гледам как изтича от живия ми труп. Стоя в локва кръв и си мисля за теб, мисля си, ако ме беше видял така, дали щеше да си заминеш, или щеше да останеш при мен, да опра глава на твоето рамо и да те почувствам близък до мен. Мисля това и усещам как тялото ми отслабва и виждам локвата, в която лежа, как расте... Дано открия щастието някъде другаде, защото на Земята не успях!!!