Самота
САМОТА
Отпи…
И остави чашата…
Празна!
Обърна я…
Да си гледа на кафе…
И днес…
Пак си го пи сам …
Откак се върна…
Няма ни с кого да го пийне…
Ни с кого приказка да си каже …
Преди години се запиля по света…
Дано работа намери…
Дано прокопса…
Тук вече надежда не виждаше…
Годините се изнизаха…
И там…
Ни с работа сколаса…
Ни прокопса…
И се върна…
Обикаляше града…
Някога голям…
Някога многолюден…
Сега опустял…
Сега безлюден…
Ни приятел видя, ни познат срещна…
И те заминали…
Едни по тоя свят, да търсят работа…
Други на оня свят…
Та си пиеше кафето и си говореше сам…
Чу по радиото зад гърба си…
Неделя било!
И голям празник!
И се сети…
В едно село, на тоя ден има сбор.
Идват от къде ли не и кой ли не…
Да се видят, да се уважат, да се зачетат…
Та реши да прескочи…
Да види и село, и сбор, и приятели…
Някога често ходеше там…
Голямо село, хубаво село, пълно село…
Вечер, кога от къра се връщат…
И хора, и каруци, и стада…
И викове, и блеене, и мучене…
И поспирват, че тясно става…
Отдавна не беше ходил…
Та тръгна…
И пристигна…
Отмина мегдана…
Нямаше никой…
И пое към уличката, де живееше приятел.
Някога му беше направила силно впечатление.
Китни къщи…
Белосани зидове на оградите…
Надвиснали асми…
Провиснали гроздове…
Изобилие…
Да се ненагледаш…!
Вървеше бавно…
Но…!
Дали не сбърка улицата?
Изкривени, пропаднали, олющени…
И къщи, и дувари …
И бурени!
Ни отпред, ни отстрани някаква жива твар…
Пусто!
Към средата…
Пред зид, с провиснала врата…
На дъска положена на два камъка…
Седи жена.
Стара.
До нея котка.
Приближи и жената се надигна…
Спря!
Вежливо я поздрави с празника…
Пред него стоеше черна сянка.
Прегърбена, забрадена…
На бастунче подпряна …
В другата ръка - кутия с бонбони…
Протегна я.
Взе, благодари и отново честити…
Жената се обърна …
Черна сянка, в черно забрадена…
С очи…
В които вече нямаше и сълзи…
Остави кутията на дъската…
Открехна…
Провисналата, прогнила врата на зида…
И с прекъсване изрече:
- Влез, сине!
- Влез!
- И при мен да дойде някой!
- Влез да види дворът човек…
Неделя е!
Празник е!
Две и тринайста е!
Дворът видя човек…
© Иван Стефанов All rights reserved.
