САМОТАТА  НА СИЛНИТЕ, ОТ СМУТ И ОГЪН ИЗВАЯНА

 

 

     Глава седма,Кралицата остава на престола

  Нямаше я. Наистина я нямаше, не че се беше скрила от него. Звъня дълго, но зад масивната врата нямаше признаци на живот. Можеше поне котка да измяука.

    Не беше го предвидил. Можеше да се очаква , че ще се скрие, ще упорства да не го пуска вътре , че ще гледа от шпионката без никакъв шум.

    Но не и че няма да я има.

     Тони усети, че му е много трудно да си тръгне, тоест да се върне по обратния път. Беше се настроил за борба, за словесен двубой. Очакваше съпротива, очакваше скандал и в края на краищата, очакваше да победи.

    Само че фронт нямаше. Една масивна врата, тишина и пустота зад нея. И какво се прави , ако противникът го няма? Особено ако противникът е майка ти...Може би чакаш в засада и имаш предимство. Или продължаваш напред и завладяваш района. Но едва ли има боец при това положение да се е върнал обратно!

   Седна на стълбите. Беше решил да я чака. Не можеше да не се прибере. Мая му беше казала, че ще е в града, но човек никога не знаеше. Според Мая, майка й я лъжела често за разписанието си. Съвсем без причина.

    Къде ли беше? От известно време пътищата й бяха неведоми. И това, което му каза сестра му , не вършеше работа. Тази седмица нямала представления , а на репетиции не ходела редовно. Имала и други начини за вадене на хляб в един частен театър и в рекламата. Но момичето не знаеше подробности.

   “Може да се наложи да почакам дълго...но каква ли друга работа имам?”

   Апартаментът беше на последния етаж и нямаше кой да го изгледа подозрително и да го попита кого търси. Само дето беше студено пред вратата и дори нямаше изтривалка, на която да седне.

   “Сигурно никога не си цапа обувките , мина му през ума. Не върви пеша и не се каля...”

   Стана да се поразтъпчи. Беше чакал почти час. Слезе по стълбите бавно. Обиколи площадката на асансьорите, погледна през стъклената врата навън. Върна се обратно като взе стъпалата на бегом.

   Кога ли обядва? Но защо пък да се връща на обяд? За сам човек и вечерята в къщи е бреме. Пак погледна от прозореца на стълбището. В задния двор се топеше мръсен сняг. По терасите се готвеха разни вкуснотии и миризмите им се смесваха. Погледна там, където трябваше да е нейната. Беше единствената неостъклена. На нея стърчеше самотен изсъхнал зокум. Забравила го е навън, реши Антон, измръзнал е през зимата...може и Мая да не се е сетила.

   Слезе пак надолу. Този път излезе навън и се разходи по тротоара. Спря пред няколко витрини, влезе и си купи спортен вестник. Изведнъж вниманието му привлече едно такси. То спря пред входа и от него излезе жена. За миг Тони се уплаши , че няма да е сама. Изчака я да тръгне по стъпалата и влезе във входа.

- Извинете- беше я настигнал почти пред самата врата.

- Ти си Антон- каза тя, без да се обръща.

- Да.

- От тебе няма отърване, нали?

- Не зависи от мене.

- С какво мога да ти бъда полезна?

- Искам да поговорим.

- Само това? Добре. Влез.

  Тя съблече палтото си и отвори чантата. Извади небрежно пачка от столевки и я прибра в едно от чекмеджетата на секцията, после извади бутилка коняк .Тони се присегна и я взе. Сложи я до себе си на фотьойла , където се беше настанил , без да го покани.

- Брудершафтът после- поясни младежът.

- Изглеждаш по- свободомислещ,  отколкото си всъщност...

- Не обичам пияни жени.

- Тогава направи избора си другаде.

- Този избор ще направя тук.

- Тоест, при моите условия.

- Не. Това е мой избор.

- Изглеждаш по- разумен, отколкото си всъщност.

- Една позната казваше: ”Синовете имат право!”

- Чий син мислиш, че си?

  Беше неочаквано и подло да му зададе този въпрос. Не беше подготвен и замълча.

- Виждаш ли, объркан си.

- Да не казвам кой има заслуга за това!

- Е- тя седна срещу него- все някога ще ми дадеш бутилката и пак ще мога да се напия. Ако не я дадеш, магазинът е наблизо и работи цяла нощ...Както видя, имам пари.

- Прекрасно. Някои ги харчат за друго.

- Мая те е подковала, нали?

- Аз не съм магарето от баснята за сеното и не е необходимо да ме подковават , за да тръгна по определена следа...

- Ти си доста зъбат. Да видим кога това няма да бъде достатъчно...

- Бях много добро дете. Искаш ли да видиш?- и той извади от вътрешния си джоб албума.

- Не си прави труда. Исках да кажа, не си раздавай миналото. Може да съжаляваш.

- Ако продължаваш в същия дух, сигурно.

- Защо мислиш , че трябва да те приема, както направи Иван?

- Той не ме прие, той ме намери...

- Негов избор.

- Направи това, което трябваше. Това, което други негласно му бяха забранили...някога и дори сега, ако имаха власт над него...

- Прав си. Някога, може би, някой би успял да му се наложи. Но сега едва ли....

- Не е необходимо да го обсъждаме.

- Така е. Дай ми бутилката, а аз ще измия чашите.

- Казах после.

- Опитваш се да се налагаш? Твоите условия, така ли да го разбирам?

- Само едно условие.

- Ти искаше да се видим, така че ще се съобразяваш с мене...Иначе нищо няма да стане.

- То и без друго няма да стане. Но няма да стане защото ти не го искаш, а не благодарение на спирта....Разбираш ли?

- Общо взето, да.

- Обясни ми, в спокойно и в трезво състояние, защо не ме искаш.

- Това ли е всичко? И после ще си отидеш?

- Разбира се.

- И...ще оставиш бутилката?

- Аз не пия, но и не унищожавам алкохола на пиещите както Мая.

- Значи, смяташ , че не те искам...Като предмет,дрънкулка...

- Ти го каза. Много пъти.

- Не си спомням да сме говорили за това.

- Казала си го на Иван. И той ме предупреди.

- Разбира се , че се е възползвал! Чудесен заговор...

- Това е твое понятие.

- А не е ли така? Аз не те искам, но той е насреща!

- Мая ме предупреди да внимавам. Каза , че много често лъжеш.

- Подвела те е. Но на въпроса...

- Да, на въпроса.

- Ние сме чужди. Съвсем. Приеми го веднъж завинаги и ще бъдеш спокоен.

- Може и да е така. Майки и синове понякога имат много малко общо, дори и да живеят заедно....

- Не, ти не ме разбра! Ние от самото начало сме си чужди. Това е избор. Аз го направих. Съжалявам. Ти не беше в състояние да го сториш, но аз избрах това. И нищо не може да се промени.

- Не приемам твоя избор.

- Нямаш никакви права.

- Иван също не го приема.

- Негов проблем.

- Разбирам , че тогава не си можела да постъпиш другояче. Била си млада и талантлива. Аз съм бил пречка.

- Така беше.

- Добре си постъпила. Ако ти бях приятел тогава, бих те посъветвал да го сториш.

- Тогава какъв е проблемът?

- Проблемът е за сега.

-“ Сега” е следствие от някога...

- Не е задължително. Има една линия, която свързва моя живот с живота на двама души-тези, които ме отгледаха. Тя продължи доста дълго. Ако съществуваше и сега, можеше да се нарече следствие...Но тя прекъсна. Другата, тази с тебе и Иван, продължава.

- Съжалявам за родителите ти.

- Не съжаляваш. Ти нищо не знаеш.

- Просто така се казва.

- Щом сме чужди, защо съжаляваш, че съм останал без родители?

- Доброто възпитание го изисква.

- Скрий го някъде това добро възпитание!

- Тогава ще чуеш много неприятни неща.

- Например, да се измитам, нали?

- Не. Да си обираш крушите.

- Само че няма да го направя.

- Защо, по дяволите?

- Синовете имат право.

- Ти не си...

- Какво не съм? Кажи го! Кажи , че не съм твой син! Нали искаш да го кажеш?

- Казах, че ще ти бъде неприятно.

- Кажи го, Диана! Защо не го кажеш?- беше се привел към нея и я гледаше в очите.- Не можеш да го кажеш, нали? Защото не е вярно, защото знаеш , че не само тогава съм бил твой син, в краткия период между раждането и отказването, с непрерязаната пъпна връв...

- Много си патетичен. Свали децибелите!

- Пука ми за децибелите!

- Не са ли те научили на малко въздържаност?

- А тебе на малко човешки чувства? Избий си от главата , че ще ти повярвам, че ще се подведа и ще си отида! Кого играеш сега? Има ли такава героиня, такава сцена?

- Ти играеш по-добре от мене...

- Поне не съм фалшив.

- Наистина не си. Заслугата не е моя.

- Какво ти пречи да говориш нормално с мене? По дяволите, има хиляди неща , за които можем да си говорим!

- Да си разкажем биографиите?

- И защо не?

- Мразя такива разговори! Не искам да ми разказваш трогателни истории от детството си. Колко си слушкал родителите си, колко са те обичали, какво момиче си харесвал в детската градина...Не искам да слушам, разбра ли?

- Добре. За това говорих с Иван. На него му беше интересно. Така мисля.

- Само не ме сравнявай с него!

- Не те сравнявам. Само казвам.

- Ако искаш да ни сближиш, няма да успееш.

- Няма да ви сближавам. Той заслужава нещо много по- добро.

- Надявам се да я е намерил.

- Дори я познавам.

- Допуснал те е толкова вътре в живота си?

- Не само мене. Но и дъщерите си.

- Допуснал е слабост , която децата не прощават. Не ми казвай , че съм несправедлива с Мая! Тя само това знае,да се оплаква от мене. Какво иска, да й дундуркам децата ли? И да се умилявам, когато някое повърне в лицето ми...

- Не се меся във вашите отношения...

- Но косвено ме упрекваш.

- И ти се впечатляваш? От един чужд човек! Смешна работа, пълна скръб...

- Аз съм артистка. Ние сме непоследователни, объркани...

- Тогава не би трябвало да ти пука от моите забележки! От публика , която и пет пари не дава за тебе...

- Ти ли не даваш пет пари за мене? Дойде чак от Канада...

- Аз не давам и една пара.

- Тогава защо си тук, малкия?

- Може би, за да ти правя напук!

- Не ти се отваря парашутът, както казва един приятел!

- Нямаш ли нещо за ядене?

- В къщи само пия. За да не се въдят хлебарки.

- Прекрасно, направо велико!

- Велико е , че съм алкохоличка ли?

-Не. Че ми отказваш дори къшей хляб. Не, ти не си объркана, а страшно последователна! Врагът няма да получи от тебе нищо. Ни любов, ни храна! Жана Д’Арк, Майка Кураж и прочие подобни глупости!

- Да не очакваш да видиш самарянка?

- Не, само една нормална, състрадателна жена.

- Не съм нормална.

- Нормална си, само че в друго измерение. Караш я по инерцията отпреди. Нормалните правят така.

- Уж съм последователна...

- Последователна в инерцията.

- Игра на думи.

- Не, отдих преди ново сражение.

- Затова ли си дошъл?

- Не ти ли прави удоволствие?

- Да те бия по отвореност?

- Не. Да говориш с мене. Да общуваш с мене.

  Тя се засмя.

- Щеше да ми прави...ако не беше бутилката.

- Позьорски глупости. Не ти е чак толкова нужна. Криеш се зад алкохола...

- А ти зад нахалството.

- Защо мислиш , че трябва да ти отстъпя?

- Защото си чуждо тяло тук.

- Това обяснява агресивността ми.

- Значи , някой трябва да те обуздае.

- Не преди да получа своето! Защо не ме искаш, Диана?Какво толкова съм сторил?

- Мисля, че ти обясних...

- Не беше убедителна. Искаш или не, аз присъствам в живота ти. Не можеш да го отречеш. Какво пречи понякога да се виждаме и да общуваме?

- Това присъствие може да се заличи. Няма да е трудно.

- Как ще го заличиш? Щ е го изтриеш с гума ли? Или ще унищожиш програмата? Може би, в краен случай, ще откъснеш листа със съответната сцена от сценария...

- Дай ми бутилката! Разговорът е приключен.

- Не мисля.

- Ти изобщо не мислиш.

- Чакам.

- Чакаш да падне кулата в Пиза ли?

- Чакам да се умориш от инерцията.

- Тя не уморява.

- Но ти не си плавей по течението! Нали , Диана? Или си?

- Или съм. Стига, Тони! Стига така, с рогата напред...

- Такава ми е зодията.

- Вярно. И ти си “Телец “като мене...

- Още ли не искаш да ми кажеш какво си мислиш наистина?

- Какво си мисля наистина?

- Че ти е много тъжно, много радостно и много особено в момента...

- Не ми  е тъжно.

- Значи се радваш да ме видиш!

- О, я се стегни!

- Шегувам се. Ти умираш от яд, че съм тук...

- Не е така.

- Тогава кажи, че ти е все едно!- тя мълчеше.- Кажи , Диана, кажи! Кажи: “Все ми е едно , че си тук!”- нова пауза- “И дори да си в Канада, и дори да си на спътник на Бетелгойзе...все ми е едно!” Нали така мислиш? Нали?

- Какво е това Бетелгойзе?

- Звезда. Елемент от обща култура.

- Която аз нямам , нали?

- Очевидно.

- Всичко това, което каза...Смяташ , че ще ме пречупи, нали? И продължаваш...

- Продължавай!

- Сега пък “Продължавай!” Може би съгласието ти в даден момент има такава цел...

- Казах “Продължавай!” и нищо повече.

- Не мога- той въпросително вдигна вежди.- Не мога без бутилката.

- Защо? Досега се справяше отлично!

- Моментът дойде.

- Моментът ще си отиде. Дори вече си тръгва.

- Кой те направи толкова нахален? Нали те е възпитавал свещеник?

- Той не е бил единственият ми възпитател.

- Всъщност, Тони, защо съм ти аз?

- Сега не става въпрос за мене.

- Ти ме попита защо не те искам. Аз също имам право на въпрос.

- Защо не го зададеш на Мая?

- Безпредметно е. Та аз съм я...

-...родила! И с мене е така.

- Вие не сте в едно и също положение. Мая е несамостоятелна, неорганизирана. Винаги е изпитвала нужда да се обеси на врата на някого....Може и с тебе да се опита.

- Не е така. Има си мъж и деца и се справя съвсем прилично, според мене.

- Тя винаги прехвърля задълженията си на някого. Дори това, което мисли, че е нейно задължение към мене...

- Питаш ли се защо?

- Защото е непостоянна, нетърпелива и слаба.

- Защото не й помагаш...да ти помогне!

- Да не е малолетна! Сама трябва да се справи. Но стига за Мая.

- Наистина стига.

   Тя прехапа устни.

- Съгласията ти са много неочаквани.

- Стряскат ли те?

- Стори ми се , че имаме само сблъсъци.

- Така изглеждаше.

- Ако се изхожда от бутилката...

- Това е решено.

- От тебе. Ако искаш, сипи ми само мъничко. Ето, в тази чаша. Дори няма да се напълни цялата.- тя протегна чашата с бижутата- Заемат голяма част от обема...

- Молиш ли ме? За пиене? Това не е ли унижение, според тебе?

- Не. Това е върхът на надменността. Да се напия. Все ми е едно с цената на какво . Защото искам да се напия...Това е гордост.

- Философията на пиянството ли?

- Има един руски автор, Ерофеев. Той пише за това. Покойник. Алкохолик.

- Няма да получиш пиене.

- По дяволите!- тя скочи и се опита да вземе бутилката, но той хвана ръката й.

- Ако продължаваш, ще я изхвърля през прозореца! Без да си правя труд да го отварям. Изобщо не ме интересува дали ще хлопна някого по главата, за да те опазя трезва!

- Ще ти стане студено!

- Все ще се намери стъклар в този град...

- Защо си толкова упорит? Стигаш твърде далече. Можеш да ме докараш до там , че да те намразя. И тогава няма да имаш никакъв шанс.

- Ти си ме мразила.

- Не е вярно! Кой ти каза?

- Когато си била бременна с мене, когато си ме раждала...Как иначе би могло да бъде? Може би ще кажеш , че не помниш. Но аз го знам,сигурен съм!

- Преиграваш.

- Това е минало, неизбежно минало...Не можеш да го премахнеш и го мразиш.

- Но сега защо да се мразим? Защо да се предизвикваме?

- Не се предизвикваме. Ти може и да си забравила. Аз не съм, но не те осъждам. Изобщо. Бих казал, че съм ти простил, ако имах слабост към тази дума. Иван каза, че на тебе нищо не ти се прощава.

- Не знаех, че е толкова злопаметен.

- Не е. Каза , че на тебе само ти се служи.

- Ново изхвърляне. Никога не го е правил. Може и да е искал, но не го е правил.

- Красиви неща- Тони разглеждаше бижутата- Носиш ли ги?

- Не. Златото е фалшив и болен метал. Вече не нося злато.

- Болен от какво?

- Може би от несподеленост.

- В тая чаша ли пиеш?

- Да,винаги.

- Лекуваш златото?

- Не, обезсилвам го. За да не ме владее.

- И чрез него този, който ти ги е подарил. Иван.

- Много знаеш!

- Да, така е! За да не те владее това , което той олицетворява...Добротата и щедростта.

- Той не ги притежава. Нито златото.

-“Жарава златна, лумнала в сърцето ти...”Ти го написа,нали?

- И това ли ти е казал?

- Не. Обичам да се ровя из книгите в непознати къщи. Чудех се защо един политик чете Бърнс.

„Любов изоставена,

От смут и огън изваяна,

Тънко забулена

От състрадателен мрак...“

- Беше изблик. Не мислех, че го пази...

- Той пази миналото си.

- Чудя се защо. Не е много щастливо.

- Негово е.

- Сигурно е така. А сега ми налей!- тя все още държеше чашата- Тони, чу ли ме?

  Той мълком отвори бутилката и наля. Тя вдигна чашата срещу него.

- Инат си като Иван. Но си агресивен. В тебе има хъс и злоба. А той ги няма.

- Радвам се да го чуя. Излиза , че имам нещо и от тебе...

   Чашата беше наполовина празна.

- Ако си гладен- тя се облегна назад, очевидно успокоена от алкохола- в кухнята има малко бисквити и маслини. Обичам маслини.

- И аз също. Искаш ли кафе?- тя кимна.

  Той тръгна към кухнята, като не забрави да вземе със себе си бутилката.

   Беше чисто и подредено, навярно Мая беше идвала скоро или просто Диана не беше влизала там. Извади две чинии и сипа в тях бисквитите и маслините. Намери кафето и сложи водата да се топли.

“Беше изрядна домакиня, спомни си той думите на Мая, умееше всичко. Беше толкова подредено! Не че съжалявам за това, но ми е жал , че се е променила..Защото знам на какво се дължи!”

    Взе празна бутилка, напълни я с вода и поля цветята. Неволно напипа в джоба си малката кутийка със златното пръстенче с малък аметист. Добре, че не й го подари! Оказа се , че не носи злато.

    А беше създадена за злато! Тони за пореден път си каза , че майка му е наистина най-красивата жена, която познава. Времето като че ли не беше я докоснало, алкохолът не беше я скапал. Косата й лъщеше- дълга, права, блестящо руса. Лицето й беше гладко , без бръчки, розово и нежно. Фигурата стройна , стегната в идеално опънатия клин  и пъстър пуловер. Можеше да носи много злато. На всеки пръст, на ушите, на шията...На китките й можеха да звънтят множество гривни.

  Но не слагаше нищо.

   Отиде обратно в хола с всичко. Беше открил и кетчуп, малко сух хляб , сладко и някакво сирене. Препече хляба на филийки.

-Защо не ядеш?- попита я.

  Той самият беше много гладен. Изяде набързо две филийки с кетчуп и маслини и щеше да премине на сладкото.

- Чудя ти се защо така бързо огладня.

- Не съм обядвал, а е четири часа.

- Не съм забелязала. Аз не ям на обяд.

  Забеляза , че чашата й беше празна.

-Искаш да ми налееш, нали?- ато че ли не й личеше, че е пила.

  Тони вдигна рамене. Тя се присегна и взе бутилката. Той не направи нищо. Мимоходом отбеляза , че с тази чаша ще е изпила едва двеста грама, нищожна доза за нея, която едва ли би я поставила в безпомощно състояние.

  “Той е красив, много красив, мислеше си Диана, наистина е много красив! Един енергичен и красив млад мъж...Беше си навил на пръста да ме спре. Но не успя. Сега се чуди дали да приеме поражението си. Ако не се брои бутилката, държи се много симпатично. Яде с апетит, това е добре. Значи, му е минало. Няма да се ядосва повече...”

- Казах ти , че няма да унищожавам алкохола.

- Каза също, че ще го изхвърлиш през прозореца.

- Беше преувеличение.

- Значи, не би го направил.

- Не е моя работа да ти преча.

- Не обеща ли на Мая?

- Нищо не съм й обещал. Можеш да пиеш колкото си искаш. Щом ти прави удоволствие...

-  Няма ли да си тръгнеш?

- Не. Ще остана , докато се напиеш.

- Защо?

- Искам да те видя пияна.

- И какво ще постигнеш с това?

- Ще си изясня образа ти от всички страни. Когато си мисля за тебе , ще си представям и двете ти състояния.

- Твоя си работа.  Щом това ти е приятно...

- Защо трябва да ми е приятно?

- Ако искаш да сме в добри отношения, не трябва да ме виждаш пияна.

- Не искам добри отношения.

- А какво?

- Искам да знам. Да разбера.

- Да. Истинска издънка на Мавъра, нали?

- На кого?

- Това е един от прякорите, с които репортерите удостоиха Иван...Някои смятат, че има нещо общо с Маркс, нали оттам е тръгнал...пък и физически...Както и да е...

    Чашата пак се изпразни и тя побърза да си налее. Опита се да сложи запушалката на шишето, но тя падна на пода. Да се наведе да я вземе, беше непосилно. Равновесието вече беше проблем.

- Значи, аз ще си пия, а ти ще ме гледаш...

- Да. Може и да си прочета вестника. Да разбера например, каква кола си е купил Любо Ганев или дали Стоичков пак е напсувал съдията...

- Интересуваш ли се от това?

- Защо да не се интересувам?

- Малко е банално. Ти не си такъв.

- А какъв съм?

- Умен. Искаш да бъдеш и интересен. Така ставаш по- ценен в собствените и очи.

  Езикът й леко се преплиташе. Питаше се докога може да поддържа разговора. Може би следващата чаша щеше да я изпрати в стадия на мълчаливата безнадеждност преди комата. Вече се надяваше безсъзнателното състояние да настъпи по-скоро. Искаше да я види така.

   Добре, ще я види. Очите й се зачервиха, олюляваше се, когато отиваше в тоалетната. Дали можеше да повърне и да се облекчи? Не, не й се гадеше. Усещаше , че е в чуждо тяло, неподдаващо се, неподчиняващо се , прекалено горещо...Дали Тони имаше представа как изглежда една пияна жена? И дали това, което вижда, е наистина тя? Обзе я неочаквана веселост.

“Не, мислеше си, това не съм аз, моето момче! Преструвам се , че залитам....че ми се вие свят...че скоро ще ми се драйфа...всъщност , аз не съм затруднена в това тяло...Аз съм освободена. Не го ли виждаш? Легнала съм в чиста, студена, бистра вода, тя ме вдига нагоре, носи ме...носи ме...Не, още е рано за нея! Бутилката не е празна...има още! Нали не я е скрил? Не, едва ли! Той няма да го направи, вече не...Знае , че не бива да ме задържа...дори така...”

   Тя се върна в хола, леко олюлявайки се на високите токчета.

- По- добре си събуй обувките, посъветва я Антон. Гласът му идваше сякаш от някаква вградена в стената тръба- Ще паднеш с тях.

- Нали нямаше да се месиш?

- Не се меся- зачете се той отново във вестника- Само ми е жал за обувките. Ще се обезформят. А са хубави...

- Гадняр- тихо каза тя и надигна чашата. След това се стовари на дивана и събу обувките-Пука ми за обувките! Изобщо...

   Дали поне не беше излял част от питието? Не, беше си на същото ниво. Само че беше много близо до дъното. Успя да налее почти без да капне и капка. Предишните няколко капки по покривката вече изобщо не я дразнеха. Те дори бяха необходими. И красиви. Защо-не знаеше.

- Не те ли е страх да не глътнеш някоя дрънкулка?- попита я Тони- Не че ми се свиди, но...

- Няма страшно, пия със стиснати зъби. Не вярваш ли?

  Лицето й беше съвсем изкривено, странно и не на фокус. Антон се чудеше дали тя е пияната или той самият и защо я вижда  така...Може би и в неговата кръв се разхождаха порядъчно количество молекули етилов алкохол...

- Няма смисъл да се пие със стиснати зъби. Нали е за удоволствие...

- Ти си трезвеник. Какво разбираш от удоволствието да се пие? И от удоволствието въобще?

- Ти не можеш да изпиташ удоволствие и сега.

- Така ли? Напротив, мисля, че сега е много лесно.

- Ти си чужда в това тяло. А то не те пуска. Тялото е , което изпитва удоволствие...То ти отмъщава, че го напускаш...Алкохолът е напускане. То просто спира да чувства. Ти не можеш да го накараш. Само си представяш , че това е удоволствие...

    Тя не каза нищо. Чувстваше гипсирани мускулите край устата ,челюстите.

- Откъде знаеш всичко това?

- Пробвал съм.

- С алкохол?

- С алкохол. И с дрога. Марихуана. Екстази. Веднъж кокаин...

- Виж го ти! И защо? Достатъчно е било и с едно.

- За да знам. Сега ще се парализираш. И ще навлезеш в черната дупка.

- Не...не е така! -каза тя и това я довърши. Клюмна настрана на дивана.

- Така е- каза той, но тя не го чу- Знаеш , че е така. И аз знам. Минал съм по този път. За да знам какво изпитват мои приятели, когато се дрогират...За да им помогна...трябваше да знам, за да им помогна...

   Продължаваше да говори, докато я събличаше и носеше под душа. Тя едва го чуваше, не искаше да възприема какво й говори. Повърна обилно. Той я държеше здраво , за да не падне по очи в банята. Постави я във ваната и пусна водата. Не знаеше доколко това ще й помогне и дали няма да й навреди. Смачка дрехите на топка и ги пъхна в пералнята. Внимаваше да не клюмне във водата и да се удави. Изведнъж тя сякаш дойде на себе си.

- Остави ме..

- Какво искаш да направиш?

- Да...дишам!

- Нищо не ти пречи.

- Не...има пара, има лед...не знам...

   Той я зави с халата и я положи на леглото. Дали нямаше някакви сърдечни проблеми? Опипа пулса й. Беше мек, ускорен, но ритмичен. Дали да направи силно кафе или да я остави да спи? А може би и двете...

    Ако я оставеше, знаеше ли човек какво можеше да стане...Беше объркан. Наистина, не му беше за първи път. Беше се оправял с един свой приятел наркоман, които пиеше каквото намери, когато нямаше дрога. Попита в клиниката как да постъпва в подобни случаи. Не, наистина не трябваше да допусне да заспи , преди алкохолът да намали действието си.

    Отиде в кухнята и направи кафе. После се върна. Не знаеше дали спи или е в безсъзнание. Потупа я леко по страните. Тя отвори очи. Беше я опрял на две възглавници за да не се задави, ако повърне.

- Пий- каза Тони.

- Защо?

- Не питай.

- Горещо е!

- Пий,казах!

   Тя покорно поглъщаше кафето.

- Има още.

- Аналгин ...поне две таблетки...и витамин С...Има в шкафчето. В кухнята.

- После.

- Сега.

- Казах после!

 - Добре- тя изпи останалото- Искам да остана сама.

- По- късно.

- Ти ме унищожи.

- Така е, но ти и не заслужаваш друго!

- Трябва да съм сама, разбираш ли?

- Не.

- Лъжеш! Разбираш, макар че не мога да ти го обясня...

- Ти си мъртво пияна.

- Аз съм мъртва. Само мъртва.

- Това е поредната ти поза. Ти си пияна, но след малко ще бъдеш полупияна. А после само махмурлия.

- Гадно е , че си толкова умен.

- Аз го смятам за полезно и поносимо. Свикнал съм.

- Не...ако беше глупак или нищожество, ако беше хленчеща отрепка...ако се молеше да те заобичам...ако те беше страх , че няма да те харесам...А ти ме спасяваш...

- Ако бях скапаняк, нямаше да е гадно, така ли?

- Не знам. Щях по- добре да те разбера...

- Не ме разбирай.

- Дай хапчетата.

- Ето ги. Не намерих нощница.

- Нямам. Спя гола.

- Добре. Тогава лека нощ.

  Зави я с одеяло и излезе. После се върна.

-Да не забравя, каня те утре на вечеря. Тоалет строго официален.

  Тя го гледаше с оцъклен поглед и Тони не разбра дали го чува. Взе химикал и лист и го написа. Дали да се обади на Мая? Да я нагледа после...Беше осем часа. Хрумна му нещо. Скочи в таксито, отиде в апартамента на сестра си и взе дрехите си. Шофьорът чакаше.

-Обратно- каза Тони.

 Диана спеше. Разрови се в раклата и намери завивки. Беше рано. Излезе и купи от близкия магазин продукти, хляб, мляко и нещо безалкохолно. После се настани на дивана с дистанционното в ръка. Нямаше нищо интересно. Спомни си , че не видя албума. Беше сигурен , че не го е прибирал. Опита се да го намери. Не, не беше в хола. Когато взе да оправя дивана за да легне на него, го видя под една възглавница. Беше сигурен , че не  го е слагал там.

   Разглеждала ги е , когато беше в кухнята и после го е скрила. Тихо влезе в спалнята и го сложи на раклата. Тя спеше. Беше доста бледа, но спокойна.

“Нещастна горделивка...отчаяна особнячка...защо трябваше да го виждам! Няма смисъл, тя е доста напред в този път и не мога да я догоня и върна обратно. Горката Мая, мисли, че ще те спася...Бих искал да мога, заради нея. Не мога, наистина не мога! Аз не съм спасител, аз само присъствам...както с мама...”

“Тя не може да бъде съдена. Не може да бъде опростена. Не може да бъде спасена....На нея  й се служи. И тя сама се спасява...”

“Да не пропусна мача”, каза си Тони и се върна в хола.

  Беше заспал късно, след жестокия екшън по кабела. Спа , както винаги , дълбоко , въпреки шума отвън. Улицата се различаваше от тихото кварталче на Ивановия апартамент и курортното място на къщата на Мая. Събуди се от усещане за присъствие.

   Беше Диана. С хубава копринена рокля в лилавосиньо, малко демоде.

- Не знаех , че си тук.

- Беше късно и реших да остана. Спеше и не можех да те попитам.

- Излизал си и си купил храна.

- Бях гладен.

- Вземи от секцията, колкото си похарчил.

- Няма нужда, имам повече от тебе.

- Направих нещо за закуска.

- Съвсем навреме.

- Не ставай, ще го донеса тук.

- Добре ли си?

- Да, защото пих аналгин и витамини преди да заспя. Ако чакам, докато ме заболи главата, не помагат.

    Тони обу дънките  и приглади косата си.

- Има и друг багаж, забеляза Диана, твой ли е?

- Да. Мисля да живея при тебе, докато съм в България.

- Така ли? Не съм те канила , доколкото си спомням.

- Самопоканих се, защото не мога да чакам да се сетиш.

- Прекаляваш- беше донесла пържени филийки, сладко, чай и кисело мляко- Да не са те изгонили от там, където беше?

- Какво говориш, умират си за мене, обаче приятелката на Иван е в София за тази седмица и е неудобно...А и защо да обременявам Мая...

-...когато можеш да досаждаш на мене, нали?

- Ако ти имаш някакви планове и моето присъствие е нежелано...

- Нямам планове.

- Много добре. Тогава оттук се изнасям направо за Канада! Видя ли бележката?

- Да. Каниш ме на вечеря.

- Можеш да не казваш кой съм , ако искаш. Дума няма да обеля.

- Няма на кого да обяснявам.

- Само казвам.

- Значи,облекло строго официално...А къде е костюма ти? Да не мислиш да дойдеш с дънки? Защото в чантата ти не видях нищо подходящо...

- Всъщност, имам един ...в Канада.

    Тя отвори секцията.

- Ще ми стигнат. Няма да е от абитуриентските магазини , но ще е хубав.

- Какво имаш предвид?

- Да ти купя някаква опаковка за довечера.

- Моля те, престани! Тук ме отрупахте с подаръци...

- Това не е подарък. Не мога да се появя с хипар в ресторанта...

  Не можеше да й противоречи. След час вървеше след нея от магазин в магазин и покорно слушаше обясненията й пред продавачките.

- Черен? Не, какво говорите, нещо светло , разбира се! Сив, сребристо сив! Може би този...Не,ръкавите на сакото са къси! Чудесно, това става...Ризата? Естествено, бяла, каква друга...какво ще кажете?

- Колега ли ви е господинът?

- Не, колега е на баща си. Това е синът ми.

   Учтивата усмивка едва прикри стъписването, а може би и невярата.

-Той живееше при други хора доскоро...

  Харчеше пари с небивала лекота. Не хареса нито обувките му, нито часовника. Да не говорим за такива дреболии като бельо и чорапи. Тони се почувства като гимназист , който още не е способен да си купи сам дрехите. Но кой знае защо, това не го обиждаше. Изведнъж Диана спря.

-Но ти не можеш да бъдеш по костюм! Пък и якето не става...Не ми казвай , че не носиш шлифери, защото довечера ще носиш.

   И тя разтвори чантата си , но там не беше останало почти нищо.

-Господи- учуди се искрено- кога свършиха?

  В портмонето й бяха останали само сто и пет лева.

-Не е беда- каза Тони- аз не мислех да се обличам тук, но щом трябва...

  Шлиферът , естествено,беше върха.

- Приличаш на оня негодник, брат ми...Пфу, наистина, как не се сетих, същинския Ясен! Както и да е, сега ще се наложи да сключа кратковременен  заем за насъщни нужди....

- Мога да те взема на мои разноски. Само че,при моите условия.

- Без алкохол.

- Безусловно- наистина не се шегуваше.Тя нервно се изсмя.

 Пренесоха покупките по стълбите. Тя наистина рядко използваше асансьор.

- Тони- каза вече на прага- Дали да не се подстрижеш? Добре де, само казвам!

- Как искате да ви подстрижа, попита жената, съвсем късо или...каква хубава коса имате! Всяка жена би ви завиждала!

   Оказа се, че при него средно положение няма и трябваше да се прости с огромно количество коса.Два сантиметра се оказа съвсем достатъчно като дължина.

- мога ли да и помоля нещо?- каза фризьорката- Аз изкарах един курс за изработване на перуки и сега правя безплатни перуки за жени, които провеждат химиотерапия. Но доставката на коси е винаги проблем...с една дума, мога ли да използвам вашата?

- Разбира се! Дори мног настявам, дано да зарадва някоя дама!

- Боже, ще стане нещо красиво, ще я направя като прическата на принцеса Дайана! Ако искате, може да ви звънна да я видите...

- Е, това е то!- одобри го Диана когато се върна към три следобед.

- Беше те страх да не те изложа ли?

- Не. Не те харесвам в дънки.

- Всички ги носят. И в Канада, и тук.

- Не си на петнадесет години . И не отиваш на мач, а в ресторант.

- Ти си снобка. Ако се видиш отстрани, ще се отречеш от себе си.

- Не вярвам. Ти също се харесваш така. Не ти прилича да си небрежен- изведнъж тя се спря. Беше видяла малкото сиамско котенце до фотьойла.- Какво е това?

- Намерих го на стълбите. Много е възпитан , защото веднага се изпишка на сифона...Нали е много красив?

- Май е мелез. Някое дете сигурно плаче за него. Искаш да го оставиш тук ли?

- Да ти го подаря. Нещо живо.

- Не мога да се грижа за него.

- Той ще се грижи за тебе. Виж колко е храбър!

   Когато самоотвержено се бореше с един чехъл и от усилието падна назад.

- Измисли ли му име?

- Той си го има .Казва се Лан. Звучи универсално и съвсем по котешки...

- Не помня откога не съм имала коте...Бях забравила колко са мили...

- Не го учи на котешки храни, защото яде всичко...

- И си остри ноктите на дивана.

- Утре ще му потърся някоя дъска...Забравих да попитам, имаш ли кола?

- Имам, но не я карам. Но не е спряна от движение. Може да се използва.

- Мога ли да я видя?

- Ето ти ключа от гаража. Можеш да заредиш, ако искаш.

- В ред е, каза Тони след час, ще отидем с нея. Чудесна кола, само жена може да пренебрегне такова возило...

- Престараваш се.

- Не, само използвам това , което ми се дава.

- Не те питам в ред ли са документите ти...

- В ред са.

- Не те питам!

- Аз пък отговарям!

  За негова изненада, тя не се приготвя дълго. Дълга черна рокля от кадифе, плътно до тялото в горната част и широка надолу, обувки на висок ток, лек грим и червило, косата вдигната  с няколко шноли...палто от визон.

- Странно, нали? До вчера не исках и  да чуя за тебе...

- Може би съм те променил.

- Не си ме променил.

- Тогава си ме погледнала от друг ъгъл.

- За мене може да има само един ъгъл. Мая никога не ме е пъхала във ваната , когато се напия...

- Тя е слаба физически, за да го направи. Поне с десет килограма е по-лека от тебе...Освен това е много чувствителна и деликатна. И не понася миризма на повръщано.

- Това пък съвсем не е вярно, освен ако не го казваш в преносен смисъл или в кавички...

- Не е в кавички или в преносен смисъл. Държиш я настрани от себе си и нищо не знаеш за нея.

- Много дълго бяхме прекалено близко една до друга...

- Мислех, че между родители и деца това е завинаги.

- Разсъждавал си погрешно

- Не разсъждавам погрешно. Имам преки наблюдения...

- Ако ще ми говориш за Иван и дъщерите му, спести си го.

- Ще си го спестя. Но ставаше въпрос за Мая. Не  е нечувствителна. Тя е добро, малко прибързано момиче. Импулсивна е и може да се жертва. Дори за човек, който й е сторил зло.

- Като мене.

- Не съм го казал. Нито тя.

- Но го мислиш.

- Добре, мисля го. Знаеш ли какво ми разказа, сигурно и ти го помниш...Когато била на четиринадесет години , прекарвала летата при дядо на село.Познавала всички младежи там, събирали се да слушат музика,да танцуват...

- Така беше. Много обичаше да ходи там.

- Тогава четирима нейни познати катастрофирали с кола. Челен удар. Двама умрели на място, третият бил в кома, а четвъртият със счупено бедро...

- Спомням си. Беше ужасна трагедия. Единият беше син на моя съученичка...

- Много време не била на себе си...

- Да, плака доста, особено за този, който беше в кома. Той пък ни е съсед. Всичко бяха около осемнадесет годишни. Да, спомням си и нещо друго! Когато разказала случая на своите съученички, едната отсъдила: ”Били са пияни, карали много бързо, те са си виновни!”

   А Мая й отговорила:

“Ти чуваш ли се какво говориш? Те са мъртви, разбираш ли, мъртви! И нищо друго няма значение...”

-Да,точно това ми разказа и гласът й трепереше след толкова години...

- Разпитваше ме дълго след това...Какво да кажела на братчето на единия от убитите, с него някога ходеха заедно на детска градина...Как да говорела с него , когато го срещне...Дали нямало да получи отново астматичен пристъп, както когато беше малък...Питаше и за майка му, как го е понесла...Но защо сте говорили за тези неща?

- Не знам. Може би е трябвало. За да се опознаем по- добре.

- Тя винаги си търси утешители.

- Нямаше да го прави, ако ти не я отблъскваше.

- Не я отблъсквам. Тя много се меси в живота ми. Впрочем, и дъщерите ли имат право? Освен синовете?

- Предполагам.

- Твоята позната какво казва по този въпрос? И тя ли има син?

- Дъщеря. Но не ставаше въпрос за нея, а за мене.

- И за мене, съответно. И тя ли знае?

- Не знаеше. Аз й казах. Иван беше премълчал.

- Не го познаваш още. Той е много потаен.

- Ти не го познаваш. Той дори е много опасно открит като се има предвид , че е политик...дори се учудих. Това, което направи за мене, съвсем не е разумно.

- Не се грижи за него.

- Не се грижа. Но ще му го кажа. Трябва да знае.

- Той е самонадеян. Мисли се за недосегаем. Те всички се мислят за такива.

- Едва ли. Просто дълго е ходил с броня и тя му тежи.

- Аз пък не виждам с какво може да го застраши твоето присъствие тук. Освен с някакво неразбирателство помежду ви, което не очаквам.

- Аз също.

- В България е различно от Канада, а да не говорим за Америка или Англия. Личните връзки на известните личности не правят впечатление и не се отразяват на репутацията им. Приемат се като нещо нормално. Наследство от социализма. Тогава всички имаха извънбрачни връзки, защото с друго не можеха да изпъкнат. Всички правехме напук на някого. Запазваха се привидно  семейства, в които единият от съпрузите гледаше навън, а другият тихомълком си извоюваше правото да пие кротко и щастливо ...Идилия! А всъщност танто за танто...

- С тебе така ли беше?

- С втория ми съпруг. С бащата на Мая се разделихме рано. Той се ожени за една австрийка, с двадесет години по- възрастна от него и отиде там. Каза ми честно , че не може да живее тук. Беше джентълмен, апартаментът е негов, остана за мене. А вторият само си търсеше оправдание да пие. Лъжеше ме в очите , че е трезвен. Накрая го изхвърлих. После и аз взех така да правя с Мая...И със Стоян, преди да отиде в Гърция...

- Той затова ли замина?

- Не, той е скитник по природа. Не се карахме, само си взе куфара и си тръгна. Не искаше да оставя колата, бях вече блъснала една, но после се съгласи. А аз изобщо не обичам да карам , камо ли да го правя  нетрезва...

   Бяха вече в ресторанта.

- Господинът чужденец ли е?- попита келнерът.

- Не, това е синът ми- прозвуча съвсем естествено и Тони го прие така- Но наистина живееше в чужбина през последните години.

- Както обикновено, нали?- това означаваше двойно уиски за Диана, честа посетителка в заведението.

- Без алкохол- намеси се Тони- Само спрайт. Ако преценя, може да поръчам  вино после.

- Това се отнася и за вас, госпожо, нали?- уточни келнерът за всеки случай. Не му се беше случвало точно тази клиентка да си остане на безалкохолно.

- Естествено- и като се обърна към сина си, каза:Видя ли, мога и така.

- Ще видим.

- Какво ще видим, не ми ли вярваш?

- Още не знам.

- Добре, не допускаш ли , че мога да не пия докато сме заедно , а после да си наваксвам ? Тайно и полека...

- Твоя си работа.

- Как така, нали ще ме превъзпитаваш?

- Не те превъзпитавам, но не обичам тъпи сцени. Ти вече заяви на всеослушание , че съм твой син. Приятно ми е, син на една красива жена. Най- красивата в заведението. И изведнъж ставам сина на пияна жена.

- Най- пияната в заведението. Не искаш да се срамуваш заради мене, нали?

- Не искам.

- Няма да е трудно. Аз не се напивам на обществени места. Всъщност, рядко се напивам.

- Само на сватбата на Мая...

- И това ли ти е казала?

- Достатъчно беше да видя касетата.

- Значи, ако пак прекаля, ще си тръгнеш...И къде ще отидеш, в Канада ли? Нали така каза...

- Може и в Канада.

- А искаш ли да знаеш какво ще направя аз? Просто няма да повярваш, до вчера и аз нямаше да повярвам на какво съм способна...Ще хукна след тебе и ще те моля да се върнеш, да ме пощадиш, да ми простиш...да не ме изоставяш...ще се хвана за тебе и няма да те пусна...Ако тръгнеш, сигурно ще падна на пода! Най- глупавата възможна сцена, най- тъпата, най-бездарната...Изобщо, това от което всеки би се отвратил. Защото в живота съм бездарна. Не играя в живота. Това ще е абсолютна игра и ще е непоносимо скапана...

- Защо ще постъпиш така? Не разбирам! Не играеш, а искаш да го направиш  по най- гадния начин.

- Не знам дали мога да ти обясня защо е така. Може и да не ми повярваш. Ще кажеш, как така, не може да бъде! Това е номер, отмъщение или дявол знае какво. Може би прищявка, гавра с очакванията ти или...не. Истината е , че винаги съм искала да го направя. Разбираш ли, никога не съм се чувствала слаба. Уморена, изчерпана, скапана...но никога слаба. Било е временно и винаги съм вярвала в измъкването. Но, Тони, слабите винаги са успявали да получат човешки чувства , съжаление..и дори повече от съжаление. Затова съм искала да се унижа и да бъда слаба. Да се втурна и да залепна за всеки , който си отива от живота ми, да го моля, да плача...само и само да се върне, да ме съжали, но да се върне и да стане това, което искам! А то е да е с мене...Дори само за една кратка вечер...Разбираш ли ме?

- Но не си го правила никога. Изглеждаш много горда. Никой не го допуска.

-Така е. Но не искам никой да си отива. Вече.

- Нищо не си направила за това.

- Прав си. Изобщо не съм опитала.

- Това , което ми каза , единственият начин ли е?

- Не знам. Може би. Не ми пука.

- Не искам да се пробваш с мене.

- Уплаши ли се?

- Не. Но не знам какво аз ще направя.

- Има два варианта. Да си тръгнеш или да ме съжалиш.

- Знам ги. И двата не ми харесват.

- Само алкохолът ли ще те накара да си тръгнеш? Или има и нещо друго?

- Точно сега не знам.

- Ако не пия, ще останеш ли?

- Какво значи да остана? Завинаги ли?

- Нямах предвид да живеем заедно...Ти си имаш работа, личен живот...Имах наум нещо друго. Да останеш мой син.

- Не искам да поставям условия. Макар че, така става на практика. Всъщност, нищо не искам от тебе.

- Също като него.

- Като кого?

- Като Иван, разбира се! Нищо не иска, а си отива...

- Може би е трябвало да разбереш до сега. Този , който държи на тебе, нищо не иска. Ти трябва да му дадеш. И да даваш...всеки ден.

- Добре звучи. Но не е ли много ангелогласно? Салата, а? Без алкохол! Върха.

- Дразни ли те?

- Не. Изобщо не ми липсва.

- Лъжеш.

- Защо си толкова уверен в себе си? В правото си да ме обиждаш и поучаваш?

- Защото ти го искаш. Ти го търсиш. И аз ти го давам.

- А ако аз си тръгна?

- Ще те настигна и ще тръгна с тебе.Ти си жена, обувките ти са неудобни. Няма да ми е трудно. Длъжен съм да се грижа за тебе, щом съм те поканил.

- Ти си ужасен син.

- Може би.

- Ти си деспот.

- Имаш избор. Може да ме отдалечиш от себе си. Както Мая. Или да ме приемеш.

- Значи, не е само алкохола!

- Не само той.

- Сигурно очакваш да се замисля.

- Логично е.

- Не и с мене. Защо не мога да усетя харесвам ли те или не? Ако трябва да се чувствам майка, трябва ли нещо в тебе да ме дразни? Майките обичат да упражняват властта си под формата на насилие или възпитание. Трябва да ме вбесяваш с нещо...

- Аз съм много добър и нямаш причини за насилие.

- Не се опитвах да си представя какъв си. Изобщо не допусках тази мисъл. Заблуждавах се, че е така защото ми е все едно дали те има или не...

- Има и друго обяснение. Не си изграждала образ , защото си приемала , че съм това, което съм. Не се замисляш кое харесваш или не , защото майките нехаят за това. Аз съм една особена ниша в съзнанието ти и тя се казва майчинство...как ще се срещнем, как ще общуваме, са подробности.

- Може би за тебе е било така. Истина , без която не може.

- Истина, която е в основата на всичко. Не може да се отхвърли.

- Много си чел психология. Или психотрилъри.

- Имах такъв период. Но ти не искаш да знаеш за миналото ми.

- И без това си много обемен в сегашното...Наистина ли няма да пием вино?

   На другия ден:

- Трябва да отида в Карлово за два дни.

- Вземи колата , ако искаш.

- Така и ще направя. Искаш ли да се чуем по някое време? Оттам?

- Не е ли малко прекалено?

- Не знам. Винаги съм се обаждал на родителите си , когато не съм бил с тях.

- Син- мечта . Знаеш ли ,че имаш печеливша външност?

- Какво значи това?

- Вдъхваш доверие. Изглеждаш добър и честен.

- Аз съм такъв.

- Не повече от други. Но те губят , защото са например, дребни или с рядка коса...Или защото имат пъпки по лицето. Ти си доброто момче от приказките по телевизията.

- Какво знаеш ти за мене!

- Много. Побеждаваш винаги.

- Ние не се сражаваме. Само свикваме един с друг.

- Снощи не ми отговори за виното. Трябва ли да се откажа заради тебе? Или ти да се насилиш в моя чест?

   Той извади монета.

-Ези или тура? Какво каза? Ези? Значи губиш.

  Три дни по-късно Тони се върна от Карлово и свари Лан кротко да дреме на дивана а до него Диана довършваше чаша бренди.

- Мислех, че ще се върнеш утре.

- Казах “утре”, но говорихме вчера.

- Така ли? Стори ми се, че има време.

- Време да заличиш следите ли?

- Да, нещо такова.

 -Знам, че не е лесно. Чувал съм. Впрочем, това е твой проблем. Нали така се разбрахме?

- Така е. Трябва сама да поискам да ти подаря собствената си трезвеност.

- Но това те затруднява, нали?

- Мислех, че има и други подходящи подаръци...

- Например костюма.

- Да речем.

- Знаеш ли какво?- той седна срещу нея- ти се държа с мене като с жиголо.

- Нима?

- Костюмче за момчето,  обувки, ресторантче...кола за няколко дни...

- Майките обикновено подаряват.

- Остави майките! Нагизди кукличката от витрината и помисли , че е достатъчно.

- Ти не знаеш какво говориш!

- Гадна алкохолизирана снобка, това си ти!

- А ти си нахален и лицемерен хлапак! Няма ли в тебе нещо човешко? Какво ти пречи, ако си изпия питието? Ни най-малък компромис, така ли?

- Точно така.

- Кой си ти , че се правиш на Бог, питам се! Вярно е , че те е отгледал свещеник , но не вярвам той да те е направил автоматизиран моралист...

- Не споменавай баща ми, моля те!

- Молиш, колко мило! Знаеш ли, аз се разкапвам от много неща , но молбите ме втвърдяват!-продължаваше да пие, вече от бутилката.

- Тогава нямам работа тук.

- Какво ще правиш?

- Ще проверя кога има самолет.

- Няма да се обадиш!

- Защо? Знам номера.

  Тя стана и с необичайна бързина сряза кабела с ножица.

- Вече няма откъде да се обадиш.

- Какво направи, сряза кабела!

- Знам какво направих. Голяма работа, един кабел!

- Има и други телефони.

- Няма да стигнеш  до тях.

- Шегуваш се. Как ще ме спреш?

- Ще глътна ключа. Не можеш да разбиеш вратата отвътре...

    Тя наистина държеше ключа в ръката си.

- Ти сериозно ли говориш?

- Съмняваш л се?

- Сигурно има и други ключове...

- Да, на остров Тасос! При Стоян, ако не го е загубил!

- Това е глупаво!

- Пука ми!

   Той се приближи до вратата. Беше отключена.

- Отключена е.

- Естествено.

- Тогава как ще ме спреш?

- Ключът не е малък. Ще ме нарани, ако го глътна. Ще ме оставиш ли , ако го сторя пред тебе?

- Мислех , че искаш да ме държиш заключен...

- Да не съм луда! Само те насочих в погрешна посока...

- Ами ако не ми пука, че ще го глътнеш?

- Обаче ти пука.

- Права си. Пука ми.

- Може да глътна и друго.

- Брендито, например.

- Едно на ръка.

- Иван беше прав. На тебе трябва да ти се служи.

- Кой го казва! Много ми служи, няма що! Когато ти се появяваше на бял свят, той сигурно е пробвал абитуриентския си костюм! И в себе си се е смеел на възхищението на съученичките си...Имаше разни , които го сваляха...

- Ако му беше казала...

- Пак щеше да си тръгне. Никога не го разбрах.

- Вече не е нужно, не се обременявай.- и след малко:Наистина ли смяташ , че ще ме спреш с тези изпълнения?

- Надявам се.

- Това е унизително, жалко и глупаво.

- Казах ти, все ми е едно!

- Ти си пияна!

- Все едно!

- Ако изтрезнееш, няма да мислиш така.

- Няма да е скоро!

-  Бог ми е свидетел , че опитах всичко!

- Свидетелят ти е неприемлив.

- Питам се има ли за тебе нещо приемливо...

- Ами питай се. Децата обичат да задават въпроси . Може и да им се отговори...

- Ако можеше да се погледнеш...

- Гледала съм се. Тук има много огледала.

- Завиждам на Стоян.

- Той е гадняр. Помияр,лайно...

- А ти си света вода ненапита!

- Не говорим за мене. Не говорим за тебе...Защото, ако говорим, мога да кажа и по- тежки думи...какво си помисли, клекна госпожата! Готова е на отстъпки...за да бъде с мене...Дори може и да не пие! Какъв блян...

- Както искаш.

- Какво каза?

- Казах както искаш. Пий си питието, гледай се в огледалото с разфокусиран поглед, дишай дълбоко със спиртен дъх, повръщай в банята или направо на килима...Както искаш. Но без мене.

    Той стана и напъха нещата си в чантата, докато тя не можеше да побира повече. Тя вървеше след него, докато ги събираше от банята, кухнята и спалнята.

- Няма да го направиш, нали? Тони, няма да го направиш!- той мълчеше- Защото ще съжаляваш , още щом го направиш, ще съжаляваш! Щом излезеш от тази врата...Не можеш да постъпиш така с мене, толкова прибързано...Ти не си Мая! Не,невъзможно е! Господи, знам, че още сега си мислиш: ”Не,не съм прав, трябва да й простя, да й дам още една възможност...”Така си мислиш, нали? Но ти е трудно да го признаеш...Ето, тръгна да си събираш багажа веднага! Много важно нещо, няма спор! Но хората не се разделят така! Можеш и да погледнеш от друга страна на всичко. Да си кажеш: ”Та тя е сама, тя е слаба, не е силна, както каза...какво ще стане с нея без мене? Тя не може без мене!” Чуваш ли, надуто, глупаво момче, не може без тебе! Това главата ти проумява ли го?

- Може и още как! Двадесет и девет години...

- Казах, не говори за миналото! Не , не го казах аз , ти ме питаше за сега...

- Питах те и ти почти ми отговори. Какво искаш още?  Да остана и да спазвам правилата, които ти си създала? От какъв зор? Играта не я водиш ти, не разбра ли? Прави, каквото искаш, накисвай се като улична дрипа в отходен канал, хленчи като лигава отрепка...Може би мислиш, че това са роли...но не са! Те са истинската ти и това не мога да приема, каквото и да става ! Това не е моята игра!

- Но ти не можеш да мислиш така, ти нямаш основание да мислиш така! Аз имам нужда от помощ, а не от осъждане!

- Аз мога и мисля така. Казах ти какво се иска от тебе. Моята помощ е да ти преча да не го изпълниш. Но ти само говориш...ти само говориш и нищо повече! Никакво усилие, никакво съзнание за вина...Казах ти, както искаш. Ако това което чу, не ти изнася, продължавай. Но аз вече нямам търпение. Писна ми да се ослушвам като Мая дали си пияна или махмурлия! Не искам да те крепя в средно положение, да те прикривам, да се правя на невидял понякога...Да те мразя и да искам да се отърва от тебе...

- Да ме мразиш...Мая...ме мрази, според тебе?

- Не говоря за Мая, а за себе си.

- Тогава си върви! Кой те е молил да го правиш...да ме спасяваш и мразиш!

-То се вижда. Не разбираш ли, скоро ще закъсаш, съвсем ще потънеш...ще заместваш махмурлука с пиянство, опиянението с просветление...Ще започне  да се излагаш навсякъде...

- Няма да е така, аз само по малко!

- Вятър и въздух под налягане! Погледни тази бутилка! Можеш ли да си представиш , че ще успееш да я оставиш дори и с една глътка в нея?

- Ще я оставя! Ето, оставям я. Прибери я, ако искаш...Утре пак ще си пийна, но малко. Или може и да не пия! Мога и да не пия един ден...

- Не, не мога да се съглася. Не ти вярвам.

- Добре. Ако не ми вярваш, излей я. Излей я, Тони! Така няма да има нищо. Никакво изкушение.

   Тони мълчеше.

-Искаш ли да направя така, че никога да не ме видиш че пия? Тони, мога да го направя! Кажи де, кажи нещо! Така не е зле, поне за начало...

    Той продължаваше да стои безмълвен.

-Искаш да те моля, нали? Не, не искаш да те моля, ти не обичаш това. Не искаш молби, не понасяш заповеди...Какво тогава, по дяволите, те задоволява?

    И след малко:

-Е, добре. Как да ти налея в главата, че не мога изведнъж? Дай ми време, може и да успея! Не си искай подаръка наведнъж...това поне можеш. Той е твой, знаеш го...почакай още малко защото...- и изведнъж извика:- Кажи нещо, проклетнико! Какво искаш, за да останеш? Това поне знаеш ли? Не искал да се грижи за мене! Та ти се грижеше ,дявол да го вземе! Ти дойде тук , за да се грижиш за мене! Знаеше , че правиш това! И още го правиш...дори с  котето...Тони, ами котето? Господи, няма да ти позволя, няма да ти позволя! Не и тая вечер, не!

   Тя тръгна към кухнята като внимателно пазеше равновесие. На вратата се обърна към него и каза:

-Тук ще стоиш за няколко минути.

  Той сви рамене и седна на фотьойла. След малко чу шум от кафемелачка.

-Така. Кофеин и пак кофеин. Добре , че не съм от нервозните госпожи в критическа възраст и мога да пия кафе с литри...След десет минути съм кукуряк. Видя ли, мога и сама.

   Тони стана.

- Още по- добре.

- Не, ти не ме разбра!- тя бързо изпи останалото кафе- Ще отидеш в Канада, значи! При кого? Тони, ако наистина беше щастлив там, защо дойде? И защо ще се връщаш? А ако е едно и също...пак няма смисъл.

- Беше грешка.

- Това, че дойде ли?

- Няма значение.

- Бих искала да чуя коментара на Иван , когато научи.

- Нали нямаше да го намесваме?

- Да, разбира се. Щадиш го, за разлика от мене.

- Не го щадя. Между нас няма причини за щадене.

- Ти си дете, Тони! Знаеш ли , че си още дете?

- Отдавна не съм дете.

- Не, дете си! Останал си дете, защото си бил разделен от мене. Разбираш ли, така си се защитил. Оставил си детското за срещата.

- От какво съдиш?

- Искаше да останеш, когато те пъдех. А сега си тръгваш. На ужким. Защото те моля. Ако ти кажа, че ми е все едно, ще се разплачеш.

- Гениално!

- Добре, не е гениално! Но е така.

- Ще приготвя нещо за ядене.

- Приготвила съм. Във фурната има сарми.

- Вкусни са- каза Тони след малко- Точно така ги обичам, без заливка.

- Случайно съм ги направила така. Нямах брашно. Но ще го имам предвид.

  Помълча малко и добави:

-Може и аз да не устоя...само една глътка!

  Тони прибираше чиниите в шкафа.

-Добре, няма повече! Никак.

   Той вдигна рамене.

-Да ти разопаковам ли нещата? Тони, а какво ще правим без телефон? Дали не можеш да го свържеш по някакъв начин?

     И все в този дух. Няколко дни, през които Тони не знаеше какво да си мисли. Прибираше се и я намираше спокойна и уверена. Но това можеше да се дължи на предварително взетата доза. Подозрително упорито дъвчеше дъвка и ухаеше на силен парфюм. Чудеше се дали се среща с някой мъж. Изглеждаше активна сексуално, но може би алкохолът притъпяваше зова на плътта.

    Беше вбесена , когато й каза , че се е запознал с брат й. Тя била скарана с него и Тони нямал работа в Пловдив. Срещата беше предложена и осъществена от Мая, както разбра по-късно, с тайната надежда брат й да се заинтересува от някое предложение на Ясен Боров и да остане по-дълго. Оказа се, че банкерът не е учуден от появата на този свой племенник. Не говориха за бизнес, а за общи познати, негови и на Мая, за известни личности, журналисти и футболни скандали. Боров притежаваше един от пловдивските отбори . Не знаеше защо Диана не искаше да общува с брат си. Тони го намираше за много свесен мъж. И наистина си приличаха физически.

- Той пере мръсни пари, разбираш ли?

- Това не е доказано.

- Беше в тайните служби. Тия банки прекараха партийни пари и ги изпраха и препраха...Всичките са пирамиди и кредитни милионери. Питай Иван, ако не вярваш.

- Все пак ти е брат.

- Нямам нужда от помощта му.

- Не можах да откажа на Мая.

- Ами да, тя все се вре около вуйчо си! Той я кътка повече от собствения си син! Защото и двамата са по перваза! Дай им софри, салтанати...

- Не забелязах такова нещо. И защо се показваш като моралистка?

- Не обичам парвенюшките изхвърляния.

- Брат ти не се изхвърля.

- Предупредих те.

  Понякога се обаждаше на Иван. Имаше чувството , че той тръпне при всяко позвъняване. Да не е за сбогом. Не му разказваше как вървят нещата между двамата, но той и не питаше. Само веднъж се изпусна:

- Тежък характер, нали?

- Неочакван.

  Но Мая не беше толкова внимателна.

- Тони,да чукам на дърво, ама май не пие толкова, а?Или се лъжа? Ако ти е тежко, обаждай се.

- Тя е права. Трябва й време. А аз все бързам...

- Не се лъжи с това! Тя все така казва, а нищо не прави. Просто печели време и още дози, това е.

- Много е хлътнала. Жените по-бързо се пристрастяват. Знам го от един приятел, защото сестра му...

- Ти имаш всякакви приятели. Тони , да не забравя, как сте с парите? Ако ти трябват, да ти донеса утре...

- Не се тревожи! Бяха ми поръчали няколко статии за положението тук от един вестник и очаквам сумата тая седмица...

- Чудя се дали не можеш да преподаваш някъде. На хонорар...

- Мога. Но още не съм решил.

- Колко ще останеш ли?

- Дали ще остана...Защото...

- Тони, мислиш ли, че може изобщо...

   Той замълча.

-Тони,както искаш.

    След малко продължи:

- Тони, остани, моля ти се! Говоря глупости, разбира се...не ми забелязвай...

- Не са глупости.

- Ти си толкова добре там, че...

- Бях добре.

- И сега си. Нали фирмата на баща ти печели, а и имаш работа...

- Трябва да реша много скоро. И окончателно.

- Тони,ако останеш, ще е заради нея, нали?

- Не мога да я изоставя. Ще се самоунищожи.

- Не си длъжен да жертваш живота си.

  Тони мълчаливо гледаше играта на близнаците с кубчетата, които им беше донесъл.

- Тя ми е скъпа, продължи Мая, но не мога да не бъда обективна. Не бива да зарязваш всичко заради нея. Трябва да се ожениш, да имаш деца...Разбираш ли какво ще стане, ако продължаваш да мислиш само за нея?

- Тя е готова на всичко , за да остана.

- Само не и да не пие. Трябва да се лекува.

- Може би.

- Говори й за това. Не можеш да се справиш сам.

- Още не мога.

- Но все някога трябва да го направиш.

- Мая, тя е наистина чудесна майка! Човек не може и да мечтае за друга...

- На мене ли го казваш!

- Толкова е красива, толкова е красиво всичко, което притежава, което върши, което говори...за което мисли. Дори аз се чувствам като Бог , когато тя мисли за мене....независимо от всички неестествени състояния, в които я видях...Трябваше да я видя и опозная  , за да разбера, че на този свят една- единствена може да ми е дарила живот...Такъв , какъвто съм, мога да бъда само неин син...Ако тя не беше се съгласила, ако се бяхме разделили след това , с мене щеше да е свършено...Мая, само ти можеш да го разбереш!

- Господи, Тони, колко ми е мъчно за тебе!

- Тя ще каже, че искам да се отърва от нея , ако настоявам да се лекува...

- Задължително ще го каже.

- Но то си е така! Тежи ми отговорността. Може би й трябва още съвсем малко...Как мислиш, можеше ли да прецениш, когато я видя...Може да е наистина на път да успее! О, какво говоря!- той наведе глава и скри лицето си в шепите.

- Тони?- докосна го Мая по рамото. Той махна ръце от лицето си и тя видя в очите му сълзи-Недей,Тони, моля те!- Тя го прегърна и неусетно започна да плаче и тя- Моля те, недей!Тя не заслужава това! О, говоря глупости, не че не заслужава, но...не я карай да се лекува тогава...Опитай още малко, разбираш ли? Да,наистина има някакво подобрение, така е, не ми се струва! Така е, знаех , че ще успееш защото си мъж и защото си силен...Защото си синът и изобщо...Аз ще ти помагам...Но понеже много дълго се борих сама, вече не зная как.Трябва да ми кажеш...може би дори не трябва да я виждам,а?

  Сълзите се лееха по лицето й.

-Ако трябва всичко да ти кажа, аз знам, че съм виновна пред нея!  Да, така е! Аз не съм такава, каквато ме е искала и тя ме презира при всеки фал ,който направя...Много съм невзрачна за нейна дъщеря, дори външно, нали виждаш! Не съм нито умна, нито с някакъв изявен характер...Права е да обича повече тебе. Сега, когато вече те познава...Ти толкова приличаш на нея, толкова й подхождаш...

    Изведнъж Тони се изправи.

- Мая, престани.

- Какво?

- Казах престани.

- Извинявай. Беше истерия. Случва ми се.

- Моето също беше истерия. Трае кратко, нали? Ето, вече сме спокойни...

  Децата играеха тихо, необичайно смълчани. Но Тери внезапно вдигна глава и впери в Тони бистрия си бездънен поглед. Тони й се усмихна , но тя остана сериозна и въпреки очевидната физическа разлика нещо в този поглед го накара да изпъшка. Беше обреченият поглед на Диана, прозорец към странната й страдаща душа. Поглед на голяма актриса, изработен не от изкуството, а от преживяното. Този поглед му издаваше най- съкровената тайна на тази жена, която никой не беше докоснал. Беше поглед, любящ и търсещ любов от един-единствен мъж, единственият достоен за нея, за това, което пазеше в дълбините на разораната си от неистински страсти и неизкупени прегрешения душа. Единственият , когото чакаше, без да знае че е така, без да се надява и без да престане да вярва.

    Тони.

     Младият мъж вдигна кубчето, което се беше търкулнало в краката му и го подаде на детето.

-Колко си хубава, Тери! Колко си хубава...Не познавам друго момиче като тебе.

    Мая тракаше с чиниите в кухнята. Изведнъж се чу звън от счупено стъкло. Беше поредната чаша от кристалния сервиз, подарен от блестящата й свекърва.

-Мисли , че нарочно ги чупя- каза на брат си младата жена- А аз просто ги изпускам. Факт. Но май ще трябва да намеря подобни. За да не се досети синът й...

.......

- Трябва да се връщам в Канада- дълго беше мислил как да го каже на Диана , но не измисли нищо повече от това.

- О!- тя сякаш не смееше да изрази чувствата си като че ли бяха нещо срамно и не за пред хора- Знаех си, че все някога ще стане.

- Изтекоха всички възможни срокове.

- Да, времето мина бързо. Някои биха казали, че е достатъчно...

  Гледаше упорито към телевизора , където вървеше някакъв сериал.

-Исках да те питам- чудеше се защо го казва, след като никога преди не беше го мислил- дали не искаш да дойдеш с мене...

   Тя го погледна крадешком и отново заби поглед в телевизора.

- Можеш да ми погостуваш. Ако не си заета...

- Нямам време да мисля много, нали?

- Точно пет дни.

- Сезонът почти свърши. А договорите...- тя сви рамене. Нямаше договори или поне не такива, които да не можеше да отклони или отложи.

  Всъщност , те не я интересуваха. Би тръгнала веднага. Беше си помислила да го последва още от началото на съвместния им живот. Правеше непосилни сметки, които все не излизаха. Питаше се дали да не поиска заем от Мая или дори от брат си. Само че никога нямаше да може да го върне...

-Имаш ли международен паспорт?

  Паспорт? Господи, дали не беше му изтекъл срокът? И къде ли беше?

- Валиден е- каза Тони.- Дай ми го, за да уредя всичко.

- Знаеш ли как?

- Ще попитам някого в посолството. Няма страшно.

  Дали да му каже? Не, още е рано, нека мине поне месец...

-Какво да взема?- попита го когато си събираше багажа.- Ти кажи,аз не мога. Ако трябва да избирам, ще взема всичко...

     Това беше нова задача за сина й, която той изпълни блестящо.  Повтаряше си наум: ”Това да, това не!” Напълниха две чанти.

  - Нали не е задълго...

- Не е задълго.

  Трябваше да опознае целият негов  канадски полусвят и да свикне с него, защото беше част от живота на сина й. За изненада на Тони, интелигентността на Кристофър я вбесяваше.

- Това не е нормално, той е като компютър! Направо старец в преценките си!

- Напротив, това е типична реакция на модерен млад човек. Ти си инфантилната.

    Тони се забавляваше с възмущението й.

- Просто се изтъква , за да направи впечатление. Той е само един смутен пубертет.

- Смутен? Грешиш, това хлапе е рядко нахално. Освен това , не проумявам как изобщо приема отношенията ни, какво разбира от тях...

- Всичко. Той те харесва. Ти си жена от рекламните клипове, играла си на сцена и в киното, макар и много далече от тук...Аз му разказах за тебе, показах му касети...За един недорасъл гимназист ти си просто върхът на живота.

    Намериха общ език и с Дайана. Оказа се , че непохватната ъгловата канадка е играла в любителски постановки и дори е ходила на театрални курсове в колежа. Тони щеше да падне, защото мислеше, че добре я познава и според него проявяваше всичко друго , но не и артистичност. Мина му през ум , че по този начин вероятно е компенсирала ниското си самочувствие дължащо се на непривлекателното външност.

- Изобщо не играя в живота- отговори приятелката му на неговото изумление и майка му одобрително кимна. Впрочем, отличното владеене на английския беше поредната изненада от нейна страна.

- Какво толкова, имам механична памет и лесно уча езици!

  Вече бяха само приятели с Дайана. От известно време Тони имаше сериозна връзка с една българка, която учеше в Щатите. Двамата прекарваха заедно почивните дни и той развеждаше момичето из страната, където беше израснал.

   Стела възторжено го следваше навсякъде, коментираше, слушаше обясненията му, четеше брошури  досущ като прилежните студентки от курсовете , които беше водил. Беше осем години по- млада от него.

   Не се тревожеше за майка си , защото тя много бързо се сприятели с българите от градчето, със съседите. Запозна се дори с легендарния Игнат Канев и жена му и им гостува във вилата, която скоро бяха построили недалеч в планината. Беше много доволна от всичко, което виждаше и преживяваше. Не пиеше или поне не я виждаше да го прави. Всъщност, сега нямаше време да я следи. Мислеше , че промяната на обстановката може и да я е излекувала. Докато един ден...

- Имам изненада за тебе- каза Диана.

- Какво съвпадение! И аз имам какво да ти кажа.

- Тогава ти кажи първо!

 -Не, ти кажи!

- Моля ти се , Тони, нека ти да си пръв!

- Добре- Тони пое дълбоко дъх- Ще се женя.

  Диана сякаш застина в неопределена гримаса между усмивка и гняв.

- Ще се жениш? Толкова скоро? За Стела, нали?

- Да, за Стела! И не е толкова скоро. Тя завършва след няколко месеца курса си в Щатите. Тогава ще е.

  Изведнъж Диана избухна.

- Тя иска да остане тук, затова бърза! Много добре я разбирам, права е да иска! Изобщо не вярвам да е от любов към тебе! Какъв късмет, хем българин, хем живее в Канада! Изобщо не е за изпускане...

- Млъкни- каза Тони- Ти ме обиди.

- Обидих те? Дори и дума не казах за тебе!

- Първо, смяташ, че не мога да привлека вниманието и чувствата на едно момиче сам по себе си...

- Тони, не съм го казала! Ти си умен, хубав , добър си...е, само малко проклет!

- Върха съм, знам! Има и нещо друго. Смяташ ли , че на двадесет и девет години не познавам жените?

- О, Боже! Той познавал жените!

-Не вярвай, ако щеш, подигравай ми се! Ти много добре го умееш, няма що! Хайде, започвай! Кажи ми колко са коварни, колко са двулични, как ни ласкаят нас, бедните мъже, особено мене, глупавото пате...как ще ме прекарват винаги под път и над път...Изобщо, имаш много неща да кажеш по въпроса..

- Тони- попита тя- а ти какво очакваше?

- Е, не чак поздравления, но...

- Тя ще те прикове тук. А аз какво ще правя?

- И ти имаше предложение. От господин Карсън.

   Господин Карсън беше техен съсед, разведен бивш полицай без деца. Срещаше го често сутрин, когато правеше кроса си. Беше идеална партия за амбициозна източноевропейка като нея.

- Тони, ти си смешен! Как бих останала, ако ти си там!

- Аз наистина ще съм там. Така решихме. Ще живеем в България. Така че трябва да откажеш на господин Карсън. Още повече, че нямаш развод със Стоян, но това само ние си го знаем, нали?

- Изобщо не се хващай на тази въдица! Сега говори така, но после...

- Знам, че не вярваш, защото не е за вярване. Няма значение. Имам задача за тебе.

- Само не подготовка за сватбата!

- Не, с това ще натоваря Мая. Ти ще ми намериш дом.

- Господи! И какъв по-точно?

- Достатъчно широк...

- И достатъчно далеч от мене, нали?

- Престани!

- Не, ти престани Ти точно това искаш! Прав си. В края на краищата ,к акво съм аз за тебе? Чужд човек, никоя...така е!

- Толкова чужд , че вече три месеца не се разделям с тебе! Не, четири! Толкова чужд , че телефонирам по три пъти на ден , където и да съм...Мисли си каквото щеш, тебе никой в нищо не може да те убеди! Вече няма да ти обяснявам, няма да искам нищо от тебе! Омръзна ми, разбираш ли? Аз ти обявявам едно от най- важните решения в живота си, а ти вдигаш пара!

- Добре, добре! Ще млъкна. Ще се усмихна. Ще отворя обятия и ще я прегърна. Добре дошла, проклетнице! Вземи го, твой е! Твой е, казвам ти, аз вече съм дубльорка..

- Красиво.- каза Тони- От коя пиеса е? Забравих, ти не играеш в живота...

- Между другото, изоставените Диани май сме две...

  Тони избухна в смях.

- О, я не преигравай! Ако си забелязала, от два месеца Дайана ходи с Джейк, дори ще живеят заедно, когато Крис отиде в колежа...Ти се забавляваш с мистър Карсън и емигрантския елит...А аз какво да правя?

- И затова се жениш! Също като мене. След един месец познанство...И трите пъти беше така. Всъщност , дали да не задвижа процедурата на развода си ?Слай наистина не е за изпускане...

- А за мене казваш , че все бързам да се закача за някоя жена...

- Ето, закачи се...

- Не ти ли идва на ум, че може вече да искам да имам деца?

- Похвално. Надявам се скоро да станеш баща. Само твои деца могат да те убедят какво магаре е всеки син когато реши да се жени...

- Забравих- сети се Тони- А ти какво имаше да ми кажеш?

- Нещо незначително.

- Все пак, кажи. Дори  и да е за развода...

- На фона на такова епохално решение...Коя дата сме днес?

- Не знаеш ли? Двадесет и пети юли. Защо?

- Три месеца.

- Три месеца какво?

- Опитай се да познаеш.

 -Не мога, никога не съм успявал! Така че не си губи времето и казвай!

- Не се предавай, опитай!

- Не се предавам, но не мога...Особено с тебе.

- Може би очакваш един подарък за годежа...Може и да го получиш.

- Да не искаш да кажеш, че...?

- Три месеца не пия, теле такова!

   Тони още я гледаше невярващо.

- Ами?!

- Вярно е, не лъжа!

  Избухнаха в смях и двамата. Той я прегърна и я вдигна нависоко.

-Казах ти ,че можеш! И на Мая казах, а тя не вярваше! Боже, случи се! Наистина го направи, не лъжеш, нали? Господи! Ако лъжеш, мисли му!

   И тогава телефонът иззвъня. Беше Иван.

- Тони, разбрах, че си ме търсил...Бях зает с предизборната кампания...

- Да, Крис е разочарован, че не си кандидат за президент...

  Иван се разсмя.

- Има ли нещо ново към тебе?

- Да, ще се женя.- трябваше да разкаже и на него.

- Поздравления. А нещо друго? Например...за Кралицата?

-Кралицата?- Тони погледна към Диана, която махаше от терасата на някого. Кралицата...КРАЛИЦАТА ОСТАВА НА ПРЕСТОЛА. Това е. Дори не е новина, нали?

 

       Септември 95 –юни 96 година         

 

 

 

                       КРАЙ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

 

 

 

 

   

   

 

САМОТАТА  НА СИЛНИТЕ, ОТ СМУТ И ОГЪН ИЗВАЯНА

 

 

     Глава седма,Кралицата остава на престола

  Нямаше я. Наистина я нямаше, не че се беше скрила от него. Звъня дълго, но зад масивната врата нямаше признаци на живот. Можеше поне котка да измяука.

    Не беше го предвидил. Можеше да се очаква , че ще се скрие, ще упорства да не го пуска вътре , че ще гледа от шпионката без никакъв шум.

    Но не и че няма да я има.

     Тони усети, че му е много трудно да си тръгне, тоест да се върне по обратния път. Беше се настроил за борба, за словесен двубой. Очакваше съпротива, очакваше скандал и в края на краищата, очакваше да победи.

    Само че фронт нямаше. Една масивна врата, тишина и пустота зад нея. И какво се прави , ако противникът го няма? Особено ако противникът е майка ти...Може би чакаш в засада и имаш предимство. Или продължаваш напред и завладяваш района. Но едва ли има боец при това положение да се е върнал обратно!

   Седна на стълбите. Беше решил да я чака. Не можеше да не се прибере. Мая му беше казала, че ще е в града, но човек никога не знаеше. Според Мая, майка й я лъжела често за разписанието си. Съвсем без причина.

    Къде ли беше? От известно време пътищата й бяха неведоми. И това, което му каза сестра му , не вършеше работа. Тази седмица нямала представления , а на репетиции не ходела редовно. Имала и други начини за вадене на хляб в един частен театър и в рекламата. Но момичето не знаеше подробности.

   “Може да се наложи да почакам дълго...но каква ли друга работа имам?”

   Апартаментът беше на последния етаж и нямаше кой да го изгледа подозрително и да го попита кого търси. Само дето беше студено пред вратата и дори нямаше изтривалка, на която да седне.

   “Сигурно никога не си цапа обувките , мина му през ума. Не върви пеша и не се каля...”

   Стана да се поразтъпчи. Беше чакал почти час. Слезе по стълбите бавно. Обиколи площадката на асансьорите, погледна през стъклената врата навън. Върна се обратно като взе стъпалата на бегом.

   Кога ли обядва? Но защо пък да се връща на обяд? За сам човек и вечерята в къщи е бреме. Пак погледна от прозореца на стълбището. В задния двор се топеше мръсен сняг. По терасите се готвеха разни вкуснотии и миризмите им се смесваха. Погледна там, където трябваше да е нейната. Беше единствената неостъклена. На нея стърчеше самотен изсъхнал зокум. Забравила го е навън, реши Антон, измръзнал е през зимата...може и Мая да не се е сетила.

   Слезе пак надолу. Този път излезе навън и се разходи по тротоара. Спря пред няколко витрини, влезе и си купи спортен вестник. Изведнъж вниманието му привлече едно такси. То спря пред входа и от него излезе жена. За миг Тони се уплаши , че няма да е сама. Изчака я да тръгне по стъпалата и влезе във входа.

- Извинете- беше я настигнал почти пред самата врата.

- Ти си Антон- каза тя, без да се обръща.

- Да.

- От тебе няма отърване, нали?

- Не зависи от мене.

- С какво мога да ти бъда полезна?

- Искам да поговорим.

- Само това? Добре. Влез.

  Тя съблече палтото си и отвори чантата. Извади небрежно пачка от столевки и я прибра в едно от чекмеджетата на секцията, после извади бутилка коняк .Тони се присегна и я взе. Сложи я до себе си на фотьойла , където се беше настанил , без да го покани.

- Брудершафтът после- поясни младежът.

- Изглеждаш по- свободомислещ,  отколкото си всъщност...

- Не обичам пияни жени.

- Тогава направи избора си другаде.

- Този избор ще направя тук.

- Тоест, при моите условия.

- Не. Това е мой избор.

- Изглеждаш по- разумен, отколкото си всъщност.

- Една позната казваше: ”Синовете имат право!”

- Чий син мислиш, че си?

  Беше неочаквано и подло да му зададе този въпрос. Не беше подготвен и замълча.

- Виждаш ли, объркан си.

- Да не казвам кой има заслуга за това!

- Е- тя седна срещу него- все някога ще ми дадеш бутилката и пак ще мога да се напия. Ако не я дадеш, магазинът е наблизо и работи цяла нощ...Както видя, имам пари.

- Прекрасно. Някои ги харчат за друго.

- Мая те е подковала, нали?

- Аз не съм магарето от баснята за сеното и не е необходимо да ме подковават , за да тръгна по определена следа...

- Ти си доста зъбат. Да видим кога това няма да бъде достатъчно...

- Бях много добро дете. Искаш ли да видиш?- и той извади от вътрешния си джоб албума.

- Не си прави труда. Исках да кажа, не си раздавай миналото. Може да съжаляваш.

- Ако продължаваш в същия дух, сигурно.

- Защо мислиш , че трябва да те приема, както направи Иван?

- Той не ме прие, той ме намери...

- Негов избор.

- Направи това, което трябваше. Това, което други негласно му бяха забранили...някога и дори сега, ако имаха власт над него...

- Прав си. Някога, може би, някой би успял да му се наложи. Но сега едва ли....

- Не е необходимо да го обсъждаме.

- Така е. Дай ми бутилката, а аз ще измия чашите.

- Казах после.

- Опитваш се да се налагаш? Твоите условия, така ли да го разбирам?

- Само едно условие.

- Ти искаше да се видим, така че ще се съобразяваш с мене...Иначе нищо няма да стане.

- То и без друго няма да стане. Но няма да стане защото ти не го искаш, а не благодарение на спирта....Разбираш ли?

- Общо взето, да.

- Обясни ми, в спокойно и в трезво състояние, защо не ме искаш.

- Това ли е всичко? И после ще си отидеш?

- Разбира се.

- И...ще оставиш бутилката?

- Аз не пия, но и не унищожавам алкохола на пиещите както Мая.

- Значи, смяташ , че не те искам...Като предмет,дрънкулка...

- Ти го каза. Много пъти.

- Не си спомням да сме говорили за това.

- Казала си го на Иван. И той ме предупреди.

- Разбира се , че се е възползвал! Чудесен заговор...

- Това е твое понятие.

- А не е ли така? Аз не те искам, но той е насреща!

- Мая ме предупреди да внимавам. Каза , че много често лъжеш.

- Подвела те е. Но на въпроса...

- Да, на въпроса.

- Ние сме чужди. Съвсем. Приеми го веднъж завинаги и ще бъдеш спокоен.

- Може и да е така. Майки и синове понякога имат много малко общо, дори и да живеят заедно....

- Не, ти не ме разбра! Ние от самото начало сме си чужди. Това е избор. Аз го направих. Съжалявам. Ти не беше в състояние да го сториш, но аз избрах това. И нищо не може да се промени.

- Не приемам твоя избор.

- Нямаш никакви права.

- Иван също не го приема.

- Негов проблем.

- Разбирам , че тогава не си можела да постъпиш другояче. Била си млада и талантлива. Аз съм бил пречка.

- Така беше.

- Добре си постъпила. Ако ти бях приятел тогава, бих те посъветвал да го сториш.

- Тогава какъв е проблемът?

- Проблемът е за сега.

-“ Сега” е следствие от някога...

- Не е задължително. Има една линия, която свързва моя живот с живота на двама души-тези, които ме отгледаха. Тя продължи доста дълго. Ако съществуваше и сега, можеше да се нарече следствие...Но тя прекъсна. Другата, тази с тебе и Иван, продължава.

- Съжалявам за родителите ти.

- Не съжаляваш. Ти нищо не знаеш.

- Просто така се казва.

- Щом сме чужди, защо съжаляваш, че съм останал без родители?

- Доброто възпитание го изисква.

- Скрий го някъде това добро възпитание!

- Тогава ще чуеш много неприятни неща.

- Например, да се измитам, нали?

- Не. Да си обираш крушите.

- Само че няма да го направя.

- Защо, по дяволите?

- Синовете имат право.

- Ти не си...

- Какво не съм? Кажи го! Кажи , че не съм твой син! Нали искаш да го кажеш?

- Казах, че ще ти бъде неприятно.

- Кажи го, Диана! Защо не го кажеш?- беше се привел към нея и я гледаше в очите.- Не можеш да го кажеш, нали? Защото не е вярно, защото знаеш , че не само тогава съм бил твой син, в краткия период между раждането и отказването, с непрерязаната пъпна връв...

- Много си патетичен. Свали децибелите!

- Пука ми за децибелите!

- Не са ли те научили на малко въздържаност?

- А тебе на малко човешки чувства? Избий си от главата , че ще ти повярвам, че ще се подведа и ще си отида! Кого играеш сега? Има ли такава героиня, такава сцена?

- Ти играеш по-добре от мене...

- Поне не съм фалшив.

- Наистина не си. Заслугата не е моя.

- Какво ти пречи да говориш нормално с мене? По дяволите, има хиляди неща , за които можем да си говорим!

- Да си разкажем биографиите?

- И защо не?

- Мразя такива разговори! Не искам да ми разказваш трогателни истории от детството си. Колко си слушкал родителите си, колко са те обичали, какво момиче си харесвал в детската градина...Не искам да слушам, разбра ли?

- Добре. За това говорих с Иван. На него му беше интересно. Така мисля.

- Само не ме сравнявай с него!

- Не те сравнявам. Само казвам.

- Ако искаш да ни сближиш, няма да успееш.

- Няма да ви сближавам. Той заслужава нещо много по- добро.

- Надявам се да я е намерил.

- Дори я познавам.

- Допуснал те е толкова вътре в живота си?

- Не само мене. Но и дъщерите си.

- Допуснал е слабост , която децата не прощават. Не ми казвай , че съм несправедлива с Мая! Тя само това знае,да се оплаква от мене. Какво иска, да й дундуркам децата ли? И да се умилявам, когато някое повърне в лицето ми...

- Не се меся във вашите отношения...

- Но косвено ме упрекваш.

- И ти се впечатляваш? От един чужд човек! Смешна работа, пълна скръб...

- Аз съм артистка. Ние сме непоследователни, объркани...

- Тогава не би трябвало да ти пука от моите забележки! От публика , която и пет пари не дава за тебе...

- Ти ли не даваш пет пари за мене? Дойде чак от Канада...

- Аз не давам и една пара.

- Тогава защо си тук, малкия?

- Може би, за да ти правя напук!

- Не ти се отваря парашутът, както казва един приятел!

- Нямаш ли нещо за ядене?

- В къщи само пия. За да не се въдят хлебарки.

- Прекрасно, направо велико!

- Велико е , че съм алкохоличка ли?

-Не. Че ми отказваш дори къшей хляб. Не, ти не си объркана, а страшно последователна! Врагът няма да получи от тебе нищо. Ни любов, ни храна! Жана Д’Арк, Майка Кураж и прочие подобни глупости!

- Да не очакваш да видиш самарянка?

- Не, само една нормална, състрадателна жена.

- Не съм нормална.

- Нормална си, само че в друго измерение. Караш я по инерцията отпреди. Нормалните правят така.

- Уж съм последователна...

- Последователна в инерцията.

- Игра на думи.

- Не, отдих преди ново сражение.

- Затова ли си дошъл?

- Не ти ли прави удоволствие?

- Да те бия по отвореност?

- Не. Да говориш с мене. Да общуваш с мене.

  Тя се засмя.

- Щеше да ми прави...ако не беше бутилката.

- Позьорски глупости. Не ти е чак толкова нужна. Криеш се зад алкохола...

- А ти зад нахалството.

- Защо мислиш , че трябва да ти отстъпя?

- Защото си чуждо тяло тук.

- Това обяснява агресивността ми.

- Значи , някой трябва да те обуздае.

- Не преди да получа своето! Защо не ме искаш, Диана?Какво толкова съм сторил?

- Мисля, че ти обясних...

- Не беше убедителна. Искаш или не, аз присъствам в живота ти. Не можеш да го отречеш. Какво пречи понякога да се виждаме и да общуваме?

- Това присъствие може да се заличи. Няма да е трудно.

- Как ще го заличиш? Щ е го изтриеш с гума ли? Или ще унищожиш програмата? Може би, в краен случай, ще откъснеш листа със съответната сцена от сценария...

- Дай ми бутилката! Разговорът е приключен.

- Не мисля.

- Ти изобщо не мислиш.

- Чакам.

- Чакаш да падне кулата в Пиза ли?

- Чакам да се умориш от инерцията.

- Тя не уморява.

- Но ти не си плавей по течението! Нали , Диана? Или си?

- Или съм. Стига, Тони! Стига така, с рогата напред...

- Такава ми е зодията.

- Вярно. И ти си “Телец “като мене...

- Още ли не искаш да ми кажеш какво си мислиш наистина?

- Какво си мисля наистина?

- Че ти е много тъжно, много радостно и много особено в момента...

- Не ми  е тъжно.

- Значи се радваш да ме видиш!

- О, я се стегни!

- Шегувам се. Ти умираш от яд, че съм тук...

- Не е така.

- Тогава кажи, че ти е все едно!- тя мълчеше.- Кажи , Диана, кажи! Кажи: “Все ми е едно , че си тук!”- нова пауза- “И дори да си в Канада, и дори да си на спътник на Бетелгойзе...все ми е едно!” Нали така мислиш? Нали?

- Какво е това Бетелгойзе?

- Звезда. Елемент от обща култура.

- Която аз нямам , нали?

- Очевидно.

- Всичко това, което каза...Смяташ , че ще ме пречупи, нали? И продължаваш...

- Продължавай!

- Сега пък “Продължавай!” Може би съгласието ти в даден момент има такава цел...

- Казах “Продължавай!” и нищо повече.

- Не мога- той въпросително вдигна вежди.- Не мога без бутилката.

- Защо? Досега се справяше отлично!

- Моментът дойде.

- Моментът ще си отиде. Дори вече си тръгва.

- Кой те направи толкова нахален? Нали те е възпитавал свещеник?

- Той не е бил единственият ми възпитател.

- Всъщност, Тони, защо съм ти аз?

- Сега не става въпрос за мене.

- Ти ме попита защо не те искам. Аз също имам право на въпрос.

- Защо не го зададеш на Мая?

- Безпредметно е. Та аз съм я...

-...родила! И с мене е така.

- Вие не сте в едно и също положение. Мая е несамостоятелна, неорганизирана. Винаги е изпитвала нужда да се обеси на врата на някого....Може и с тебе да се опита.

- Не е така. Има си мъж и деца и се справя съвсем прилично, според мене.

- Тя винаги прехвърля задълженията си на някого. Дори това, което мисли, че е нейно задължение към мене...

- Питаш ли се защо?

- Защото е непостоянна, нетърпелива и слаба.

- Защото не й помагаш...да ти помогне!

- Да не е малолетна! Сама трябва да се справи. Но стига за Мая.

- Наистина стига.

   Тя прехапа устни.

- Съгласията ти са много неочаквани.

- Стряскат ли те?

- Стори ми се , че имаме само сблъсъци.

- Така изглеждаше.

- Ако се изхожда от бутилката...

- Това е решено.

- От тебе. Ако искаш, сипи ми само мъничко. Ето, в тази чаша. Дори няма да се напълни цялата.- тя протегна чашата с бижутата- Заемат голяма част от обема...

- Молиш ли ме? За пиене? Това не е ли унижение, според тебе?

- Не. Това е върхът на надменността. Да се напия. Все ми е едно с цената на какво . Защото искам да се напия...Това е гордост.

- Философията на пиянството ли?

- Има един руски автор, Ерофеев. Той пише за това. Покойник. Алкохолик.

- Няма да получиш пиене.

- По дяволите!- тя скочи и се опита да вземе бутилката, но той хвана ръката й.

- Ако продължаваш, ще я изхвърля през прозореца! Без да си правя труд да го отварям. Изобщо не ме интересува дали ще хлопна някого по главата, за да те опазя трезва!

- Ще ти стане студено!

- Все ще се намери стъклар в този град...

- Защо си толкова упорит? Стигаш твърде далече. Можеш да ме докараш до там , че да те намразя. И тогава няма да имаш никакъв шанс.

- Ти си ме мразила.

- Не е вярно! Кой ти каза?

- Когато си била бременна с мене, когато си ме раждала...Как иначе би могло да бъде? Може би ще кажеш , че не помниш. Но аз го знам,сигурен съм!

- Преиграваш.

- Това е минало, неизбежно минало...Не можеш да го премахнеш и го мразиш.

- Но сега защо да се мразим? Защо да се предизвикваме?

- Не се предизвикваме. Ти може и да си забравила. Аз не съм, но не те осъждам. Изобщо. Бих казал, че съм ти простил, ако имах слабост към тази дума. Иван каза, че на тебе нищо не ти се прощава.

- Не знаех, че е толкова злопаметен.

- Не е. Каза , че на тебе само ти се служи.

- Ново изхвърляне. Никога не го е правил. Може и да е искал, но не го е правил.

- Красиви неща- Тони разглеждаше бижутата- Носиш ли ги?

- Не. Златото е фалшив и болен метал. Вече не нося злато.

- Болен от какво?

- Може би от несподеленост.

- В тая чаша ли пиеш?

- Да,винаги.

- Лекуваш златото?

- Не, обезсилвам го. За да не ме владее.

- И чрез него този, който ти ги е подарил. Иван.

- Много знаеш!

- Да, така е! За да не те владее това , което той олицетворява...Добротата и щедростта.

- Той не ги притежава. Нито златото.

-“Жарава златна, лумнала в сърцето ти...”Ти го написа,нали?

- И това ли ти е казал?

- Не. Обичам да се ровя из книгите в непознати къщи. Чудех се защо един политик чете Бърнс.

„Любов изоставена,

От смут и огън изваяна,

Тънко забулена

От състрадателен мрак...“

- Беше изблик. Не мислех, че го пази...

- Той пази миналото си.

- Чудя се защо. Не е много щастливо.

- Негово е.

- Сигурно е така. А сега ми налей!- тя все още държеше чашата- Тони, чу ли ме?

  Той мълком отвори бутилката и наля. Тя вдигна чашата срещу него.

- Инат си като Иван. Но си агресивен. В тебе има хъс и злоба. А той ги няма.

- Радвам се да го чуя. Излиза , че имам нещо и от тебе...

   Чашата беше наполовина празна.

- Ако си гладен- тя се облегна назад, очевидно успокоена от алкохола- в кухнята има малко бисквити и маслини. Обичам маслини.

- И аз също. Искаш ли кафе?- тя кимна.

  Той тръгна към кухнята, като не забрави да вземе със себе си бутилката.

   Беше чисто и подредено, навярно Мая беше идвала скоро или просто Диана не беше влизала там. Извади две чинии и сипа в тях бисквитите и маслините. Намери кафето и сложи водата да се топли.

“Беше изрядна домакиня, спомни си той думите на Мая, умееше всичко. Беше толкова подредено! Не че съжалявам за това, но ми е жал , че се е променила..Защото знам на какво се дължи!”

    Взе празна бутилка, напълни я с вода и поля цветята. Неволно напипа в джоба си малката кутийка със златното пръстенче с малък аметист. Добре, че не й го подари! Оказа се , че не носи злато.

    А беше създадена за злато! Тони за пореден път си каза , че майка му е наистина най-красивата жена, която познава. Времето като че ли не беше я докоснало, алкохолът не беше я скапал. Косата й лъщеше- дълга, права, блестящо руса. Лицето й беше гладко , без бръчки, розово и нежно. Фигурата стройна , стегната в идеално опънатия клин  и пъстър пуловер. Можеше да носи много злато. На всеки пръст, на ушите, на шията...На китките й можеха да звънтят множество гривни.

  Но не слагаше нищо.

   Отиде обратно в хола с всичко. Беше открил и кетчуп, малко сух хляб , сладко и някакво сирене. Препече хляба на филийки.

-Защо не ядеш?- попита я.

  Той самият беше много гладен. Изяде набързо две филийки с кетчуп и маслини и щеше да премине на сладкото.

- Чудя ти се защо така бързо огладня.

- Не съм обядвал, а е четири часа.

- Не съм забелязала. Аз не ям на обяд.

  Забеляза , че чашата й беше празна.

-Искаш да ми налееш, нали?- ато че ли не й личеше, че е пила.

  Тони вдигна рамене. Тя се присегна и взе бутилката. Той не направи нищо. Мимоходом отбеляза , че с тази чаша ще е изпила едва двеста грама, нищожна доза за нея, която едва ли би я поставила в безпомощно състояние.

  “Той е красив, много красив, мислеше си Диана, наистина е много красив! Един енергичен и красив млад мъж...Беше си навил на пръста да ме спре. Но не успя. Сега се чуди дали да приеме поражението си. Ако не се брои бутилката, държи се много симпатично. Яде с апетит, това е добре. Значи, му е минало. Няма да се ядосва повече...”

- Казах ти , че няма да унищожавам алкохола.

- Каза също, че ще го изхвърлиш през прозореца.

- Беше преувеличение.

- Значи, не би го направил.

- Не е моя работа да ти преча.

- Не обеща ли на Мая?

- Нищо не съм й обещал. Можеш да пиеш колкото си искаш. Щом ти прави удоволствие...

-  Няма ли да си тръгнеш?

- Не. Ще остана , докато се напиеш.

- Защо?

- Искам да те видя пияна.

- И какво ще постигнеш с това?

- Ще си изясня образа ти от всички страни. Когато си мисля за тебе , ще си представям и двете ти състояния.

- Твоя си работа.  Щом това ти е приятно...

- Защо трябва да ми е приятно?

- Ако искаш да сме в добри отношения, не трябва да ме виждаш пияна.

- Не искам добри отношения.

- А какво?

- Искам да знам. Да разбера.

- Да. Истинска издънка на Мавъра, нали?

- На кого?

- Това е един от прякорите, с които репортерите удостоиха Иван...Някои смятат, че има нещо общо с Маркс, нали оттам е тръгнал...пък и физически...Както и да е...

    Чашата пак се изпразни и тя побърза да си налее. Опита се да сложи запушалката на шишето, но тя падна на пода. Да се наведе да я вземе, беше непосилно. Равновесието вече беше проблем.

- Значи, аз ще си пия, а ти ще ме гледаш...

- Да. Може и да си прочета вестника. Да разбера например, каква кола си е купил Любо Ганев или дали Стоичков пак е напсувал съдията...

- Интересуваш ли се от това?

- Защо да не се интересувам?

- Малко е банално. Ти не си такъв.

- А какъв съм?

- Умен. Искаш да бъдеш и интересен. Така ставаш по- ценен в собствените и очи.

  Езикът й леко се преплиташе. Питаше се докога може да поддържа разговора. Може би следващата чаша щеше да я изпрати в стадия на мълчаливата безнадеждност преди комата. Вече се надяваше безсъзнателното състояние да настъпи по-скоро. Искаше да я види така.

   Добре, ще я види. Очите й се зачервиха, олюляваше се, когато отиваше в тоалетната. Дали можеше да повърне и да се облекчи? Не, не й се гадеше. Усещаше , че е в чуждо тяло, неподдаващо се, неподчиняващо се , прекалено горещо...Дали Тони имаше представа как изглежда една пияна жена? И дали това, което вижда, е наистина тя? Обзе я неочаквана веселост.

“Не, мислеше си, това не съм аз, моето момче! Преструвам се , че залитам....че ми се вие свят...че скоро ще ми се драйфа...всъщност , аз не съм затруднена в това тяло...Аз съм освободена. Не го ли виждаш? Легнала съм в чиста, студена, бистра вода, тя ме вдига нагоре, носи ме...носи ме...Не, още е рано за нея! Бутилката не е празна...има още! Нали не я е скрил? Не, едва ли! Той няма да го направи, вече не...Знае , че не бива да ме задържа...дори така...”

   Тя се върна в хола, леко олюлявайки се на високите токчета.

- По- добре си събуй обувките, посъветва я Антон. Гласът му идваше сякаш от някаква вградена в стената тръба- Ще паднеш с тях.

- Нали нямаше да се месиш?

- Не се меся- зачете се той отново във вестника- Само ми е жал за обувките. Ще се обезформят. А са хубави...

- Гадняр- тихо каза тя и надигна чашата. След това се стовари на дивана и събу обувките-Пука ми за обувките! Изобщо...

   Дали поне не беше излял част от питието? Не, беше си на същото ниво. Само че беше много близо до дъното. Успя да налее почти без да капне и капка. Предишните няколко капки по покривката вече изобщо не я дразнеха. Те дори бяха необходими. И красиви. Защо-не знаеше.

- Не те ли е страх да не глътнеш някоя дрънкулка?- попита я Тони- Не че ми се свиди, но...

- Няма страшно, пия със стиснати зъби. Не вярваш ли?

  Лицето й беше съвсем изкривено, странно и не на фокус. Антон се чудеше дали тя е пияната или той самият и защо я вижда  така...Може би и в неговата кръв се разхождаха порядъчно количество молекули етилов алкохол...

- Няма смисъл да се пие със стиснати зъби. Нали е за удоволствие...

- Ти си трезвеник. Какво разбираш от удоволствието да се пие? И от удоволствието въобще?

- Ти не можеш да изпиташ удоволствие и сега.

- Така ли? Напротив, мисля, че сега е много лесно.

- Ти си чужда в това тяло. А то не те пуска. Тялото е , което изпитва удоволствие...То ти отмъщава, че го напускаш...Алкохолът е напускане. То просто спира да чувства. Ти не можеш да го накараш. Само си представяш , че това е удоволствие...

    Тя не каза нищо. Чувстваше гипсирани мускулите край устата ,челюстите.

- Откъде знаеш всичко това?

- Пробвал съм.

- С алкохол?

- С алкохол. И с дрога. Марихуана. Екстази. Веднъж кокаин...

- Виж го ти! И защо? Достатъчно е било и с едно.

- За да знам. Сега ще се парализираш. И ще навлезеш в черната дупка.

- Не...не е така! -каза тя и това я довърши. Клюмна настрана на дивана.

- Така е- каза той, но тя не го чу- Знаеш , че е така. И аз знам. Минал съм по този път. За да знам какво изпитват мои приятели, когато се дрогират...За да им помогна...трябваше да знам, за да им помогна...

   Продължаваше да говори, докато я събличаше и носеше под душа. Тя едва го чуваше, не искаше да възприема какво й говори. Повърна обилно. Той я държеше здраво , за да не падне по очи в банята. Постави я във ваната и пусна водата. Не знаеше доколко това ще й помогне и дали няма да й навреди. Смачка дрехите на топка и ги пъхна в пералнята. Внимаваше да не клюмне във водата и да се удави. Изведнъж тя сякаш дойде на себе си.

- Остави ме..

- Какво искаш да направиш?

- Да...дишам!

- Нищо не ти пречи.

- Не...има пара, има лед...не знам...

   Той я зави с халата и я положи на леглото. Дали нямаше някакви сърдечни проблеми? Опипа пулса й. Беше мек, ускорен, но ритмичен. Дали да направи силно кафе или да я остави да спи? А може би и двете...

    Ако я оставеше, знаеше ли човек какво можеше да стане...Беше объркан. Наистина, не му беше за първи път. Беше се оправял с един свой приятел наркоман, които пиеше каквото намери, когато нямаше дрога. Попита в клиниката как да постъпва в подобни случаи. Не, наистина не трябваше да допусне да заспи , преди алкохолът да намали действието си.

    Отиде в кухнята и направи кафе. После се върна. Не знаеше дали спи или е в безсъзнание. Потупа я леко по страните. Тя отвори очи. Беше я опрял на две възглавници за да не се задави, ако повърне.

- Пий- каза Тони.

- Защо?

- Не питай.

- Горещо е!

- Пий,казах!

   Тя покорно поглъщаше кафето.

- Има още.

- Аналгин ...поне две таблетки...и витамин С...Има в шкафчето. В кухнята.

- После.

- Сега.

- Казах после!

 - Добре- тя изпи останалото- Искам да остана сама.

- По- късно.

- Ти ме унищожи.

- Така е, но ти и не заслужаваш друго!

- Трябва да съм сама, разбираш ли?

- Не.

- Лъжеш! Разбираш, макар че не мога да ти го обясня...

- Ти си мъртво пияна.

- Аз съм мъртва. Само мъртва.

- Това е поредната ти поза. Ти си пияна, но след малко ще бъдеш полупияна. А после само махмурлия.

- Гадно е , че си толкова умен.

- Аз го смятам за полезно и поносимо. Свикнал съм.

- Не...ако беше глупак или нищожество, ако беше хленчеща отрепка...ако се молеше да те заобичам...ако те беше страх , че няма да те харесам...А ти ме спасяваш...

- Ако бях скапаняк, нямаше да е гадно, така ли?

- Не знам. Щях по- добре да те разбера...

- Не ме разбирай.

- Дай хапчетата.

- Ето ги. Не намерих нощница.

- Нямам. Спя гола.

- Добре. Тогава лека нощ.

  Зави я с одеяло и излезе. После се върна.

-Да не забравя, каня те утре на вечеря. Тоалет строго официален.

  Тя го гледаше с оцъклен поглед и Тони не разбра дали го чува. Взе химикал и лист и го написа. Дали да се обади на Мая? Да я нагледа после...Беше осем часа. Хрумна му нещо. Скочи в таксито, отиде в апартамента на сестра си и взе дрехите си. Шофьорът чакаше.

-Обратно- каза Тони.

 Диана спеше. Разрови се в раклата и намери завивки. Беше рано. Излезе и купи от близкия магазин продукти, хляб, мляко и нещо безалкохолно. После се настани на дивана с дистанционното в ръка. Нямаше нищо интересно. Спомни си , че не видя албума. Беше сигурен , че не го е прибирал. Опита се да го намери. Не, не беше в хола. Когато взе да оправя дивана за да легне на него, го видя под една възглавница. Беше сигурен , че не  го е слагал там.

   Разглеждала ги е , когато беше в кухнята и после го е скрила. Тихо влезе в спалнята и го сложи на раклата. Тя спеше. Беше доста бледа, но спокойна.

“Нещастна горделивка...отчаяна особнячка...защо трябваше да го виждам! Няма смисъл, тя е доста напред в този път и не мога да я догоня и върна обратно. Горката Мая, мисли, че ще те спася...Бих искал да мога, заради нея. Не мога, наистина не мога! Аз не съм спасител, аз само присъствам...както с мама...”

“Тя не може да бъде съдена. Не може да бъде опростена. Не може да бъде спасена....На нея  й се служи. И тя сама се спасява...”

“Да не пропусна мача”, каза си Тони и се върна в хола.

  Беше заспал късно, след жестокия екшън по кабела. Спа , както винаги , дълбоко , въпреки шума отвън. Улицата се различаваше от тихото кварталче на Ивановия апартамент и курортното място на къщата на Мая. Събуди се от усещане за присъствие.

   Беше Диана. С хубава копринена рокля в лилавосиньо, малко демоде.

- Не знаех , че си тук.

- Беше късно и реших да остана. Спеше и не можех да те попитам.

- Излизал си и си купил храна.

- Бях гладен.

- Вземи от секцията, колкото си похарчил.

- Няма нужда, имам повече от тебе.

- Направих нещо за закуска.

- Съвсем навреме.

- Не ставай, ще го донеса тук.

- Добре ли си?

- Да, защото пих аналгин и витамини преди да заспя. Ако чакам, докато ме заболи главата, не помагат.

    Тони обу дънките  и приглади косата си.

- Има и друг багаж, забеляза Диана, твой ли е?

- Да. Мисля да живея при тебе, докато съм в България.

- Така ли? Не съм те канила , доколкото си спомням.

- Самопоканих се, защото не мога да чакам да се сетиш.

- Прекаляваш- беше донесла пържени филийки, сладко, чай и кисело мляко- Да не са те изгонили от там, където беше?

- Какво говориш, умират си за мене, обаче приятелката на Иван е в София за тази седмица и е неудобно...А и защо да обременявам Мая...

-...когато можеш да досаждаш на мене, нали?

- Ако ти имаш някакви планове и моето присъствие е нежелано...

- Нямам планове.

- Много добре. Тогава оттук се изнасям направо за Канада! Видя ли бележката?

- Да. Каниш ме на вечеря.

- Можеш да не казваш кой съм , ако искаш. Дума няма да обеля.

- Няма на кого да обяснявам.

- Само казвам.

- Значи,облекло строго официално...А къде е костюма ти? Да не мислиш да дойдеш с дънки? Защото в чантата ти не видях нищо подходящо...

- Всъщност, имам един ...в Канада.

    Тя отвори секцията.

- Ще ми стигнат. Няма да е от абитуриентските магазини , но ще е хубав.

- Какво имаш предвид?

- Да ти купя някаква опаковка за довечера.

- Моля те, престани! Тук ме отрупахте с подаръци...

- Това не е подарък. Не мога да се появя с хипар в ресторанта...

  Не можеше да й противоречи. След час вървеше след нея от магазин в магазин и покорно слушаше обясненията й пред продавачките.

- Черен? Не, какво говорите, нещо светло , разбира се! Сив, сребристо сив! Може би този...Не,ръкавите на сакото са къси! Чудесно, това става...Ризата? Естествено, бяла, каква друга...какво ще кажете?

- Колега ли ви е господинът?

- Не, колега е на баща си. Това е синът ми.

   Учтивата усмивка едва прикри стъписването, а може би и невярата.

-Той живееше при други хора доскоро...

  Харчеше пари с небивала лекота. Не хареса нито обувките му, нито часовника. Да не говорим за такива дреболии като бельо и чорапи. Тони се почувства като гимназист , който още не е способен да си купи сам дрехите. Но кой знае защо, това не го обиждаше. Изведнъж Диана спря.

-Но ти не можеш да бъдеш по костюм! Пък и якето не става...Не ми казвай , че не носиш шлифери, защото довечера ще носиш.

   И тя разтвори чантата си , но там не беше останало почти нищо.

-Господи- учуди се искрено- кога свършиха?

  В портмонето й бяха останали само сто и пет лева.

-Не е беда- каза Тони- аз не мислех да се обличам тук, но щом трябва...

  Шлиферът , естествено,беше върха.

- Приличаш на оня негодник, брат ми...Пфу, наистина, как не се сетих, същинския Ясен! Както и да е, сега ще се наложи да сключа кратковременен  заем за насъщни нужди....

- Мога да те взема на мои разноски. Само че,при моите условия.

- Без алкохол.

- Безусловно- наистина не се шегуваше.Тя нервно се изсмя.

 Пренесоха покупките по стълбите. Тя наистина рядко използваше асансьор.

- Тони- каза вече на прага- Дали да не се подстрижеш? Добре де, само казвам!

- Как искате да ви подстрижа, попита жената, съвсем късо или...каква хубава коса имате! Всяка жена би ви завиждала!

   Оказа се, че при него средно положение няма и трябваше да се прости с огромно количество коса.Два сантиметра се оказа съвсем достатъчно като дължина.

- мога ли да и помоля нещо?- каза фризьорката- Аз изкарах един курс за изработване на перуки и сега правя безплатни перуки за жени, които провеждат химиотерапия. Но доставката на коси е винаги проблем...с една дума, мога ли да използвам вашата?

- Разбира се! Дори мног настявам, дано да зарадва някоя дама!

- Боже, ще стане нещо красиво, ще я направя като прическата на принцеса Дайана! Ако искате, може да ви звънна да я видите...

- Е, това е то!- одобри го Диана когато се върна към три следобед.

- Беше те страх да не те изложа ли?

- Не. Не те харесвам в дънки.

- Всички ги носят. И в Канада, и тук.

- Не си на петнадесет години . И не отиваш на мач, а в ресторант.

- Ти си снобка. Ако се видиш отстрани, ще се отречеш от себе си.

- Не вярвам. Ти също се харесваш така. Не ти прилича да си небрежен- изведнъж тя се спря. Беше видяла малкото сиамско котенце до фотьойла.- Какво е това?

- Намерих го на стълбите. Много е възпитан , защото веднага се изпишка на сифона...Нали е много красив?

- Май е мелез. Някое дете сигурно плаче за него. Искаш да го оставиш тук ли?

- Да ти го подаря. Нещо живо.

- Не мога да се грижа за него.

- Той ще се грижи за тебе. Виж колко е храбър!

   Когато самоотвержено се бореше с един чехъл и от усилието падна назад.

- Измисли ли му име?

- Той си го има .Казва се Лан. Звучи универсално и съвсем по котешки...

- Не помня откога не съм имала коте...Бях забравила колко са мили...

- Не го учи на котешки храни, защото яде всичко...

- И си остри ноктите на дивана.

- Утре ще му потърся някоя дъска...Забравих да попитам, имаш ли кола?

- Имам, но не я карам. Но не е спряна от движение. Може да се използва.

- Мога ли да я видя?

- Ето ти ключа от гаража. Можеш да заредиш, ако искаш.

- В ред е, каза Тони след час, ще отидем с нея. Чудесна кола, само жена може да пренебрегне такова возило...

- Престараваш се.

- Не, само използвам това , което ми се дава.

- Не те питам в ред ли са документите ти...

- В ред са.

- Не те питам!

- Аз пък отговарям!

  За негова изненада, тя не се приготвя дълго. Дълга черна рокля от кадифе, плътно до тялото в горната част и широка надолу, обувки на висок ток, лек грим и червило, косата вдигната  с няколко шноли...палто от визон.

- Странно, нали? До вчера не исках и  да чуя за тебе...

- Може би съм те променил.

- Не си ме променил.

- Тогава си ме погледнала от друг ъгъл.

- За мене може да има само един ъгъл. Мая никога не ме е пъхала във ваната , когато се напия...

- Тя е слаба физически, за да го направи. Поне с десет килограма е по-лека от тебе...Освен това е много чувствителна и деликатна. И не понася миризма на повръщано.

- Това пък съвсем не е вярно, освен ако не го казваш в преносен смисъл или в кавички...

- Не е в кавички или в преносен смисъл. Държиш я настрани от себе си и нищо не знаеш за нея.

- Много дълго бяхме прекалено близко една до друга...

- Мислех, че между родители и деца това е завинаги.

- Разсъждавал си погрешно

- Не разсъждавам погрешно. Имам преки наблюдения...

- Ако ще ми говориш за Иван и дъщерите му, спести си го.

- Ще си го спестя. Но ставаше въпрос за Мая. Не  е нечувствителна. Тя е добро, малко прибързано момиче. Импулсивна е и може да се жертва. Дори за човек, който й е сторил зло.

- Като мене.

- Не съм го казал. Нито тя.

- Но го мислиш.

- Добре, мисля го. Знаеш ли какво ми разказа, сигурно и ти го помниш...Когато била на четиринадесет години , прекарвала летата при дядо на село.Познавала всички младежи там, събирали се да слушат музика,да танцуват...

- Така беше. Много обичаше да ходи там.

- Тогава четирима нейни познати катастрофирали с кола. Челен удар. Двама умрели на място, третият бил в кома, а четвъртият със счупено бедро...

- Спомням си. Беше ужасна трагедия. Единият беше син на моя съученичка...

- Много време не била на себе си...

- Да, плака доста, особено за този, който беше в кома. Той пък ни е съсед. Всичко бяха около осемнадесет годишни. Да, спомням си и нещо друго! Когато разказала случая на своите съученички, едната отсъдила: ”Били са пияни, карали много бързо, те са си виновни!”

   А Мая й отговорила:

“Ти чуваш ли се какво говориш? Те са мъртви, разбираш ли, мъртви! И нищо друго няма значение...”

-Да,точно това ми разказа и гласът й трепереше след толкова години...

- Разпитваше ме дълго след това...Какво да кажела на братчето на единия от убитите, с него някога ходеха заедно на детска градина...Как да говорела с него , когато го срещне...Дали нямало да получи отново астматичен пристъп, както когато беше малък...Питаше и за майка му, как го е понесла...Но защо сте говорили за тези неща?

- Не знам. Може би е трябвало. За да се опознаем по- добре.

- Тя винаги си търси утешители.

- Нямаше да го прави, ако ти не я отблъскваше.

- Не я отблъсквам. Тя много се меси в живота ми. Впрочем, и дъщерите ли имат право? Освен синовете?

- Предполагам.

- Твоята позната какво казва по този въпрос? И тя ли има син?

- Дъщеря. Но не ставаше въпрос за нея, а за мене.

- И за мене, съответно. И тя ли знае?

- Не знаеше. Аз й казах. Иван беше премълчал.

- Не го познаваш още. Той е много потаен.

- Ти не го познаваш. Той дори е много опасно открит като се има предвид , че е политик...дори се учудих. Това, което направи за мене, съвсем не е разумно.

- Не се грижи за него.

- Не се грижа. Но ще му го кажа. Трябва да знае.

- Той е самонадеян. Мисли се за недосегаем. Те всички се мислят за такива.

- Едва ли. Просто дълго е ходил с броня и тя му тежи.

- Аз пък не виждам с какво може да го застраши твоето присъствие тук. Освен с някакво неразбирателство помежду ви, което не очаквам.

- Аз също.

- В България е различно от Канада, а да не говорим за Америка или Англия. Личните връзки на известните личности не правят впечатление и не се отразяват на репутацията им. Приемат се като нещо нормално. Наследство от социализма. Тогава всички имаха извънбрачни връзки, защото с друго не можеха да изпъкнат. Всички правехме напук на някого. Запазваха се привидно  семейства, в които единият от съпрузите гледаше навън, а другият тихомълком си извоюваше правото да пие кротко и щастливо ...Идилия! А всъщност танто за танто...

- С тебе така ли беше?

- С втория ми съпруг. С бащата на Мая се разделихме рано. Той се ожени за една австрийка, с двадесет години по- възрастна от него и отиде там. Каза ми честно , че не може да живее тук. Беше джентълмен, апартаментът е негов, остана за мене. А вторият само си търсеше оправдание да пие. Лъжеше ме в очите , че е трезвен. Накрая го изхвърлих. После и аз взех така да правя с Мая...И със Стоян, преди да отиде в Гърция...

- Той затова ли замина?

- Не, той е скитник по природа. Не се карахме, само си взе куфара и си тръгна. Не искаше да оставя колата, бях вече блъснала една, но после се съгласи. А аз изобщо не обичам да карам , камо ли да го правя  нетрезва...

   Бяха вече в ресторанта.

- Господинът чужденец ли е?- попита келнерът.

- Не, това е синът ми- прозвуча съвсем естествено и Тони го прие така- Но наистина живееше в чужбина през последните години.

- Както обикновено, нали?- това означаваше двойно уиски за Диана, честа посетителка в заведението.

- Без алкохол- намеси се Тони- Само спрайт. Ако преценя, може да поръчам  вино после.

- Това се отнася и за вас, госпожо, нали?- уточни келнерът за всеки случай. Не му се беше случвало точно тази клиентка да си остане на безалкохолно.

- Естествено- и като се обърна към сина си, каза:Видя ли, мога и така.

- Ще видим.

- Какво ще видим, не ми ли вярваш?

- Още не знам.

- Добре, не допускаш ли , че мога да не пия докато сме заедно , а после да си наваксвам ? Тайно и полека...

- Твоя си работа.

- Как така, нали ще ме превъзпитаваш?

- Не те превъзпитавам, но не обичам тъпи сцени. Ти вече заяви на всеослушание , че съм твой син. Приятно ми е, син на една красива жена. Най- красивата в заведението. И изведнъж ставам сина на пияна жена.

- Най- пияната в заведението. Не искаш да се срамуваш заради мене, нали?

- Не искам.

- Няма да е трудно. Аз не се напивам на обществени места. Всъщност, рядко се напивам.

- Само на сватбата на Мая...

- И това ли ти е казала?

- Достатъчно беше да видя касетата.

- Значи, ако пак прекаля, ще си тръгнеш...И къде ще отидеш, в Канада ли? Нали така каза...

- Може и в Канада.

- А искаш ли да знаеш какво ще направя аз? Просто няма да повярваш, до вчера и аз нямаше да повярвам на какво съм способна...Ще хукна след тебе и ще те моля да се върнеш, да ме пощадиш, да ми простиш...да не ме изоставяш...ще се хвана за тебе и няма да те пусна...Ако тръгнеш, сигурно ще падна на пода! Най- глупавата възможна сцена, най- тъпата, най-бездарната...Изобщо, това от което всеки би се отвратил. Защото в живота съм бездарна. Не играя в живота. Това ще е абсолютна игра и ще е непоносимо скапана...

- Защо ще постъпиш така? Не разбирам! Не играеш, а искаш да го направиш  по най- гадния начин.

- Не знам дали мога да ти обясня защо е така. Може и да не ми повярваш. Ще кажеш, как така, не може да бъде! Това е номер, отмъщение или дявол знае какво. Може би прищявка, гавра с очакванията ти или...не. Истината е , че винаги съм искала да го направя. Разбираш ли, никога не съм се чувствала слаба. Уморена, изчерпана, скапана...но никога слаба. Било е временно и винаги съм вярвала в измъкването. Но, Тони, слабите винаги са успявали да получат човешки чувства , съжаление..и дори повече от съжаление. Затова съм искала да се унижа и да бъда слаба. Да се втурна и да залепна за всеки , който си отива от живота ми, да го моля, да плача...само и само да се върне, да ме съжали, но да се върне и да стане това, което искам! А то е да е с мене...Дори само за една кратка вечер...Разбираш ли ме?

- Но не си го правила никога. Изглеждаш много горда. Никой не го допуска.

-Така е. Но не искам никой да си отива. Вече.

- Нищо не си направила за това.

- Прав си. Изобщо не съм опитала.

- Това , което ми каза , единственият начин ли е?

- Не знам. Може би. Не ми пука.

- Не искам да се пробваш с мене.

- Уплаши ли се?

- Не. Но не знам какво аз ще направя.

- Има два варианта. Да си тръгнеш или да ме съжалиш.

- Знам ги. И двата не ми харесват.

- Само алкохолът ли ще те накара да си тръгнеш? Или има и нещо друго?

- Точно сега не знам.

- Ако не пия, ще останеш ли?

- Какво значи да остана? Завинаги ли?

- Нямах предвид да живеем заедно...Ти си имаш работа, личен живот...Имах наум нещо друго. Да останеш мой син.

- Не искам да поставям условия. Макар че, така става на практика. Всъщност, нищо не искам от тебе.

- Също като него.

- Като кого?

- Като Иван, разбира се! Нищо не иска, а си отива...

- Може би е трябвало да разбереш до сега. Този , който държи на тебе, нищо не иска. Ти трябва да му дадеш. И да даваш...всеки ден.

- Добре звучи. Но не е ли много ангелогласно? Салата, а? Без алкохол! Върха.

- Дразни ли те?

- Не. Изобщо не ми липсва.

- Лъжеш.

- Защо си толкова уверен в себе си? В правото си да ме обиждаш и поучаваш?

- Защото ти го искаш. Ти го търсиш. И аз ти го давам.

- А ако аз си тръгна?

- Ще те настигна и ще тръгна с тебе.Ти си жена, обувките ти са неудобни. Няма да ми е трудно. Длъжен съм да се грижа за тебе, щом съм те поканил.

- Ти си ужасен син.

- Може би.

- Ти си деспот.

- Имаш избор. Може да ме отдалечиш от себе си. Както Мая. Или да ме приемеш.

- Значи, не е само алкохола!

- Не само той.

- Сигурно очакваш да се замисля.

- Логично е.

- Не и с мене. Защо не мога да усетя харесвам ли те или не? Ако трябва да се чувствам майка, трябва ли нещо в тебе да ме дразни? Майките обичат да упражняват властта си под формата на насилие или възпитание. Трябва да ме вбесяваш с нещо...

- Аз съм много добър и нямаш причини за насилие.

- Не се опитвах да си представя какъв си. Изобщо не допусках тази мисъл. Заблуждавах се, че е така защото ми е все едно дали те има или не...

- Има и друго обяснение. Не си изграждала образ , защото си приемала , че съм това, което съм. Не се замисляш кое харесваш или не , защото майките нехаят за това. Аз съм една особена ниша в съзнанието ти и тя се казва майчинство...как ще се срещнем, как ще общуваме, са подробности.

- Може би за тебе е било така. Истина , без която не може.

- Истина, която е в основата на всичко. Не може да се отхвърли.

- Много си чел психология. Или психотрилъри.

- Имах такъв период. Но ти не искаш да знаеш за миналото ми.

- И без това си много обемен в сегашното...Наистина ли няма да пием вино?

   На другия ден:

- Трябва да отида в Карлово за два дни.

- Вземи колата , ако искаш.

- Така и ще направя. Искаш ли да се чуем по някое време? Оттам?

- Не е ли малко прекалено?

- Не знам. Винаги съм се обаждал на родителите си , когато не съм бил с тях.

- Син- мечта . Знаеш ли ,че имаш печеливша външност?

- Какво значи това?

- Вдъхваш доверие. Изглеждаш добър и честен.

- Аз съм такъв.

- Не повече от други. Но те губят , защото са например, дребни или с рядка коса...Или защото имат пъпки по лицето. Ти си доброто момче от приказките по телевизията.

- Какво знаеш ти за мене!

- Много. Побеждаваш винаги.

- Ние не се сражаваме. Само свикваме един с друг.

- Снощи не ми отговори за виното. Трябва ли да се откажа заради тебе? Или ти да се насилиш в моя чест?

   Той извади монета.

-Ези или тура? Какво каза? Ези? Значи губиш.

  Три дни по-късно Тони се върна от Карлово и свари Лан кротко да дреме на дивана а до него Диана довършваше чаша бренди.

- Мислех, че ще се върнеш утре.

- Казах “утре”, но говорихме вчера.

- Така ли? Стори ми се, че има време.

- Време да заличиш следите ли?

- Да, нещо такова.

 -Знам, че не е лесно. Чувал съм. Впрочем, това е твой проблем. Нали така се разбрахме?

- Така е. Трябва сама да поискам да ти подаря собствената си трезвеност.

- Но това те затруднява, нали?

- Мислех, че има и други подходящи подаръци...

- Например костюма.

- Да речем.

- Знаеш ли какво?- той седна срещу нея- ти се държа с мене като с жиголо.

- Нима?

- Костюмче за момчето,  обувки, ресторантче...кола за няколко дни...

- Майките обикновено подаряват.

- Остави майките! Нагизди кукличката от витрината и помисли , че е достатъчно.

- Ти не знаеш какво говориш!

- Гадна алкохолизирана снобка, това си ти!

- А ти си нахален и лицемерен хлапак! Няма ли в тебе нещо човешко? Какво ти пречи, ако си изпия питието? Ни най-малък компромис, така ли?

- Точно така.

- Кой си ти , че се правиш на Бог, питам се! Вярно е , че те е отгледал свещеник , но не вярвам той да те е направил автоматизиран моралист...

- Не споменавай баща ми, моля те!

- Молиш, колко мило! Знаеш ли, аз се разкапвам от много неща , но молбите ме втвърдяват!-продължаваше да пие, вече от бутилката.

- Тогава нямам работа тук.

- Какво ще правиш?

- Ще проверя кога има самолет.

- Няма да се обадиш!

- Защо? Знам номера.

  Тя стана и с необичайна бързина сряза кабела с ножица.

- Вече няма откъде да се обадиш.

- Какво направи, сряза кабела!

- Знам какво направих. Голяма работа, един кабел!

- Има и други телефони.

- Няма да стигнеш  до тях.

- Шегуваш се. Как ще ме спреш?

- Ще глътна ключа. Не можеш да разбиеш вратата отвътре...

    Тя наистина държеше ключа в ръката си.

- Ти сериозно ли говориш?

- Съмняваш л се?

- Сигурно има и други ключове...

- Да, на остров Тасос! При Стоян, ако не го е загубил!

- Това е глупаво!

- Пука ми!

   Той се приближи до вратата. Беше отключена.

- Отключена е.

- Естествено.

- Тогава как ще ме спреш?

- Ключът не е малък. Ще ме нарани, ако го глътна. Ще ме оставиш ли , ако го сторя пред тебе?

- Мислех , че искаш да ме държиш заключен...

- Да не съм луда! Само те насочих в погрешна посока...

- Ами ако не ми пука, че ще го глътнеш?

- Обаче ти пука.

- Права си. Пука ми.

- Може да глътна и друго.

- Брендито, например.

- Едно на ръка.

- Иван беше прав. На тебе трябва да ти се служи.

- Кой го казва! Много ми служи, няма що! Когато ти се появяваше на бял свят, той сигурно е пробвал абитуриентския си костюм! И в себе си се е смеел на възхищението на съученичките си...Имаше разни , които го сваляха...

- Ако му беше казала...

- Пак щеше да си тръгне. Никога не го разбрах.

- Вече не е нужно, не се обременявай.- и след малко:Наистина ли смяташ , че ще ме спреш с тези изпълнения?

- Надявам се.

- Това е унизително, жалко и глупаво.

- Казах ти, все ми е едно!

- Ти си пияна!

- Все едно!

- Ако изтрезнееш, няма да мислиш така.

- Няма да е скоро!

-  Бог ми е свидетел , че опитах всичко!

- Свидетелят ти е неприемлив.

- Питам се има ли за тебе нещо приемливо...

- Ами питай се. Децата обичат да задават въпроси . Може и да им се отговори...

- Ако можеше да се погледнеш...

- Гледала съм се. Тук има много огледала.

- Завиждам на Стоян.

- Той е гадняр. Помияр,лайно...

- А ти си света вода ненапита!

- Не говорим за мене. Не говорим за тебе...Защото, ако говорим, мога да кажа и по- тежки думи...какво си помисли, клекна госпожата! Готова е на отстъпки...за да бъде с мене...Дори може и да не пие! Какъв блян...

- Както искаш.

- Какво каза?

- Казах както искаш. Пий си питието, гледай се в огледалото с разфокусиран поглед, дишай дълбоко със спиртен дъх, повръщай в банята или направо на килима...Както искаш. Но без мене.

    Той стана и напъха нещата си в чантата, докато тя не можеше да побира повече. Тя вървеше след него, докато ги събираше от банята, кухнята и спалнята.

- Няма да го направиш, нали? Тони, няма да го направиш!- той мълчеше- Защото ще съжаляваш , още щом го направиш, ще съжаляваш! Щом излезеш от тази врата...Не можеш да постъпиш така с мене, толкова прибързано...Ти не си Мая! Не,невъзможно е! Господи, знам, че още сега си мислиш: ”Не,не съм прав, трябва да й простя, да й дам още една възможност...”Така си мислиш, нали? Но ти е трудно да го признаеш...Ето, тръгна да си събираш багажа веднага! Много важно нещо, няма спор! Но хората не се разделят така! Можеш и да погледнеш от друга страна на всичко. Да си кажеш: ”Та тя е сама, тя е слаба, не е силна, както каза...какво ще стане с нея без мене? Тя не може без мене!” Чуваш ли, надуто, глупаво момче, не може без тебе! Това главата ти проумява ли го?

- Може и още как! Двадесет и девет години...

- Казах, не говори за миналото! Не , не го казах аз , ти ме питаше за сега...

- Питах те и ти почти ми отговори. Какво искаш още?  Да остана и да спазвам правилата, които ти си създала? От какъв зор? Играта не я водиш ти, не разбра ли? Прави, каквото искаш, накисвай се като улична дрипа в отходен канал, хленчи като лигава отрепка...Може би мислиш, че това са роли...но не са! Те са истинската ти и това не мога да приема, каквото и да става ! Това не е моята игра!

- Но ти не можеш да мислиш така, ти нямаш основание да мислиш така! Аз имам нужда от помощ, а не от осъждане!

- Аз мога и мисля така. Казах ти какво се иска от тебе. Моята помощ е да ти преча да не го изпълниш. Но ти само говориш...ти само говориш и нищо повече! Никакво усилие, никакво съзнание за вина...Казах ти, както искаш. Ако това което чу, не ти изнася, продължавай. Но аз вече нямам търпение. Писна ми да се ослушвам като Мая дали си пияна или махмурлия! Не искам да те крепя в средно положение, да те прикривам, да се правя на невидял понякога...Да те мразя и да искам да се отърва от тебе...

- Да ме мразиш...Мая...ме мрази, според тебе?

- Не говоря за Мая, а за себе си.

- Тогава си върви! Кой те е молил да го правиш...да ме спасяваш и мразиш!

-То се вижда. Не разбираш ли, скоро ще закъсаш, съвсем ще потънеш...ще заместваш махмурлука с пиянство, опиянението с просветление...Ще започне  да се излагаш навсякъде...

- Няма да е така, аз само по малко!

- Вятър и въздух под налягане! Погледни тази бутилка! Можеш ли да си представиш , че ще успееш да я оставиш дори и с една глътка в нея?

- Ще я оставя! Ето, оставям я. Прибери я, ако искаш...Утре пак ще си пийна, но малко. Или може и да не пия! Мога и да не пия един ден...

- Не, не мога да се съглася. Не ти вярвам.

- Добре. Ако не ми вярваш, излей я. Излей я, Тони! Така няма да има нищо. Никакво изкушение.

   Тони мълчеше.

-Искаш ли да направя така, че никога да не ме видиш че пия? Тони, мога да го направя! Кажи де, кажи нещо! Така не е зле, поне за начало...

    Той продължаваше да стои безмълвен.

-Искаш да те моля, нали? Не, не искаш да те моля, ти не обичаш това. Не искаш молби, не понасяш заповеди...Какво тогава, по дяволите, те задоволява?

    И след малко:

-Е, добре. Как да ти налея в главата, че не мога изведнъж? Дай ми време, може и да успея! Не си искай подаръка наведнъж...това поне можеш. Той е твой, знаеш го...почакай още малко защото...- и изведнъж извика:- Кажи нещо, проклетнико! Какво искаш, за да останеш? Това поне знаеш ли? Не искал да се грижи за мене! Та ти се грижеше ,дявол да го вземе! Ти дойде тук , за да се грижиш за мене! Знаеше , че правиш това! И още го правиш...дори с  котето...Тони, ами котето? Господи, няма да ти позволя, няма да ти позволя! Не и тая вечер, не!

   Тя тръгна към кухнята като внимателно пазеше равновесие. На вратата се обърна към него и каза:

-Тук ще стоиш за няколко минути.

  Той сви рамене и седна на фотьойла. След малко чу шум от кафемелачка.

-Така. Кофеин и пак кофеин. Добре , че не съм от нервозните госпожи в критическа възраст и мога да пия кафе с литри...След десет минути съм кукуряк. Видя ли, мога и сама.

   Тони стана.

- Още по- добре.

- Не, ти не ме разбра!- тя бързо изпи останалото кафе- Ще отидеш в Канада, значи! При кого? Тони, ако наистина беше щастлив там, защо дойде? И защо ще се връщаш? А ако е едно и също...пак няма смисъл.

- Беше грешка.

- Това, че дойде ли?

- Няма значение.

- Бих искала да чуя коментара на Иван , когато научи.

- Нали нямаше да го намесваме?

- Да, разбира се. Щадиш го, за разлика от мене.

- Не го щадя. Между нас няма причини за щадене.

- Ти си дете, Тони! Знаеш ли , че си още дете?

- Отдавна не съм дете.

- Не, дете си! Останал си дете, защото си бил разделен от мене. Разбираш ли, така си се защитил. Оставил си детското за срещата.

- От какво съдиш?

- Искаше да останеш, когато те пъдех. А сега си тръгваш. На ужким. Защото те моля. Ако ти кажа, че ми е все едно, ще се разплачеш.

- Гениално!

- Добре, не е гениално! Но е така.

- Ще приготвя нещо за ядене.

- Приготвила съм. Във фурната има сарми.

- Вкусни са- каза Тони след малко- Точно така ги обичам, без заливка.

- Случайно съм ги направила така. Нямах брашно. Но ще го имам предвид.

  Помълча малко и добави:

-Може и аз да не устоя...само една глътка!

  Тони прибираше чиниите в шкафа.

-Добре, няма повече! Никак.

   Той вдигна рамене.

-Да ти разопаковам ли нещата? Тони, а какво ще правим без телефон? Дали не можеш да го свържеш по някакъв начин?

     И все в този дух. Няколко дни, през които Тони не знаеше какво да си мисли. Прибираше се и я намираше спокойна и уверена. Но това можеше да се дължи на предварително взетата доза. Подозрително упорито дъвчеше дъвка и ухаеше на силен парфюм. Чудеше се дали се среща с някой мъж. Изглеждаше активна сексуално, но може би алкохолът притъпяваше зова на плътта.

    Беше вбесена , когато й каза , че се е запознал с брат й. Тя била скарана с него и Тони нямал работа в Пловдив. Срещата беше предложена и осъществена от Мая, както разбра по-късно, с тайната надежда брат й да се заинтересува от някое предложение на Ясен Боров и да остане по-дълго. Оказа се, че банкерът не е учуден от появата на този свой племенник. Не говориха за бизнес, а за общи познати, негови и на Мая, за известни личности, журналисти и футболни скандали. Боров притежаваше един от пловдивските отбори . Не знаеше защо Диана не искаше да общува с брат си. Тони го намираше за много свесен мъж. И наистина си приличаха физически.

- Той пере мръсни пари, разбираш ли?

- Това не е доказано.

- Беше в тайните служби. Тия банки прекараха партийни пари и ги изпраха и препраха...Всичките са пирамиди и кредитни милионери. Питай Иван, ако не вярваш.

- Все пак ти е брат.

- Нямам нужда от помощта му.

- Не можах да откажа на Мая.

- Ами да, тя все се вре около вуйчо си! Той я кътка повече от собствения си син! Защото и двамата са по перваза! Дай им софри, салтанати...

- Не забелязах такова нещо. И защо се показваш като моралистка?

- Не обичам парвенюшките изхвърляния.

- Брат ти не се изхвърля.

- Предупредих те.

  Понякога се обаждаше на Иван. Имаше чувството , че той тръпне при всяко позвъняване. Да не е за сбогом. Не му разказваше как вървят нещата между двамата, но той и не питаше. Само веднъж се изпусна:

- Тежък характер, нали?

- Неочакван.

  Но Мая не беше толкова внимателна.

- Тони,да чукам на дърво, ама май не пие толкова, а?Или се лъжа? Ако ти е тежко, обаждай се.

- Тя е права. Трябва й време. А аз все бързам...

- Не се лъжи с това! Тя все така казва, а нищо не прави. Просто печели време и още дози, това е.

- Много е хлътнала. Жените по-бързо се пристрастяват. Знам го от един приятел, защото сестра му...

- Ти имаш всякакви приятели. Тони , да не забравя, как сте с парите? Ако ти трябват, да ти донеса утре...

- Не се тревожи! Бяха ми поръчали няколко статии за положението тук от един вестник и очаквам сумата тая седмица...

- Чудя се дали не можеш да преподаваш някъде. На хонорар...

- Мога. Но още не съм решил.

- Колко ще останеш ли?

- Дали ще остана...Защото...

- Тони, мислиш ли, че може изобщо...

   Той замълча.

-Тони,както искаш.

    След малко продължи:

- Тони, остани, моля ти се! Говоря глупости, разбира се...не ми забелязвай...

- Не са глупости.

- Ти си толкова добре там, че...

- Бях добре.

- И сега си. Нали фирмата на баща ти печели, а и имаш работа...

- Трябва да реша много скоро. И окончателно.

- Тони,ако останеш, ще е заради нея, нали?

- Не мога да я изоставя. Ще се самоунищожи.

- Не си длъжен да жертваш живота си.

  Тони мълчаливо гледаше играта на близнаците с кубчетата, които им беше донесъл.

- Тя ми е скъпа, продължи Мая, но не мога да не бъда обективна. Не бива да зарязваш всичко заради нея. Трябва да се ожениш, да имаш деца...Разбираш ли какво ще стане, ако продължаваш да мислиш само за нея?

- Тя е готова на всичко , за да остана.

- Само не и да не пие. Трябва да се лекува.

- Може би.

- Говори й за това. Не можеш да се справиш сам.

- Още не мога.

- Но все някога трябва да го направиш.

- Мая, тя е наистина чудесна майка! Човек не може и да мечтае за друга...

- На мене ли го казваш!

- Толкова е красива, толкова е красиво всичко, което притежава, което върши, което говори...за което мисли. Дори аз се чувствам като Бог , когато тя мисли за мене....независимо от всички неестествени състояния, в които я видях...Трябваше да я видя и опозная  , за да разбера, че на този свят една- единствена може да ми е дарила живот...Такъв , какъвто съм, мога да бъда само неин син...Ако тя не беше се съгласила, ако се бяхме разделили след това , с мене щеше да е свършено...Мая, само ти можеш да го разбереш!

- Господи, Тони, колко ми е мъчно за тебе!

- Тя ще каже, че искам да се отърва от нея , ако настоявам да се лекува...

- Задължително ще го каже.

- Но то си е така! Тежи ми отговорността. Може би й трябва още съвсем малко...Как мислиш, можеше ли да прецениш, когато я видя...Може да е наистина на път да успее! О, какво говоря!- той наведе глава и скри лицето си в шепите.

- Тони?- докосна го Мая по рамото. Той махна ръце от лицето си и тя видя в очите му сълзи-Недей,Тони, моля те!- Тя го прегърна и неусетно започна да плаче и тя- Моля те, недей!Тя не заслужава това! О, говоря глупости, не че не заслужава, но...не я карай да се лекува тогава...Опитай още малко, разбираш ли? Да,наистина има някакво подобрение, така е, не ми се струва! Така е, знаех , че ще успееш защото си мъж и защото си силен...Защото си синът и изобщо...Аз ще ти помагам...Но понеже много дълго се борих сама, вече не зная как.Трябва да ми кажеш...може би дори не трябва да я виждам,а?

  Сълзите се лееха по лицето й.

-Ако трябва всичко да ти кажа, аз знам, че съм виновна пред нея!  Да, така е! Аз не съм такава, каквато ме е искала и тя ме презира при всеки фал ,който направя...Много съм невзрачна за нейна дъщеря, дори външно, нали виждаш! Не съм нито умна, нито с някакъв изявен характер...Права е да обича повече тебе. Сега, когато вече те познава...Ти толкова приличаш на нея, толкова й подхождаш...

    Изведнъж Тони се изправи.

- Мая, престани.

- Какво?

- Казах престани.

- Извинявай. Беше истерия. Случва ми се.

- Моето също беше истерия. Трае кратко, нали? Ето, вече сме спокойни...

  Децата играеха тихо, необичайно смълчани. Но Тери внезапно вдигна глава и впери в Тони бистрия си бездънен поглед. Тони й се усмихна , но тя остана сериозна и въпреки очевидната физическа разлика нещо в този поглед го накара да изпъшка. Беше обреченият поглед на Диана, прозорец към странната й страдаща душа. Поглед на голяма актриса, изработен не от изкуството, а от преживяното. Този поглед му издаваше най- съкровената тайна на тази жена, която никой не беше докоснал. Беше поглед, любящ и търсещ любов от един-единствен мъж, единственият достоен за нея, за това, което пазеше в дълбините на разораната си от неистински страсти и неизкупени прегрешения душа. Единственият , когото чакаше, без да знае че е така, без да се надява и без да престане да вярва.

    Тони.

     Младият мъж вдигна кубчето, което се беше търкулнало в краката му и го подаде на детето.

-Колко си хубава, Тери! Колко си хубава...Не познавам друго момиче като тебе.

    Мая тракаше с чиниите в кухнята. Изведнъж се чу звън от счупено стъкло. Беше поредната чаша от кристалния сервиз, подарен от блестящата й свекърва.

-Мисли , че нарочно ги чупя- каза на брат си младата жена- А аз просто ги изпускам. Факт. Но май ще трябва да намеря подобни. За да не се досети синът й...

.......

- Трябва да се връщам в Канада- дълго беше мислил как да го каже на Диана , но не измисли нищо повече от това.

- О!- тя сякаш не смееше да изрази чувствата си като че ли бяха нещо срамно и не за пред хора- Знаех си, че все някога ще стане.

- Изтекоха всички възможни срокове.

- Да, времето мина бързо. Някои биха казали, че е достатъчно...

  Гледаше упорито към телевизора , където вървеше някакъв сериал.

-Исках да те питам- чудеше се защо го казва, след като никога преди не беше го мислил- дали не искаш да дойдеш с мене...

   Тя го погледна крадешком и отново заби поглед в телевизора.

- Можеш да ми погостуваш. Ако не си заета...

- Нямам време да мисля много, нали?

- Точно пет дни.

- Сезонът почти свърши. А договорите...- тя сви рамене. Нямаше договори или поне не такива, които да не можеше да отклони или отложи.

  Всъщност , те не я интересуваха. Би тръгнала веднага. Беше си помислила да го последва още от началото на съвместния им живот. Правеше непосилни сметки, които все не излизаха. Питаше се дали да не поиска заем от Мая или дори от брат си. Само че никога нямаше да може да го върне...

-Имаш ли международен паспорт?

  Паспорт? Господи, дали не беше му изтекъл срокът? И къде ли беше?

- Валиден е- каза Тони.- Дай ми го, за да уредя всичко.

- Знаеш ли как?

- Ще попитам някого в посолството. Няма страшно.

  Дали да му каже? Не, още е рано, нека мине поне месец...

-Какво да взема?- попита го когато си събираше багажа.- Ти кажи,аз не мога. Ако трябва да избирам, ще взема всичко...

     Това беше нова задача за сина й, която той изпълни блестящо.  Повтаряше си наум: ”Това да, това не!” Напълниха две чанти.

  - Нали не е задълго...

- Не е задълго.

  Трябваше да опознае целият негов  канадски полусвят и да свикне с него, защото беше част от живота на сина й. За изненада на Тони, интелигентността на Кристофър я вбесяваше.

- Това не е нормално, той е като компютър! Направо старец в преценките си!

- Напротив, това е типична реакция на модерен млад човек. Ти си инфантилната.

    Тони се забавляваше с възмущението й.

- Просто се изтъква , за да направи впечатление. Той е само един смутен пубертет.

- Смутен? Грешиш, това хлапе е рядко нахално. Освен това , не проумявам как изобщо приема отношенията ни, какво разбира от тях...

- Всичко. Той те харесва. Ти си жена от рекламните клипове, играла си на сцена и в киното, макар и много далече от тук...Аз му разказах за тебе, показах му касети...За един недорасъл гимназист ти си просто върхът на живота.

    Намериха общ език и с Дайана. Оказа се , че непохватната ъгловата канадка е играла в любителски постановки и дори е ходила на театрални курсове в колежа. Тони щеше да падне, защото мислеше, че добре я познава и според него проявяваше всичко друго , но не и артистичност. Мина му през ум , че по този начин вероятно е компенсирала ниското си самочувствие дължащо се на непривлекателното външност.

- Изобщо не играя в живота- отговори приятелката му на неговото изумление и майка му одобрително кимна. Впрочем, отличното владеене на английския беше поредната изненада от нейна страна.

- Какво толкова, имам механична памет и лесно уча езици!

  Вече бяха само приятели с Дайана. От известно време Тони имаше сериозна връзка с една българка, която учеше в Щатите. Двамата прекарваха заедно почивните дни и той развеждаше момичето из страната, където беше израснал.

   Стела възторжено го следваше навсякъде, коментираше, слушаше обясненията му, четеше брошури  досущ като прилежните студентки от курсовете , които беше водил. Беше осем години по- млада от него.

   Не се тревожеше за майка си , защото тя много бързо се сприятели с българите от градчето, със съседите. Запозна се дори с легендарния Игнат Канев и жена му и им гостува във вилата, която скоро бяха построили недалеч в планината. Беше много доволна от всичко, което виждаше и преживяваше. Не пиеше или поне не я виждаше да го прави. Всъщност, сега нямаше време да я следи. Мислеше , че промяната на обстановката може и да я е излекувала. Докато един ден...

- Имам изненада за тебе- каза Диана.

- Какво съвпадение! И аз имам какво да ти кажа.

- Тогава ти кажи първо!

 -Не, ти кажи!

- Моля ти се , Тони, нека ти да си пръв!

- Добре- Тони пое дълбоко дъх- Ще се женя.

  Диана сякаш застина в неопределена гримаса между усмивка и гняв.

- Ще се жениш? Толкова скоро? За Стела, нали?

- Да, за Стела! И не е толкова скоро. Тя завършва след няколко месеца курса си в Щатите. Тогава ще е.

  Изведнъж Диана избухна.

- Тя иска да остане тук, затова бърза! Много добре я разбирам, права е да иска! Изобщо не вярвам да е от любов към тебе! Какъв късмет, хем българин, хем живее в Канада! Изобщо не е за изпускане...

- Млъкни- каза Тони- Ти ме обиди.

- Обидих те? Дори и дума не казах за тебе!

- Първо, смяташ, че не мога да привлека вниманието и чувствата на едно момиче сам по себе си...

- Тони, не съм го казала! Ти си умен, хубав , добър си...е, само малко проклет!

- Върха съм, знам! Има и нещо друго. Смяташ ли , че на двадесет и девет години не познавам жените?

- О, Боже! Той познавал жените!

-Не вярвай, ако щеш, подигравай ми се! Ти много добре го умееш, няма що! Хайде, започвай! Кажи ми колко са коварни, колко са двулични, как ни ласкаят нас, бедните мъже, особено мене, глупавото пате...как ще ме прекарват винаги под път и над път...Изобщо, имаш много неща да кажеш по въпроса..

- Тони- попита тя- а ти какво очакваше?

- Е, не чак поздравления, но...

- Тя ще те прикове тук. А аз какво ще правя?

- И ти имаше предложение. От господин Карсън.

   Господин Карсън беше техен съсед, разведен бивш полицай без деца. Срещаше го често сутрин, когато правеше кроса си. Беше идеална партия за амбициозна източноевропейка като нея.

- Тони, ти си смешен! Как бих останала, ако ти си там!

- Аз наистина ще съм там. Така решихме. Ще живеем в България. Така че трябва да откажеш на господин Карсън. Още повече, че нямаш развод със Стоян, но това само ние си го знаем, нали?

- Изобщо не се хващай на тази въдица! Сега говори така, но после...

- Знам, че не вярваш, защото не е за вярване. Няма значение. Имам задача за тебе.

- Само не подготовка за сватбата!

- Не, с това ще натоваря Мая. Ти ще ми намериш дом.

- Господи! И какъв по-точно?

- Достатъчно широк...

- И достатъчно далеч от мене, нали?

- Престани!

- Не, ти престани Ти точно това искаш! Прав си. В края на краищата ,к акво съм аз за тебе? Чужд човек, никоя...така е!

- Толкова чужд , че вече три месеца не се разделям с тебе! Не, четири! Толкова чужд , че телефонирам по три пъти на ден , където и да съм...Мисли си каквото щеш, тебе никой в нищо не може да те убеди! Вече няма да ти обяснявам, няма да искам нищо от тебе! Омръзна ми, разбираш ли? Аз ти обявявам едно от най- важните решения в живота си, а ти вдигаш пара!

- Добре, добре! Ще млъкна. Ще се усмихна. Ще отворя обятия и ще я прегърна. Добре дошла, проклетнице! Вземи го, твой е! Твой е, казвам ти, аз вече съм дубльорка..

- Красиво.- каза Тони- От коя пиеса е? Забравих, ти не играеш в живота...

- Между другото, изоставените Диани май сме две...

  Тони избухна в смях.

- О, я не преигравай! Ако си забелязала, от два месеца Дайана ходи с Джейк, дори ще живеят заедно, когато Крис отиде в колежа...Ти се забавляваш с мистър Карсън и емигрантския елит...А аз какво да правя?

- И затова се жениш! Също като мене. След един месец познанство...И трите пъти беше така. Всъщност , дали да не задвижа процедурата на развода си ?Слай наистина не е за изпускане...

- А за мене казваш , че все бързам да се закача за някоя жена...

- Ето, закачи се...

- Не ти ли идва на ум, че може вече да искам да имам деца?

- Похвално. Надявам се скоро да станеш баща. Само твои деца могат да те убедят какво магаре е всеки син когато реши да се жени...

- Забравих- сети се Тони- А ти какво имаше да ми кажеш?

- Нещо незначително.

- Все пак, кажи. Дори  и да е за развода...

- На фона на такова епохално решение...Коя дата сме днес?

- Не знаеш ли? Двадесет и пети юли. Защо?

- Три месеца.

- Три месеца какво?

- Опитай се да познаеш.

 -Не мога, никога не съм успявал! Така че не си губи времето и казвай!

- Не се предавай, опитай!

- Не се предавам, но не мога...Особено с тебе.

- Може би очакваш един подарък за годежа...Може и да го получиш.

- Да не искаш да кажеш, че...?

- Три месеца не пия, теле такова!

   Тони още я гледаше невярващо.

- Ами?!

- Вярно е, не лъжа!

  Избухнаха в смях и двамата. Той я прегърна и я вдигна нависоко.

-Казах ти ,че можеш! И на Мая казах, а тя не вярваше! Боже, случи се! Наистина го направи, не лъжеш, нали? Господи! Ако лъжеш, мисли му!

   И тогава телефонът иззвъня. Беше Иван.

- Тони, разбрах, че си ме търсил...Бях зает с предизборната кампания...

- Да, Крис е разочарован, че не си кандидат за президент...

  Иван се разсмя.

- Има ли нещо ново към тебе?

- Да, ще се женя.- трябваше да разкаже и на него.

- Поздравления. А нещо друго? Например...за Кралицата?

-Кралицата?- Тони погледна към Диана, която махаше от терасата на някого. Кралицата...КРАЛИЦАТА ОСТАВА НА ПРЕСТОЛА. Това е. Дори не е новина, нали?

 

       Септември 95 –юни 96 година         

 

 

 

                       КРАЙ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-