Старицата със саркастична усмивка каза: "Чакате ли някого?!"

Обърнах се. Гледаха ме две черни, пияни очи. Под тях имаше груб виолетов грим, който вече бе размазан и стигаше до двете ú скули. Бръчките под очите ú разсичаха грима, сякаш наблюдавах мънички вълни и следейки пътя им стигах отново до пияното черно небе - очите ú. Тя се усмихна и повтори въпроса, но така сякаш питаше себе си. 
    Чаках ли наистина някого?! Дали чаках мъжа с когото споделих първата си най-искрена любов, бащата на моите деца, или чаках този, който развълнува примрялата ми гръд. Нима бях жена на позор, нима децата, които бях скътала в утробата си, биха презрели тази, от която са вкусили майчино мляко?! Сама не разбирах и не можех да проумея как заровете на сърцето и ума бяха показали ръб, но не и отговор. Някъде между щастието и свободата обикнах и другиго. Това бе някаква ирационална, безумна, но...но толкова искрена и чиста любов, сякаш се влюбих за първи път. Обичах моя съпруг....но как е възможно да обичаш две толкова близки на сърцето същества. Сякаш бяха едно с две различни лица, сякаш любовта се бе изразила чрез двуликия Янус, отворил толкова страшна бездна пред мен. Не се оправдам, бога ми! Аз знам, аз знам, че ще видя презрението в очите на моите деца, на другите, на всеки.  
    Беше от семейните приятели. Имаше благ нрав и облагорадяваше семейството ни. Мъжът ми, заедно с деца ни му се възхищаваха. Лека-полека мислите му се преплетоха с моите, идеите му с моята любознателност, нежността му с моята чувствителност. Започнахме да излизаме сами. Мъжът ми знаеше за всичко и през ум не му е минавало, че мога да обикна друг. Той се радваше, че бях намерила добър семеен приятел в негово лице. Та, съпругът ми бе мечтател. Мечтаеше за това как семейният приятел щеше да се ожени, как щеше да дойде да заживее до нас, как бихме били съвсем щастливи заедно. О, вече усещам позора, усещам как ме презирате. Знам какво си мислите за мен. Как съм могла да предам този, който ме прави щастлива, обиквайки друг. Как съм предала доверието на един доверчив съпруг. Уж семеен приятел, а... Сигурно други биха обвинили клетият ми съпруг за това, че е имал прекомерно доверие, че бил страхливец, който не се е изправил срещу опасността, а бе решил да забие глава като щраус в пясъка, виждайки как бавно, но сигурно съпругата му отива в чужди ръце. Навярно някои жени биха защитавали мен, а някои мъже моя съпруг, а може би някои жени биха ме оплювали, докато други мъже биха оплювали мъжа ми и в целия този съд между ищец и ответник, между обвинението и защита всеки беше загубил себе си. 
    Съпруга ми беше претърпял инцидент. Беше паднал по гръб от 3-я етаж сред един строеж, получавакки тежка черепна фрактура. От 3 дена беше в будна кома, а докторите не му даваха живот. 
    Какво чаках - да оздраве съпруга ми, за да ме презре или подсъзнателно чаках да умре, за да бъда свободна. Обичах съпруга ми, но и подсъзнателно усещах как бездната ме влече.
      Навярно всички вървим самотно в един тесен път, където няма място за други, освен за нас самите и може би там под всяка ирационалност се крие страхът от самотност, която ни кара да се вкопчим в онези с подобно нам сърце. Същият страх се четеше в онези пияни, черни очи пожелали компанията на безпаметната спиртна оргия.
     Да, понякога не сме толкова сами! Релсите на живота ни се преплитат с малкото хора, решили да ни придружат до пътеката на чакащата ни смърт. И ние като пътешественици с последния вечерен влак се утешаваме, виждайки как по безкрайната черна шир примигва тук-там някоя светлинка...