Аз съм Дончо на 14 години и искам да се самоубия. Живея с татко в София, а майка си не познавам. Седми клас съм в най-тъпото българско училище. За възрастта си съм дребен, с щръкнали уши и лице на премазан плъх. Животът ми е скучен и безсмислен – няма дори едно нещо на което да се зарадвам. Мисля, че съм най-безинтересния човек на планетата. Нямам хоби и приятели. Понякога искам да кажа нещо готино като другите момчета, но знам, че няма да ми се получи. В даскалото само си мълча, гледайки да не се мяркам много пред пеканяците, защото съм лесна плячка за просташките им шеги – често ми храчат в торбичката, слагат кошчето на главата ми, блъскат ме върху някой от големите... Правят го за да впечатлят момичетата, които се смеят толкова искрено на нещастието ми. Нямам хубави дрехи, а само такива втора употреба. Телефонът ми е стар Алкател залепен с тиксо - ваучерът ми никога не свършва, защото няма на кого да се обадя. Баща ми изобщо не се вълнува от мен – оставя ми до закачалката 2-3 лева в ...