Самоубиецът от 7-ми Б клас

                    Аз съм Дончо на 14 години и искам да се самоубия. Живея с татко в София, а майка си не познавам. Седми клас съм в най-тъпото българско училище. За възрастта си съм дребен, с щръкнали уши и лице на премазан плъх. Животът ми е скучен и безсмислен – няма дори едно нещо на което да се зарадвам. Мисля, че съм най-безинтересния човек на планетата. Нямам хоби и приятели. Понякога искам да кажа нещо готино като другите момчета, но знам, че няма да ми се получи. В даскалото само си мълча, гледайки да не се мяркам много пред пеканяците, защото съм лесна плячка за просташките им шеги – често ми храчат в торбичката, слагат кошчето на главата ми, блъскат ме върху някой от големите... Правят го за да впечатлят момичетата, които се смеят толкова искрено на нещастието ми. Нямам хубави дрехи, а само такива втора употреба. Телефонът ми е стар Алкател залепен с тиксо - ваучерът ми никога не свършва, защото няма на кого да се обадя. Баща ми изобщо не се вълнува от мен – оставя ми до закачалката 2-3 лева всеки ден и толкова. Работи в БДЖ и мисля, че е обратен. Заключват се в хола с някой чичо, пият и се натискат. Идвали са и цигани и младежи и... всякакви. Като има гости, ми е забранено да излизам от стаята си, даже трябва да пикая в шише. Все пак ги виждам понякога, обличат се с женско бельо и се гонят пияни из апартамента. Чудя се дали и аз съм гей, щом искам да приличам на яките пичове от училище. Когато мастурбирам се опитвам да си мисля за мъже, но не се получава. И аз не знам какъв съм. Зная само, че съм неудачник и боклук. Така ми се иска някое момиче да ме заговори, да ме попита нещо, каквото и да е. Но това е невъзможно, не биха го направили дори и най-дебелите. Самотата е като рака – повечето пъти не те убива, но те изяжда отвътре. Отчаянието е друго нещо. То само тихо дълбае мозъка ти, подобно на топъл чай излят в леден къс. Бих извикал: оставете ме да умра, но и без друго никой не ме спира.
                   Да се самоубиеш не е решение, което се взема веднага. По-скоро решаваш да живееш още един ден – то е ясно, че ще го направиш. Изпитвах удоволствие да си представям как ще приключа. Фантазирах как скачам от блока, как ме премазва тролей и много други. Беше завладяващо да мечтая за смъртта и нейната топла загриженост. И друг път съм мечтал, примерно как от някъде се появява мой по-голям братовчед, кара ме на училище с бе ем ве-то си, ходим на мач с приятелите му и пием бира пред даскалото. Измислил съм му даже име – казва се Боян и е крадец на коли. Целият е в татуировки, с гола глава и чука всички готини пички. Момчетата в училище ще ме гледат с респект, а момичетата ще пърхат около мен, молейки се да разгледат новия ми смартфон, стоящ в якето Найк. Какъв съм смешник само, мечтаейки за нещо толкова неосъществимо. Реална беше само нежната смърт, която парадоксално ме изпълваше с надежда и леко чувство за щастие. Не вярвам в Бог, искам само да се махна от тук.
                  Нарочих си един ден след две седмици, но ми се стори твърде далеч и ми стана тъпо. Не, че съм гузен от самоубийството – просто нямам търпение да се вмъкна в нищото. Нарязах листчета с числата от едно до 14. Сгънах ги. Изтеглих 10. Мамка му – щях да пукна, чак след десет дни. Още не бях решил как, но изпитах силен приток на енергия. Мислех да се хвърля под влакчето на метрото, но не... там не е сто процента сигурно. Да си прережа вените – ще боли, пък и не искам да цапам. Ще пия хапчета, не, може да ги повърна. Колко е красиво да мечтаеш, но все пак отдавна си знаех, че искам да ме блъсне влак. Просто скачам в черната дупка за частица от секундата – това ми трябва. Сигурно си мислите, че такива като мен няма, но така ви е по-лесно на всички. 
                  Днес е понеделник. Остават седем дни. Стоях някак весел в часа по информатика. Учителката и пеканяците се бяха скупчили около компа на най-красивото момиче – Виктория. Опитваха се да решат някакъв проблем. Вече не ми пукаше така, че бутнах единия сваляч, дръпнах клавиатурата, видях къде е белята и я отстраних. После си седнах обратно, пред изумените погледи на останалите. Забравих да ви кажа, че разбирам от компютри и не защото са ми интересни – просто за мен е някак естествено, да знам какво се случва в тях. След часовете една съученичка  ме помоли да погледна лаптопа и. Докато се чудех какво става, майка и ме набута в колата и право у тях. Преинсталирах и Уиндоуса, свалих и нужните програми и готово. Останах за вечеря. Седнахме на масата, а аз усещах как ми миришат чорапите. Беше ми все тая. Пилето беше много вкусно, а бащата на момичето разправяше идиотски истории за свой колега тъпанар. Всички се смяхме. Чувствах се странно сред тези хора. За тях щастието беше ежедневна баналност. Забавният баща ме закара у нас. Даде ми десет лева „да се почерпя” и отпраши. Усмихнах се – щях да стигна до линията с такси. Така за няколко дни оправих 3-4 компа. Някои хора от класа почнаха да ме заговарят. Може би се почувствах някому нужен, но знаех, че това е непотребна илюзия. Вечер мислех само за едно.
                Неусетно най-великият ден в скапания ми живот дойде. Бях спал лошо. Изкъпах се, измих си старателно зъбите и си изрязах ноктите. Извиках си такси по стария телефон. Шофьорът си бърбореше нещо, но не го слушах. Бях празен. Безсмислието на нищото ме дърпаше към себе си. Платих и слязох. Повървях около километър до пустите релси. Седнах зад един храст – не исках да ме виждат. Запалих първата си цигара, глупаво е човек да умре без дори да е пушил... Нещо чаткаше в далечината. Знаех какво е. Разплаках се. От както се помня, винаги съм бил нещастен. Постоянно имаше една черна топка в гърдите ми, подхранвана от униженията и безразличието на другите. Исках дори, само на един човек да му пука за мен. Исках просто някой да ме обича или поне да мисли за мен. Свободата ми пристигаше с тракане.
                Черно. Не. Безцветно и пусто. Тишина... не бих казал... безумно тихо е, но има силен шум... божествено нищо – все едно съм във времето преди да бъда заченат... вакуум във вакуума... нищо + нищото... реална безкрайност... пространство без време и време без пространство...
                Защо по дяволите мисля.... пауза... пак мисля – така ли е тук(!?)... пауза.... лепкав мирис на пъпеш... о, не... пауууза... крещя на ум в истерична агония –  жив съм... защоо??
                Един ден просто се събудих в болницата. Никога няма да мога да ви опиша бездънното огорчение, което изпитах. Бил съм в кома около 16 месеца. Единият ми крак липсваше от глезена надолу. Бях претърпял и мозъчна операция. Смайващото бе, че никой не ме гледаше със съжаление или укор. Някои сестри ме тупаха по рамото, лекарите ми викаха герой, а в очите на баща ми сякаш имаше едвам доловима гордост. Идваха и съученици – повечето за компютърни съвети, но сякаш бяха искрени в доброто си отношение. Какво се беше случило, мамка му и защо до мен нямаше някой психолог, който консултира самоубийци? Питах непрекъснато, но всички казваха само, че съм спасил човек. Как е възможно!?
                Реших, че поне засега няма да се убивам. Учех се да ходя с шибана протеза, поправях компове и таблети, а вкъщи не идваха гости. Целунах момиче, после и друго... Вече не се чувствах, като най-големия смотаняк. Написах и две книги: „Как да отслабнем с 15 килограма като преяждаме” и „ Седем начина да управлявате автомобил само със зърното си”. Имаха голям успех.
               Веднъж оправях лаптопа на един комшия пред блока. Знаех, че ме използват, но все е нещо. След това си взех чантата и закуцуках към входа. Внезапно на пътя ми се изпречи непознат. Бих го описал като човек, който не искате да ви е враг. Гледаше ме зловещо, но и някак любопитно. „Знаеш ли кой съм”? Сега знаех. После каза: „не исках да влизам в затвора”. Спомних си и разбрах всичко – той беше излязъл на линията, да се самоубие преди мен, а аз в пристъп на лудост го бях изблъскал от релсите. Локомотивът ме беше закачил леко, но все пак имах тежки рани. Бандитът ме беше натоварил на колата си и в Пирогов. Беше съчинил история – как пиян се разхождал по линията и не видял идващия влак и как аз съм го спасил в последния момент. Отново проговори: „Дончо, всичко ще се оправи. Сега съм отпуска, но скоро излизам от панделата, ти само се дръж”. С едно изречение, той ми доказа, че всичко е възможно, че винаги ще има надежда. Казваше се Боян...