Сарабанда в черно
Зимното небе беше бледо и ледено. Над черните комини пламтеше декемврийската луна. Разкривената посърнала улица загръщаше в черното си наметало зъзнещите минувачи. Хилавите улични кучета се взираха в месечината. Притаяваха дъх, за да дочуят шепота от цигулката, с която свиреше вятърът. Тъмните дървета тихо спяха в прозрачната мъгла. Болният отблясък на фенерите приласкаваше бездомните, а враните мълчаха тежко. Само се взираха в тъмните прозорци под старите стрехи на бедните къщици, а черната двуетажна барака на семейство Шварц протягаше крилата на прозорците си, за да погали тихата луна. На горния и на долния етаж семейството разполагаше с по една тясна, наподобяваща на ковчег, стая. По стените имаше стара жълта напукана мазилка. Двете помещения се свързваха с прашна дървена стълба. Над перилата висеше парче стъкло, наподобяващо изкривено огледало. Домочадието се свиваше в едната стая на долния етаж, а другата даваха на наематели.
Под старите прашни стълби две тъмнооки момчета подреждаха масата за скромната празнична вечеря. На перваза на тъмния прозорец лежеше разтворен калъфът на старата цигулка. Амeдея трескаво мина през стаята и облегна глава на рамката на прозореца. Тъмнооките момчета я погледнаха ласкаво и продължиха заниманието си.
- Йоханес закъснява. - изрече някак трескаво жената.
- Мамо, не чуваш ли цигулката? Йоханес е близо. Обещал ни е коледно дръвче.
Вратата се отвори тихичко и на прага застана русоляв младеж, с големи сиви очи, леко зачервен от декемврийския вятър. Поздрави майка си и братчета си. Поотупа тъничкото си палтенце и се запъти към огнището, където горяха няколко сухи пънчета. Протегна ръце, за да се стопли, а тъмнооките братчета крадешком го погледнаха. Те съвсем не подозираха, че елхите по това време бяха лукс и бедните семейства съвсем не можеха да си позволят дръвчета за празника.
Йоханес извади изпод палтенцето си едно елхово клонче, а в капките от стопилия се сняг като в огледало видя засмените тъмни очи на братята и на майка си. Там, на моста, бе разменил старата бащина цигулка за късче радост и надежда... За късче светлина размени тежко обещание...
- Фенерената фея ми го подари в замяна на бащината цигулка. - съобщи Йоханес с болна усмивка.
Амедея наведе големите си тъжни очи, за да прикрие от синовете блесналата сълза. Взря се в тихите отблясъци на восъчната свещ. Пламъкът сякаш потрепери от минорните акорди на Сарабандата, долетели от цигулката на вятъра.
- Мамо, красиво дръвче ни е донесъл Йоханес. - усмихнати съобщиха децата.
Амедея се усмихна и протегна белите си ръце, за да прегърне синовете си.
- Красиво е, защото сме заедно... - изрече тихо майката, погалвайки трите си момчета с очи.
Тежкото мълчание на враните бе заглушено от близкото стенание на цигулка. Момчетата любопитно надникнаха през замъглените стъкла на прозореца. Срещнаха гробния блясък в очите на враните и отскочиха назад. На вратата се похлопа. Амедея се озърна плахо и стана да отвори.
- Кой ли е по това време? - замислено изрече тя.
- Някой закъснял пътник.- опита се да я успокои Йоханес.
На прага стоеше загърната с черен шал стройна млада жена. Йоханес се взря в лицето и, защото тя му напомни някого. Позна я и изтръпна. Отдръпна се от вратата, а Амедея доверчиво я покани да влезе.
- Имате ли свободна стая само за тази нощ? В тъмнината пътищата се оплитат, душата се заблуждава, очите се мамят... - изрече ясно младата жена.
Амедея я поведе нагоре по стълбата, към тесните очертания на тъмния ковчег.
- Аз и синовете ми сме долу, ако се нуждаете от нещо.
Младата жена благодари за загрижеността и извади изпод шала си стара цигулка.
- Аз гоня тъмнината с цигулката. - съобщи уверено младата жена и затегли полека лъка по струните на цигулката.
Йоханес и братчета му стояха като онемели. По страните на Амедея се стече сълза, защото си припомни младостта - цветна и крилата.
Струните играеха като вълни под лъка на жената. Като хищница с лъка си манипулираше душите на четиримата. В миг прекъсна да свири и каза:
- Цигулката е като душата... Струните са тъканта и, ако някоя от тях се пречупи, то човек не съществува пълноценно... А ти, Йоханес, готов ли си да спазиш обещанието си.
- Какво обещание? - попита объркано Амедея.
- Да тръгваме тогава. - каза със свито сърце Йоханес.
- Къде отиваш, сине? - попита Амедея.
- Да изсвиря недовършената таткова пиеса... Там край моста... За един последен концерт...
Йоханес тръгна след младата жена. Амедея потръпна от трясъка на черната входна врата.
Клончето на Фенерената фея посърнало гледаше към тъмнооките момчета... Жълтите стени сякаш се изсмяха болезнено... Враните от плета се разлетяха, уплашени от Сарабандата на вятъра, а разкривената посърнала улица прие в обятията си Йоханес...
© Петя Стефанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
По черно носталгичен свят...
-
Благодаря ти, благодаря, че ме отведе в този свят!
-
Благодаря,Маги!Понякога живота ни дава малко повечко болка,отколкото си мислим,че може да има...
-
Петя...толкова тъга...
и все пак...с усещане за нещо красиво...магично.
прегръщам те, с обич. -
Черният цвят е символ на тайнственото, загадъчното,показва,че нещо липсва в човешкия живот...
-
"Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек".(Елин Пелин)
-
Приказно е!
-
Дано разказът не ви е натъжил много!
-
Прекрасно!
-
Ще видя стиха,Георги
Благодаря ти! -
Талантливо. Хареса ми!
-
Не бях слушала тази група...Доста зловещи и брутални по принцип...Показвам нещата от живота такива,каквито са...
-
...и пътя на Йоханес .... sopor aeternus ....
-
Благодаря и на двете ви!
Нека всяка минута доказваме на хората около нас,че ги обичаме,защото утре може да ни няма... -
За много години Петя! Четох по-рано разказа - много размисли носи,
поздравления! -
Мрачно е, но пречупено през приказната образност е красиво!Тъжно, но красиво - застинало като в късче лед!
Поздрави и от мен, Петя! -
Трогнаха ме думите ти,Ивайло!Нека са приказки,ако живота звучи по-меко през тях...Вярно е,че Андересен пише за живота,в който неизменни спътници са човешката грижа и смъртта...Те са част от живота ни...Трябва да ги приемаме такива,каквито са...
-
Напоследък имах време да прочета поне последните ти разкази. Пишеш много образно и въздействащо.
Тук витае нещо от духа на Андерсеновите приказки. А сега откривам за себе си и един прекрасен поет.
Поздравявам те за човещината и състраданието, което лъха от творбите ти!
http://www.youtube.com/watch?v=5kXlcjeJ-60 -
Всеки човек има своя история,просто трябва да я завърши с чест за себе си...
-
За много години ,Елица!
-
Поздравления, Петя!
За много годни! -
Благодаря,Вилдан!
-
Като че ли очаквах такъв финал... Поздрав, Петя!
Пожелавам ти светли творчески мигове!
П.П. Обичам Александър Вутимски! -
Прегръдка Антонела!
-
Тъжно...но хубаво! Поздрави,Петя!
-
Успешна и светла и на теб Васко!
Разказът се роди,след като се запознах със света на поета Александър Вутимски!Цялото му семейство е починало от туберкулоза,самия той умира на 23 години от същата болест...Историята,която разказах е по-скоро художествена измислица с нотка истина...Самият Вутимски е работил като чистач на градската тоалетна,за да плаща уроците си по цигулка...
Фенерената фея има много лица и никой не знае с кое лице ще я срещне... -
Поздрави за хубавия разказ, Петя! Щастлива,благополучна и успешна Нова година ти пожелавам!
-
Плодотворна Нова година и на теб!
-
Тъжно, красиво и топло. Искаше ми се финалът да е по-различен, но така е по-логично.
Поздрав и успешна творческа 2009 година!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Всъщност Салах от "Сватба в Асуан", все още върви сам в моя град и си мълви нещо...Понякога ме натъжава!