Саро

Понякога животът те кара да се чувстваш жив. Макар че поднася изпитания и неприятни изненади. Лили имаше свое любимо животинче, нарече го котето Сара. То бе малък котарак, черно-бял, пухкав, красив. Дадоха и го познати, защото имаха достатъчно домашни любимци.

Тя живееше сама, бе на 25 години и работеше като счетоводител към фирма. Изкарваше, колкото да плати наема и да има малко финанси до следващата заплата.

Родителите не и се месеха, а и живееха на село. По-големия и брат бе създал семейство, имаше три деца. Всеки с грижите си.

Влюби се Лили в котето, а то растеше с дни.

Възмъжа, стана котарак, залюби съседската котка.

Но момичето бе щастливо, когато го хранеше и галеше. Той бе прекрасен!

Саможива, нежна и деликатна Лили почти нямаше приятелки.

Не обичаше заведенията, обикновено след работа се прибираше вкъщи.

Не се поддаваше на чувствата към един колега, който поне десет пъти я канеше на кафе. Искаше да усеща аромата на Саро, защото тя бе то, а и казаха, че котето е женско.

Дните и сезоните минаваха, родителите често и пращаха храна от село, гледаха животни. Лили откъм тази страна бе презадоволена.

Имаше любим сериал и обичаше два часа от 20 ч до 22 ч да му се наслаждава. Обикновено Саро бе до нея, лежеше мъркайки и заспиваше блажено.

Най-любим от сезоните бе за Лили късната пролет, май месец. Тогава цъфтяха розите, а слънцето дълго и загадъчно блестеше, галейки душата.

Беше петък, идваха почивните дни, Лили се прибра както обикновено към 18.30 часа.

Чувстваше се изморена, но най-харесваше петък и събота вечерта.

Беше накупила лакомства за Саро и за себе си.

Повика го, но тишината мълчеше. „Сигурно пак е харесал Грейс“-си каза наум.

Реши да сготви лазаня и пускайки музика, започна работа. Слънцето галеше.

Обади се майка и, но бързо приключиха.

Лили доволно слагаше във фурната лазанята. Да се опече.

Минаваше 19.40 часа. Котаракът липсваше.

Лили някак се почувства изморена от дългия ден и полегна на дивана. Не усети как беше заспала.

Стресна я звукът на противопожарната уредба. Във фурната имаше огън. Лили уплашено взе вода от чешмата и гасеше огъня.

Вечерята бе изгорена. Лили се задъхваше и припряно седна на табуретката.

„Ох, колко съм непохватна!“

Нищо, ще яде риба тон, имаше няколко консерви, а и кашкавал пане в хладилника.

Изведнъж се сети за Саро, погледна часовникът, показваше 21.15 часа.

„Ах, ти скитня!“-си каза тя.

Сложи си душ и хладнокръвно ядеше риба.

Реши, че ще мие съдовете на другия ден. Тръгна към кухнята, но преди това отиде да притвори мрежата, откъм терасата.

И го и видя… Лежеше неподвижно и приличаше на мека възглавница.

-Саро! Ти ли си? Какво ти се е случило?-заплака Лили.

Имаше пари, за да го заведе на лекар. Той кървеше. Имаше кръв по цялото му тяло. Лили разбра, че някой е стрелял по него.

Ветеринарят му би инжекция, проми раната, опита се да го сложи на системи.

Но Саро се влошаваше.

Коремът му се поду, спря да яде. Животът му се превърна във фарс. Поредната инжекция, от която не се оправяше. Спря да пие и вода.

Лили плачеше , а сълзите и бяха като бисери.

Времето минаваше като инквизиция.

Майка и дойде, за да е по-близо до Лили. Караше я да се храни, а Лили бе взела болнични.

Легнала върху широката спалня, тя заспа, сънувайки мечти.

Обичаше този котарак, толкова много, давеше всичко от себе си, за да се излекува.

Тогава усети как времето спира, как смисълът, ако го изгубим- умираме.

Лекарят и каза, че сърцето му е слабо.

Беше късна сутрин, седма подред, Лили си направи кафе и отиде да легълцето на Саро.

После…- викаше и плачеше едновременно.

Майка и стреснато я прегръщаше ,а Лили безпомощно я удряше по гърдите.

„Защо? Защо, маме?“

…. Обичта няма измерения. Тя е и лято, и есен, и зима, понякога се възражда с пролетта, но не винаги.

Часовникът не е мерило за любов, за вярност, за искреност.

Остава понякога болката, за да не забравяме откъде сме тръгнали и накъде отиваме в този несправедлив живот.

Лили сега е на 86 години.

Никога не създаде семейство, но направи приют за улични котки.

Носеше името“Саро“.