Гледам слънцето и ясното небе и се питам дали и при теб времето е такова. Въпреки че ярките лъчи се мъчат да стоплят замръзналата земя, те само навяват спомени. Реже ме студеният вятър на болката и тъгата, на спомените за приятелството. Ти просто замина в един такъв хубав слънчев ден. Вярно, че не беше февруари, а август, но всеки един лъч ми напомня за тогава. Преживяхме всичко - кавги, предателства, щастие и тъга. Знаехме всичко една за друга, споделяхме си за болките, радостите, за любовта и разочарованието от нея. Бяхме най-добрите приятелки... бяхме. И още щяхме да бъдем. Но нещата се промениха, когато ти замина и ме остави сама, тук, където бяхме преживели всичко.
            Сега всяка от нас има своите приятели, с които е винаги заедно, с които споделя всичко. Но на мен ми липсваш ти... Липсва ми спокойствието, липсва ми приятелството ни...
            Ти ще се върнеш, знам го, но нищо вече няма да е същото. И двете ще сме променени... Ще се правим, че всичко е както преди, макар да не е така... Всичко ще си е отишло вече по-бързо, отколкото сме мислели. И тогава ще трябва да си кажем нещо, за което сме знаели отдавна. Ще дойде времето на истинската раздяла. Ще се появят сълзи в очите и на двете ни, но за да не изглеждаме слаби, ще ги преглътнем. Ще си кажем просто "Сбогом" и ще продължим по своя път, а вървейки натам, всяка от нас тихо ще плаче, искайки да върне отминалото време. Но животът трябва да продължи и всяка трябва да тръгне по пътя,  който е избрала...
            Сбогом, приятелко...