Сбогуване с ТЕС - ІІІ

Трябваше да подпишем договор за спешна доставка на нова тежка строителна техника  с белгийския филиал на фирмата „Катърпилар”. Всичко беше готово, дори ние с главния счетоводител Димитър Трендафилов бяхме подписали. Липсваше само подписа на Генералния директор. Обадих се на Джерманов, но той не отговаряше на телефона. След това се обадих на Стефка, която веднага изясни нещата:

„Другаря Джерманов вече час е при шефа.”

Нямаше как, трябваше да говоря с Колев и я помолих  да ме свърже с него.

„Искал си да говориш с мен. По какъв въпрос?”, попита той, но този път учудващо кротко.

„Не е за телефон.”

„Добре, чакаме те.”, отново кротко отговори Колев.

„Чакаме! С кого ме чака? Има ли друг при него освен Джерманов?”, помислих си аз, но вместо да си задавам въпроси или да питам Стефка, взех папката с договора с „Кататърпилър” и реших сам да проверя.

Още с влизането ми в кабинета му, Колев за пръв път стана от бюрото и тръгна към мен с протегната ръка.

„Здрасти. И без това щях да кажа на Стефка да те помоли да наминеш.”

„Брей, какво е станало с този човек. Истинско чудо!”, помислих си сащисан, но Джерманов ми даде знак, според който всичко е наред.

„Заповядай. Току що прочетохме с инж. Джерманов доклада от последната ти командировка в Сирия. Аналитичен, точен, с аргументирани критични „отметки”. Браво! Има ли някакъв друг проблем?”

„Има. Тези непрекъснати командировки започват да спъват работата ми в централата.”

„Възможно е, но нали тази централа трябва да извършва съответния контрол и да оказва помощ на место и то не с хора, които са заинтересувани предимно от парите, които ще получат от командировката, а с такива, които са вътре в нещата.”

„Какво наистина става тук. Няма крясъци, тропане, заплахи. Дори се е научил да се изразява смислено. Ако не го познавах, като нищо щях да си помисля, че единственото нещо, на което се е посветил, това е просперитета на ТЕС.”, отново си помислих силно изненадан, от това което виждах и чувах.

Е, в  действителност имаше някаква причина, но според мен, поне в случая, тя беше по-скоро второстепенна – министър на строежите вече беше Георги Белички, който нямаше ласкаво мнение за Тодор Колев.

„Прав си, но всяко нещо си има граници. Аз не съм „Летящия холандец”. Освен споменатия „надзор” и „оказване помощ” на место, аз имам   куп и то важни задължения и тук, за които нося директна отговорност.”

„Хм. Може би си прав. Тогава какво предлагаш?

„Първо да  подпишеш договора с „Катърпилър”, отговорих аз и отворих папката  с договора на мястото, където трябваше да подпише.

Без да го чете каквото и да било, Колев веднага подписа двата екземпляра и анексите и попита:

„Друго?”

„Второ, да си разчистя бюрото и чак след това  да говорим за нови командировки.”

„Съгласен съм. Но ние с другаря Джерманов предлагаме да поговорим и по един друг въпрос.”, отговори той и с любезен жест ми направи знак да седна.

„Какъв?”, попитах още докато сядам.

„Най-добре Джерманов да обясни,  тъй като всъщност идеята е негова.”

„Ами тогава да започваме. Слушам.”, отговорих  аз и тъкмо да отворя бележника си, чух нещо, което остави ръката ми във въздуха:

„Преди това искам да попитам ще пийнеш ли едно кафе?”

„С удоволствие, още повече, че това е първото кафе, което лично ми предлагаш.”

„Прав си, но нека да не се връщаме назад.”, отговори той и натисна копчето на вътрешната уредба, свързваща го със секретарката.

„Три кафета и три коли.”, след което се обърна към мен: ”Чух, че обичаш тази напитка.”

„Хубаво е човек да е добре информиран.”

„Учим се.”

Стефка ни сервира кафетата, чаши и кока-кола – явно са били поръчани предварително.

Когато тя излезе, Джерманов започна делово:

„Та на въпроса. За да не се получи някакво недоразумение, ще засегна по-подробно частта от последния ти доклад, където освен въпросите свързани с линията „Оронто Латакия” аргументирано обосноваваш необходимостта от изпращането на професионално подготвен, с достатъчно задграничен опит, езикова подготовка и неподатлив на странични влияния специалист, който формално да се води към обекта „Оронто – Латкакия”, но да му се делегират контролни права и за другите обекти в Сирия, Ирак и Кувейт. По този начин на централата  в София  своевременно ще се осигурява качествена и актуализирана информация за състоянието на обективите, за предприетите на место мерки, както конкретни и обосновани предложения по въпроси, които трябва да се разгледат и решат от централата в София. При това положение няма да се налага непрекъснато да се командироват хора, които в някои случаи поради непознаване на някои специфични особености или други причини, могат да дадат неактуализирани, грешни  или дори некомпетентни оценки за ситуацията. Освен това този специалист трябва да е в състояние да извършва и предварителни проучвания за евентуални обекти, както в споменатите три държави, така също и в  Йордания и Ливан.“

„Така е. Доволен съм, че започваш с тази тема, защото и без това исках да говоря с вас двамата по този въпрос.“

„Това улеснява нещата. Ето сега сме тримата и спокойно можем да дискутираме този въпрос. Но понеже вече започнах, нека довърша.

Ние с  другаря Колев дълго умувахме и накрая стигнахме до убеждението, че по същество това е едно много  рационално предложение, което не бива да се пренебрегва. От една страна си прав, че това би трябвало да се върши от Бюрото ни в Багдад, но от друга си прав и в твърдението си, че реално погледнато, при съществуващото положение там, това е кауза пердута. Аз лично приемам аргументите ти, макар и някои от тях да не са за писмен доклад и то в толкова остра форма.

От друга страна, изискванията към този специалист са изключително високи и съвсем логично възникна въпросът: Кой? След като пресяхме кадрите, с които разполагаме в момента, решихме, че  ти си най-подходящият човек за тази цел - познаваш обектите и хората, говориш няколко западни езици, имаш контакти с инвеститорите и  местните власти, знаеш откъде и как да осигуриш информация за евентуални бъдещи проекти, неподатлив си на натиск и чуждо влияние, физически си в отлична форма, пътуванията не са ти проблем.”

„Е, ти направо ме изкара свръхчовек.”

„Свръхчовеци има само в легендите, но аз вече имам точно мнение за теб, дори и за острия ти характер. Накратко казано, ние приемаме предложението ти, но истината е, че в момента просто нямаме по-подходящ човек.”

„Поласкан съм, но откровено казано ми е трудно да повярвам, че и мнението на другаря Колев е същото.”, на което Колев веднага отговори:

„Прав си да се съмняваш и аз не ти се сърдя за това, но ние повече от час  дискутираме този въпрос с другаря  Джерманов и трябва да призная, че той успя да ме убеди, че това е правилното решение. Аз ще добавя само някои конкретни неща. Заплатата ти ще бъде не по-малка от ръководител на голям задграничен обект,  ще ти бъде осигурена нова кола, хубаво жилище в Алепо, а пътуванията ти в Сирия за повече от един ден, както и тези извън Сирия ще се отчитат на база на задгранични командировки. На пръв поглед наистина би било по-логично да те назначим за  директор на бюрото ни в Багдад, но там има доста административна работа, която според инж. Джерманов ще ти отнема голяма част от времето, нещо, което едва ли ти е слабост, пък и... това, което си написал не е за пренебрегване, а сигурно има и още нещо, което не си споменал. Така че ние приемаме въпросният специалист да е стациониран в Сирия, а ако настъпят някакви  промени, нищо не ни пречи да бъде преместен другаде. 

Допреди малко тук беше и другаря Стоян Колев, който също потвърди, че ако ти си съгласен, той няма да има никакви възражения. Сигурен съм, че ако приемеш, няма да има проблем да получим и съгласието на проф. Коларов. Това е.”

Бях очаквал всичко друго, но такова предложение! Все пак не можех да стоя като пън и трябваше да реагирам по някакъв, макар и тривиален, начин.

„Благодаря за предложението ви, което наистина ме трогна, но все пак трябва да помисля. Надявам се, че не сте си помислили, че предложението в доклада е  някакво самопредлагане.”

„Категорично не. В това можеш да бъдеш сигурен.”, отговори веднага Колев.

„Така е.”, потвърди и Джерманов.”

„Тогава ви благодаря още веднъж. Обещавам в наистина кратък срок да ви отговоря, а засега  край с командировките, поне докато не вкарам нещата си тук в пълен порядък.”

„Приемам, но те моля да не се бавиш много.”, каза Колев.

Че действително трябваше да се изпрати човек със задграничен и професионален опит в този район  и то час по-скоро, не беше никаква измислица – нали преди четири дни се бях върнал от там. Че бюрото на ТЕС в Багдад, не беше в състояние да върши тази работа също беше вярно. Значи Колев е прочел доклада ми, дори бях сигурен, че този пасаж го е подчертал, или най-малко Джерманов му го е посочил.

В интерес на истината, направеното от двамата предложение не само че беше интересно, но и силно ме заинтересува. Прав беше Джерманов, че познавам много добре както обектите в Сирия,  Ирак и Кувейт, така и хората които работеха там и бях сигурен, че няма да имам някакви сериозни проблеми. С инвеститорите, както и с проучванията за нови обекти също не очаквах изненади. Освен това щях да съм почти независим и най-важното – далеч от централата на ТЕС в София. Работата нямаше да е лека, а персоналната отговорност  щеше да е изключително голяма, но въпреки това, аз я приемах по-скоро като предизвикателство.

Откровено казано, много ми се искаше веднага да приема и да замина в рамките на една седмица, но не го направих. Първо, защото все пак разполагах с някакво време за размисъл;  второ, защото наистина трябваше да си разчистя изостаналите въпроси и трето, за всеки случай исках да си осигуря и резервен вариант. „Sicher ist sicher” (Сигурното си е сигурно), както казват в такива случаи немците.

Имено във връзка със споменатия резервен вариант, реших да се срещна с генералния директор на СО МАТ – Славчо Първанов, с когото се познавахме от години. Потърсих го по телефона, но секретарката му каза, че преди седмица му е направена много тежка операция и още е в болницата на ИСУЛ. Обадих се на  жена му за повече подробности. След като ми разказа всичко, което знаеше, Анна каза, че според прогнозите на лекарите, опасността вече е прескочена, че главното в момента било да му се осигури пълно спокойствие и че  поне още  две седмици трябва да остане на легло в „ИСУЛ” под лекарски надзор. Посещенията при него били драстично ограничени, особено времетраенето им. Както и да е успях да го посетя.

„Не мога да повярвам на очите си. Почнах да си мисля, че старите ми приятели вече са ме отписали. Няма да те питам как си успял да се промъкнеш в този зандан, важното е че си тук и ще можем да си поговорим.”, искрено се зарадва на неочакваната визита Първанов.

„Не само се промъкнах, но и никой няма да ни безпокои. А тези, които са те отписали, просто не те познават и най-добре е да им теглиш една майна - и без това ще надживееш повечето от тях, поне аз не се съмнявам в това. Запомни тези думи, защото те са пророчески.”, пошегувах се аз.

„Най-после да чуя една свястна приказка.”, развесели се Първанов и ми посочи табуретката до леглото.

„Не си мисли, че сега ще започна да те успокоявам с изтъркани думи или потупване по рамото.”

„Аз и не го очаквам. Освен това вече ми се повръща от съжалението на хората. Ако по изключение пуснат някой да влезе тук, имам чувството, че той е дошъл да се прости с мен, а на мен ми се живее. Още една причина да се радвам, че си тук.”

„Преживял си толкова крути поврати в живота си досега, та това ли ще те изплаши? Затова смело напред. Спомняш ли си как веднъж ти казах, че в нашите скоростни кутии били забравили да монтират задна скорост. Но стига с тези общи приказки. След като приключихме с преамбюла, както и въпросът с оздравяването ти и скорошното ти  завръщане на „трудовия фронт”, ако нямаш нищо против, предлагам  да преминем към делови неща.”

„Ех, ако знаеш как съм зажаднял да си поговоря с някого от душа. Просто Бог те изпрати.”

„Остави Господа на мира, без това и двамата не вярваме в божества. Да започвам ли? Все пак не искам да се изморяваш излишно.”

„Почвай!”

„Добре. Дневния ред се състои само от две точки. Първата е, че е възможно, поради  интересен вариант за работа на друго място, да напусна централата на ДСО „Техноекспортстрой”. Преди да започнат разискванията...”

„Бай Слав”, както го наричах „галено”, освен че се развесели, но не се забави да реагира веднага:

„Както започна, ако не те познавах, щях да си помисля, че и ти си потънал в блатото на омразните ми апаратчици. Продължавай, но вече сериозно. Това, което току що каза силно ме заинтересува.

„Имам много интересно предложение за задгранична работа, което откровено казано толкова ми хареса, че едва не го приех веднага, но за съжаление пак е в системата на ТЕС, а аз просто не мога да приема Тодор Колев като генерален директор. А и в МЕИ са ме учили, че при изчисленията на всяка конструкция коефициентът на сигурност винаги трябва да бъде над единица. Затова, просто като резервен вариант, искам да обсъдя с теб какви са възможностите да започна работа в СО МАТ”.

„Много съм поласкан, но не виждам подходяща работа за теб в  МАТ. Освен да подам молба за напущане и ти да заемеш мястото ми.”

„Не, този вариант нито ми е минавал през главата, нито пък въобще може да ме съблазни. Ти вече си си нахлузил този хомот, така че бъди така добър да си го влачиш, а не да го предлагаш на първия срещнат.”

„Ей, ама и грам не си се изменил.”, засмя се той и вече сериозно продължи: „Мога да ти предложа да заемеш едно от местата на моите заместници по търговските или по техническите въпроси, да станеш директор на един от филиалите ни в София, но ме е страх, че ще се обидиш.”

„Е, това е по-приемливо, но и то отпада.”

„Тогава какво?”

„Кажи ми какви са възможностите за задгранична работа.”

„Това пък аз не го приемам. Не може такъв кадър да се затрие в някое от нашите представителства.”

„Независимо от това, кажи какво е положението.”

„Добре. Всички места в Западна Европа са заети, а не можеш да си представиш колко дълъг е списъкът на чакащите „наши другари”, покровителствани от разни „величия”. Всеки натиска за неговия човек, дори се стига до заплахи. Е, би могло да се уреди нещо, но просто трябва да се освободи, или да се създаде някакъв по-отговорен пост, защото ако ми кажеш, че ще приемеш да отидеш като обикновен диспечер в гранично бюро, направо ще си помисля, че си дошъл да се подиграваш с болния човек.”

„Виж, тук си напълно прав, но разбери, че нямам много време за чакане. До седмица трябва да отговоря приемам ли направеното ми предложение или не. Не виждаш ли нещо друго?”

„Другото пък е съвсем неподходящо за теб.”

„И какво е то?”

„Подготвяме откриването на собствено представителство в Техеран, но този пазар още не е разработен. Миналата година имаме към двеста превоза до Иран, а тази година я надхвърлят четиристотин, я не. Не мога да ти предложа такова място.”

„Докъде е стигнала тази подготовка.”

„Най-много до месец всички формалности ще бъдат уредени. Дори ще командироваме наш служител да провери каква е ситуацията на место.

„Кой?”

„Едва ли го познаваш. Казва се  Арам Терзиян, работи в счетоводството. Вече е на години, но е отракан и говори перфектно френски.”

„И каза, че половината арменци в Техеран са му братовчеди?”

„Ти откъде знаеш?”

„От името му? Ти не знаеш ли от кого се плашат евреите, когато става въпрос за сделки?”

„От кого?”

„От арменците и гърците.”

„Сериозно ли?”

„Абсолютно. Дори, след като се ръкуват с тях, евреите обезателно си броят пръстите, за да са сигурни, че не са им откраднали някой от тях.”, при което Бай Слав” се засмя от сърце.

„Аз пък си помислих, че е вярно.”

„Вярно е и още как. Така че дай нареждане Гарабед да заминава.”

„Арам, не Гарабед.”

„За мен всички арменци са Гарабедовци, а евреите Мошета. Така вероятността да сбъркаш е най-малка. Сега вече сериозно: Имате ли определен човек за Техеран?”

„Още не, пък и „другарите” не се натискат за Иран, те предпочитат Европа и най-вече Западна.”

„Хм, може би това е решението?”, помислих си аз и без да се бавя казах:

„Ти знаеш ли, че едно подобно решение никак не е за изхвърляне?”

„Каквоо? Ти да не си полудял да се заробиш в Иран, след като можеш да си уредиш далече по-атрактивни постове.”

„Нито съм полудял, нито съм оглупял. Напротив, даже съм поумнял дотолкова, че да не се интересувам от  твоите атрактивни постове. Сигурен съм, че ти най-добре ще ме разбереш защо. Е, ако аз наистина замина за Иран, предварително ти обещавам от време на време и да се поздърпаме.

Такаа. След като изчерпахме точка първа от дневния ред, преминаваме към точка втора, а тя гласи: „Иран -  бъдещият „Клондайк” за СО МАТ.”

„На предпоследното ти изречение, касаещо обещаното поздърпване не обръщам никакво внимание, защото знам колко си чепат, но това не ме безпокои. Ти по-скоро ми кажи защо си толкова убеден в този „Клондайк?”

„Старый хитрий мудрий Лис! Искаш за всеки случай да си свериш часовника, за нещо, в което сам си убеден нали? Иначе за какъв дявол ще харчиш пари за представителство?”

„Абе, ти да не си станал шаман? Ето затова ми е интересно да говоря с теб. А сега, без да философстваш повече ми отговори на въпроса!”

„Добре. Първо ще ти призная, че сериозно съм проучвал сегашното положение в Иран, по-точно  за евентуално участие на ТЕС при изграждането на някои обекти в тази страна. Знаеш с какви ресурси разполага Иран и какви огромни приходи получава от нефт, газ и т.н. Освен това цялата Менделеева таблица е заровена в недрата й. Иран започва да се развива с непознати до сега в света  високи темпове. Знаеш и за грандиозните им програми по така наречената „Бяла Революция”. Ако искаш ще ти донеса и по-подробни материали за някои  от тях.

„Ще ти бъда благодарен, но сега може ли по-конкретно за споменатите програми.

„Може. Без да се спирам на детайлите, ще спомена това, което за нас наистина може да стане „Клондайк”.

„Какво точно имаш предвид?”

„Това, че  изпълнението на тези грандиозни програми просто ще се провали  без осигуряването на огромните по обем доставки на оборудване, строителна и всякаква друга техника, резервни части, гуми, стоки за бита, различни хранителни продукти и меса и още куп други неща. Но провал няма да има, защото те се наблюдават директно от Шахиншаха, а той не долюбва противниците на „Бялата революция”. С тези противници  се занимава  САВАК, пред която и ГЕСТАПО не преде. Сигурен съм, че вече виждаш огромната и то изключително доходоносна ниша, която с нетърпение очаква да бъде заета от СО МАТ.  Да продължавам ли?” и млъкнах.

„Не задавай излишни въпроси и не мълчи като пукал, ами продължавай!”, отговори ми онзи Славчо Първанов, който познавах.

„Ами иранския експорт? След като има на разположение модерен и бърз транспорт, имам предвид СО МАТ, който е в състояние да достави стоката на посочения от клиента адрес из цяла Европа, този експорт ще се увеличи с пъти, нещо което също е предвидено в „Бялата революция”. Иран е в състояние да  изнася огромни количества памук, кожи, сушени плодове, ядки, килими, да не изброявам всичко, което веднага ще се глътне от европейския пазар. И какво ще стане тогава? Ще стане така, че по-голямата част от нашите автомобили вместо да се кандилкат празни, ще се връщат с обратни товари и то при високи навла. Но има и още нещо.”

„Какво е то?”, попита нетърпеливо

„Афганистан и Пакистан, защо не и Индия. Ти си последният човек, който би казал, че това е „фикс идея”, защото съм убеден, че и на теб ти е минавала подобна мисъл и ако го споменавам, то е за да потвърдя, че си прав.

Просто ще бъдем последните глупаци, ако не вземем незабавни мерки да издухаме овреме конкурентите по тези релации, предимно Иран. Бъди сигурен, че още догодина ще се чудиш откъде да намираш автомобили за тези скъпо платени, с висока рентабилност дестинации, при това с гарантирано заплащане, така че започвай да мислиш още отсега за доставка на нови автомобили и то не със стотици, а хиляди. Казвам ти тези неща, не че ти самият не си мислил по тях, а най-вече да се увериш, че идеята наистина не шантава.”

„Абе ти да не би да надничаш в мислите ми? Шегата настрана, но си съвсем  прав и аз много ти благодаря, за това, което каза.”, възбуден отговори Първанов.

„А, пропуснах нещо.”

„Какво?”, подкани ме нетърпеливо.

„Ами след две три години ще трябва да си поръчаш нов, много елегантен и то обезателно марков костюм.”

„Абе човек, ние в момента говорим за толкова интересни и сериозни неща, а ти внезапно започна да се майтапиш. За какъв дявол ми е твоя елегантен костюм. Да не би да ставам  манекен?”

„Е, не се обиждай, но времето ти за манекенство вече е преминало.Независимо от това аз говоря сериозно.”

„Тогава защо?”

„Защото не върви на ревера на старо сако да лъщи златната звезда на „Герой на социалистическия труд”. Преди да се озъбиш ще добавя, че това също са пророчески думи.”, при което той се разсмя с глас.

„Не, ти наистина си невъзможен. Е, лельо Ванга, ще ми кажеш ли кога ще стане това?”

„След три години. Запомни и това.” (макар казано и на шега, това пророчество наистина се сбъдна след три години.)

След като се посмяхме от сърце на моето „пророчество”, започнахме чисто професионален разговор, при който Първанов просто „оздравя”. Лицето му, което беше бледо като платно когато пристигнах, придоби нормален цвят. Накрая не пропусна да попита:

„Ама ти наистина ли би се съгласил да заминеш за Техеран, или просто дойде да ме разведриш, да разменим мисли по тези наистина много важни въпроси и да ме окуражиш?”

„Всичко, което изброи, плюс евентуално желание да замина за Техеран, което все пак трябва да се съгласува с някои хора, но това е мой проблем и съм сигурен, че няма да възникнат непреодолими пречки. Щом всичко се уреди, веднага ще ти се обадя. А ти  вместо да се излежаваш тук, оздравявай бързо и на работа!”

„Абе, ти защо не си станал военен? Щеше да си най-младия генерал в България. Виж само как знаеш да командваш.”, засмя се искрено развеселен Първанов.

„Защото по начало не обичам да ме командват, камо ли пък ограничени хора. А ако се надяваш да отменя горната заповед, ще има да вземаш.”, пошегувах се и аз, а той отново се разсмя.

„Ех, ако знаеш как ми олекна, че наистина си поговорих от душа. Още веднъж най-сърдечно ти благодаря. Знам че разбираш желанието ми час по-скоро да се върна на работа. Особено ти благодаря за „Клондайк”. А що се отнася до другото, знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. Но и ти, ако твърдо решиш да заминеш за Иран, не се размотавай, а си уреждай нещата.”

„Затова не се безпокой! Сега стискам палци по-бързо да те изгонят от тук.”

Стиснахме си ръцете и аз излязох, за да оставя в стаята един още неукрепнал, но вече със заредени батерии човек, чието най-голямо желание беше да излезе от „зандана” и отново да поеме отговорния си пост на „трудовия фронт”, на който изцяло и безрезервно се бе посветил.

Естествено,  най-добре беше лично да уведомя някои хора за евентуално напущане на ДСО „Техноескпортстрой” и заминаване  за Техеран. Но понеже тази история много се проточи, ще пропусна всичките си срещи и разговори, въпреки че бяха много интересни. Само ще добавя, че след тях, въпросът за сбогуването ми с ТЕС беше окончателно решен. Светофарът на пътя за Техеран и страните от Средния Изток вече светеше зелено...

Накрая, в интерес на истината, се чувствам задължен да призная, че това сбогуване с ТЕС, не беше толкова безболезнено, както може би изглежда от написаното дотук. Напълно възможно е този финал да не бъде правилно разбран от някои хора, които ще го прочетат, а на други пък да не им хареса. Това обаче нито ще ме засегне, нито пък ще ги убеждавам, че не са прави. В крайна сметка всеки има право да мисли и решава така, както намери за добре, както правя и аз самият, без да се съобразявам с това „какво ще кажат хората”. Просто наистина „без грим” излагам личното си мнение.

Годините, през които работих в ДСО „Техноекспортстрой” никога няма да избледнеят и то най-вече заради придобитите знанията и безценен опит. За втори път, след като напуснах  ДАП–ММП (Държавно Автомобилно Предприятие за Международни и Междуградски Превози),  се сблъсках с една друга реалност, която в много отношения коренно се различаваше от социалистическата система на управление и наложените от нея принципи,  методи и средства на ръководство и норми на поведение. Отново установих, че  голяма част от тях не само че са непригодни извън социалистическия лагер, но и в редица случаи и ситуации сляпото следване на предписаните от тях правила определено водят до негативни резултати.

За да бъде ТЕС наистина конкурентноспособен, както беше и при ДАП - ММП, бяхме принудени да доставяме основната си техника от държави, в които „все още” властваше „загнилия” вече капитализъм, нещо, което пък водеше до куп нови изисквания – правилен избор на марки и модели машини, гъвкави преговори и качествени договори за доставка, квалификация на работен и обслужващ персонал, изграждане на ремонтни бази по схеми различни от тези в България, въвеждане на друг тип организация на  труда и управлението, голяма част от които за обикновените стопански структури в България фактически бяха неприложими и т.н.

От друга страна за да се наложим на един пазар, подчинен на правила, съвсем различни от познатите ни социалистически принципи, ние трябваше не само да променим до голяма степен начина си на мислене, но и да придобием необходимите знания и опит относно непознати или отречени от социализма форми на икономически взаимоотношения, норми, изисквания, дори манталитет, наличието на жестока и безкомпромисна конкуренция, реално съществуващи рискове и заложени капани, с които, освен че неминуемо и то непрекъснато трябваше да се съобразяваме, но и да сме в състояние да се справим. А за това бяха нужни знания и опит, които не можеха да се получат в учебно заведение, още по-малко в условията на действащата в страната ни система.

Освен това ми беше пределно ясно, че ако бях заминал за Сирия щях да плувам във вече добре познати води и рискът от неочаквани изненади или проблеми щеше да е минимален, докато в региона, в който отивах ме чакаха много нови въпросителни, за които трябваше да се подготвям „в крачка”.

Отново бях приел едно предизвикателство, за което обаче никога няма да съжалявам…