Глава 3

Отварям бавно моите очи,оглеждам наоколо,объркана от събуждането току-що,бях забравила,че не съм у дома.Стаята бе напълно мрачна,както и коридора,който се виждаше през вратата.Всички бяхме заспали,тишината бе толкова силна,а колко ли бе часа?Знаех,че съм заспала след 04:00,а трябваше да стана към 5:30,тъй като автобуса ни пристигаше в 06:10.Помръднах леко,защото не исках да събудя Елка,взех си телефона,който се зареждаше точно под възглавницата ми,бях заслепена от силната му светлина.Часа бе около 10 минути преди моята аларма,както и на Диана-бяхме се разбрали да ги навием за едно и също време.Реших просто да полежа и да изчакам алармата на Диана,предположих,че ще дойде в нашата стая с нейното събуждане.Стаята бе студена,бях облечена доста дебело и завита,но все пак усещах студа,не ми се мислеше какво е навън!Въпреки че всички бяхме спали само около час,а ни очакваше толкова дълъг ден,това по никакъв начин не ни спираше да продължим нашето приключение.

Алармата на Диана позвъня и се разнесе през големият апартамент и след няколко минути тя дойде до нашата стая,за да види будни ли сме.Тя видя,че съм будна и светна лампите,които светеха в приятен лилав цвят.С нея носеше една малка духалка,с която се опитвахме да се стоплим от сутрешния берковски мраз.Побъбрихме малко и се опитахме да събудим Елка,която не се събуждаше и решихме да я оставим да поспи още малко.Дида и Стани се оправяха в другата стая,а аз си слагах грим и се обличах,докато от време на време подвиквах Елка,която упорито не се събуждаше.Тършувахме тихо из апартамента,сякаш щяхме да събудим някой,но бяхме сам сами.Вече почти приключили с нашето приготовление,Елка все още не се бе събудила.Шеги и смешки започнаха да се подмятат измежду Дида,Стани и мен,че ще отидем на София без Елка,но разбира се  нямаше да допуснем това да се случи.Най-накрая тя се събуди,изглеждайки объркана,сякаш не знаеше какво ни предстои.

Вече горе-долу бодри,готови,и много развълнувани бяхме на вратата,обувайки нашите обувки.Снимахме се,смеехме се,опитвайки да не вдигаме много шум,все пак имаше и други хора в този вход.Отваряйки вратата на входа ни лъхна усещането на мразовитата утрин,коварно тайна,беззвучна и зловеща.Побиха ни тръпки не само от температурата,а и от страховитата мрачна картина-тъмна стая без запалена свещ-непрогледна уличка без нито един светещ прозорец.Бе толкова рано,че дори нямаше хора,които отиваха на работа.Запътихме се към берковската гара,вдишвайки мразовит чист балкански въздух,сутринта мистериозна и безчувствена,а душата ни обгърната от вълнение и тръпка-някой можеше да ни спипа.С нас бяхме взели и един така наречен талисман-жълта плюшена играчка на герой от видеоиграта "Among us".Той бе подарък от моите други другарки-знак на нашето приятелство.Бяхме го взели не защото ни трябваше,а само с хумористична цел и за снимки.Диана го прибра в нейната торба,защото беше най-голяма и там остана през почти целия ден.

Улиците бяха празни,чувствахме се като последните хора на света.Разбира се бързахме към гарата-беше ни страх да не изпуснем автобуса уви стигнахме точно на време.Гарата също бе пуста,но за разлика от останалата част на града там светеше малкото магазинче за кафе и хрупанки.Работеше телевизор и се мяркаше някой вътре-вече не се чувстахме сами.Автобусът закасняваше,затова отидохме да погледнем старото изтъркано разсписание,на което точно пишеше,че автобуса пристига в 6:10.Попитахме човека,който седеше на касата-от него разбрахме,че автобуса пътува за наше щастие и трябва да закупим билети от неговият шофьор.

Не след дълго автобуса пристигна.Беше пълен с хора,явно от Монтана,качихме се и платихме на шофьора,който ми бе доста познат.За жалост не успяхме да намерим места,на които да сме четиримата заедно,затова се наложи да седнем на последните седалки аз,Диана и Стани,а Елка седна по-напред.Тя седна отпред сама не само защото нямаше места,но и на нея и ставаше лошо от пътя.Тя не бе единствена,на Стани и Дида също им прилошаваше,а аз явно съм единствената благословена.Макар и без премеждия пътувахме нормално и доста бързо или поне така го усетих.Изкачването на Петрохан може би беше неприятна част за моите приятели,но аз забелязвах прекрасният замъглен пейзаж от дървета около нас.Беше красиво,сякаш времето бе спряло или както казват "life wasn't real".В този момент си мислех как никой не знае къде съм,родителите ми си мислят,че спя,а всъщност отиваме на забранено приключение далеч от дома,което можеше с един грешен завой да се промени коренно-родителите ни да разберат или по-лошо.

По време на пътя всички се унасяхме-бяхме твърде уморени.Но виня ли ни...все пак сме спали само около час!Започнах да се унасям и усетих че главата ми се накланя надясно,където седяха други две непознати момичета.Осъзнах се и се пробудих,тъй като щеше да бъде твърде неловко ако бях легнала на рамото на някоя от тези две непознати дами,затова се наведох наляво към Дида,а не след дълго клюмнах на нейното рамо.Не съм спала по-дълго от 15 минути,а след като се събудих имах остра болка във врата от неудобната поза.Вече пристигайки в столицата,всички бяхме по ведри и развълнувани,но бяхме и доста гладни,затова се разбрахме първо да вземем нещо за хапване.

Най-накрая великата столица-София!Часът беше не по-късно от 9:10,а ние вече си купувахме билети за прибиране.Взехме билети за автобуса в 13:00-все пак искахме да имаме сигурни места.Бихме останали за по-дълго време,но не искахме някой да се усъмни в нас.След закупените билети се запътихме към Лъвов мост,който се намира точно до гарата-там щракнахме няколко хумористични снимки и се запътихме към Витошка.Града бе доста оживен-тутакси се разминавахме с разни непознати хора,предполагаемо отиват на работа.Времето сравнително по-топло от това в Берковица,поне бяхме подготвени.Тръгнахме в една посока,после свихме в друга и се озовахме на Пиротска.Там открихме един малък минимаркет на познатата ни верига Billa.Решихме да хапнем нещо малко от там за закуска,все пак се опитвахме да пестим-бюджета ни беше достатъчен за балканският град Берковица,но не и за голямата буржоазна столица.Грабнахме по закуска и седнахме пред магазина на големи циментови "пейки".Бъзикайки се,че ще ни измръзнат карантиите,хапнахме и решихме,коя ще е следващата ни дестинация,а именно магазин Miniso,който можете да намерите на улица Иван Денкоглу.Името на тази улица възбуждаше смях в нас по незнайна причина-тийнейджърски умове...!Запътихме се натам и макар улицата да не бе далече,благодарение на тогавашни улични ремонти се наложи да заобиколим по по-дълги пътища.След дълго лутане,най-накрая пристигнахме,но магазина отваряше в 10:00,а ние бяхме подранили.Седнахме малко по-надолу от магазина и решихме да зачакаме неговият час на отваряне.Около нас бе доста оживено-хора,трамваи,коли,шумове за страх.Точно в този разгорещен момент моят телефон позвъня-беше моята майка.Отдалечих се от моите другари и й вдигнах.Не говорихме дълго,а разговора ни главно се състоя от моите изкусни лъжи-станали сме в 9:00 и сме излезнали за банички...,разбира се тя нищичко не заподозря.

Не след дълго магазинът отвори врати и ние влязохме.Не планирахме да купуваме нищо,както и се случи-все пак сме с плитки джобове.Нямаше много интересни артикули и решихме да се запътим към следващата ни локация,най-голяма,най-вълнуваща за нашите юношески умове-мол Парадайс.Качихме се на метрото,тъй като с него винаги е най-удобно и се запътихме към метростанция Витоша,а отвъд нея ни очакваха много други приключения...