Заливът на таралежите

   Идваше тук при всяка възможност. Понякога два пъти в годината, понякога три, понякога по-често. Зависеше от това колко често пътуваше до завода на компанията в Солун. Беше открила мястото още преди много години, когато не можеше и да предполага, че ще дойде ден, когато ще оглавява клона на световна фирма за Югоизточна Европа. Тогава, току що завършила колежа, бе решила, че ще попътува година-две преди университета, за да опознае света. Пропътува цяла Европа, стигна до Турция, Сирия и Ливан. Ориентът я плени. С кораб се прехвърли до Египет, а от там през Тунис и Алжир чак до Мароко. Пътуваше сама. Прибра се за малко в родната Австрия, колкото да се успокоят родителите, че е жива и здрава, а после прекоси океана. Мексико, Гватемала, Колумбия... Европа не я броеше. Кръстосваше я надлъж и нашир, тогава и по-късно, вече като студентка. Избираше винаги диви, понякога опасни места, далече от туристическите маршрути.  Като този пуст плаж, където планината целуваше морето. Черният горски път свършваше на километър нагоре в гората от пинии. Оставаше там колата си и се спускаше пеша надолу до залива. Водата бе чиста и кристално-прозрачна, но на плажа от едър пясък морето бе изхвърляло по време на буря парчета рибарска мрежа, дънери на дървета, всякакви пластмасови отпадъци. Предпочиташе скалите на южния край. Полегати и светли на цвят, те плавно навлизаха във водата. А там, на дъното, огромните блокове скала бяха осеяни с морски таралежи. Затова и бе кръстила мястото „залива на таралежите“. Влизаше във водата винаги боса, без защитни гумени обувки, внимателно избирайки стъпките си между стотиците черни бодливи топки. Обичаше риска. Напомняше ѝ за отдавна отминалата младост и за авантюристичните ѝ пътешествия...

   Мъжът затвори последния кошер, сложи камък отгоре му и свали предпазната мрежа от главата си. Сгъна я и пъхна под расото си. С тази задача бе приключил. Бе обиколил стотината кошера и ги бе проверил. Беше сезонът на роене и не искаше някоя нова пчела-майка да отмъкне работничките му към някоя дървесна хралупа. Кошерите бяха пръснати в цялата гора наоколо. Само той си знаеше къде са, и как да стигне до всеки от тях. Бяха далече от пътищата и туристите. Обикаляше ги пеша, а мотопедът му бе скрит в храсталак до асфалтовия път нагоре в планината. Сега му оставаше една последна задача. Трябваше да набере малко морски таралежи за руснаците. Даваха луди пари за тях. Вярваха, че са афродизиак. Той не го отричаше. Както и не отричаше, че е монах. Не беше, макар и рускините от затворения комплекс да бяха убедени, че е от някой от манастирите на юг. Може би защото носеше избеляло расо, имаше дълга брада и коса. Всъщност всичко това го предпазваше от ужилванията на пчелите, но нямаше нищо против заблудата на рускините. Не протестираше и когато  го наричаха Распутин. За него беше важно да купуват меда му, а понякога и морски таралежи. Знаеше къде да ги намери.

   Спускаше се безшумно между боровете към малкия залив. Носеше само дебела гумена ръкавица и мрежест чувал за улова. Гората свършваше на няколко метра над скалите. Когато подмина и последното дърво, видя жената. Смути се и рязко спря. Приклекна. Не искаше да го види. Какво ли щеше да си помисли? Беше се излегнала по гръб на скалите долу и се препичаше на късното следобедно слънце. Беше без бански. Точно това бе стреснало мъжа. Клечеше на няколко метра над нея и не смееше да мръдне. Огледа залива. Нямаше яхта, нямаше лодка. Как ли бе дошла тук? През гората? Огледа я внимателно. Беше различна. Беше виждал много жени без дрехи. Бе имал и много от тях. Но всички те бяха рубенсов тип, наедрели рускини, отпуснали се след раждането на децата си. Там, в комплекса, бе пълно с такива. Самотни жени, с по няколко малки деца, заточени от съпрузите си за цяло лято в луксозните вили, докато те въртяха бизнес в Москва или поне се правеха, че въртят, а всъщност обикаляха света с младите си любовници. Пчеларят съжаляваше рускините и понякога се оставаше те да го прелъстят. В техните фантазии той бе Распутин и бяха готови на всичко, за да го имат. Дори да купят меда му на неприлично висока цена... Всъщност, слухът, че е монах, бе пуснат от братовчед му, който бе барман в затворения комплекс. Той го запозна с няколко от обитателките му. После славата му се разнесе и останалите сами го намираха.

   Тази жена долу, на скалите, обаче бе различна. Слабо и стегнато тяло, малки гърди, тъмна кестенява коса, тъмен небръснат пубис. Клечеше и я съзерцаваше. Изведнъж жената се изправи. Разтърси грациозно глава, а косата ѝ се развя от вятъра. Нагази бавно във водата. Стъпваше грациозно между таралежите, без притеснение и страх. Мъжът бе впечатлен. Имаше нещо благородно в излъчването ѝ, нещо... „Ами да! Тя е пчелата майка! Всички останали са само работнички!“  Усети възбуда. Трябваше да се махне. А беше обещал афродизиак и на рускините, и на братовчед си, който го продаваше на мъжете им. Реши да направи друго. Пропълзя няколко метра назад до гората, изправи се и се отдалечи достатъчно навътре. Там запя на висок глас и много бавно заслиза отново към брега. Гората заехтя.

   Беше се отпуснала по гръб в топлата вода на залива. Опитваше се да си спомни преди колко години бе открила този залив. Преди двадесет? Или двадесет и пет? След време съдбата я бе подхвърлила отново на Балканите след завършването на университета, когато започна работа в компанията. Трябваше да е само за година-две, но остана двадесет години в района. Мина през Румъния, Македония, България. Мина и по цялата стълба на йерархията във фирмата. Бе започнала от обикновен търговец, а днес отговаряше за три завода и за пет национални представителства. Струваше ли си?... Днес беше последното ѝ идване тук. Може би някой ден щеше да се върне отново, но вече нямаше да е бързо бягство за няколко часа от завода в Солун. Всъщност бе пътувала до завода,  за да се сбогува с колегите. Беше  решила – край! Край на всичко! Улисана в кариерата си на преуспял мениджър, така и не разбра как животът беше минал покрай нея. Без мъж до себе си, без деца, без приятели, с които може да споделя всичко. Някогашните ѝ приятелки от детството и университета вече имаха пораснали деца. Бяха отдавна забравили за нея. Никога не бе имала и сериозна връзка с мъж. Само мимолетни флиртове по време на отпуските си. И ето, че сега тя бе срещнала един мъж. Беше първият, който ѝ предложи брак. И най-вероятно щеше да е и последният. Не беше принцът на бял кон,  отдавна бе прехвърлил петдесетте, имаше деца и внуци, както и два брака. Бяха се срещнали и обикнали. А дали беше обич? Дали не бъркаха любовта с неистовия страх, че това може да е последната им връзка в живота? И двамата се бяха вкопчили в този страх, той ги свързваше. Беше решила – връщаше се в Австрия. Окончателно! Край на досадните командировки, край на винаги еднаквите хотелски стаи, край на безкрайното чакане по летищата, край на скучните заседания и служебни вечери, на които всяка дума бе многократно премерена, а всеки милилитър алкохол зорко следен от колегите. Край! Прибираше се! А ако имаше късмет, може би щеше да убеди мъжа си, че може и трябва да има дете?  Така искаше дете!...

   Чу песента от гората. Мъжки глас пееше някаква жизнерадостна мелодия на гръцки. Като че ли се приближаваше. Доплува до брега, излезе от водата и нахлузи набързо лятната рокля. Тъкмо навреме. След миг видя и певеца да излиза от гората и да слиза към брега. Изгледа с любопитство пристигналия. Приличаше ѝ на монах, но тази бърза песен никак не се връзваше с представите ѝ за монашеството. А и едрото му тяло пó би отивало на някой архиерей, но не и на аскет, каквито би трябвало да бъдат монасите. С тази руса брада и дълга коса, с този ръст, повече ѝ приличаше на викинг. Може би някой от прадедите му бе доплавал тук преди хиляда години и бе посял семето си? Жената се усмихна при тази мисъл. Сега го гледаше с други очи, с очите на жена. Мъжът слезе на брега, поздрави на гръцки, свали расото си, поколеба се за миг, свали и фланелката си под него. После нави крачолите на панталоните до над коленете и без да сваля избелелите си гуменки, нагази във водата. Видяното от жената я впечатли. С расото, тялото на мъжа изглеждаше тантуресто, но без него бе стегнато и мускулесто. „Тяло на млад викинг“ – помисли си тя.  Пътьом мъжът нахлузи гумената ръкавица на дясната си ръка. Наведе се и започна да вади таралежи от плитчината и да ги слага в мрежестия чувал. Избираше само едрите екземпляри. Жената го наблюдаваше с любопитство. Не предполагаше, че тези малки бодливи твари служат за нещо, вероятно за храна.

   Пчеларят усещаше погледа ѝ зад гърба си. Това леко го смущаваше и разсейваше. На няколко пъти при слагането на плячката в чувала се убоде. Опитваше се да не мисли за съседката на плажа, но не се получаваше. Изправи се. И тогава... Дали се подхлъзна на подводната скала или от рязкото изправяне загуби равновесие, но изведнъж усети как краката му губят опора, вдигат се някак си сами напред във въздуха, а после чу плясъка от съприкосновението  на едрото си тяло с водата. Миг по-късно усети с гърба си и болката от убеждението на няколко таралежа. Инстиктивната му реакция бе да се подпре с две ръце и да скочи на крака. Набоде ръката си без ръкавица и едното си коляно. Изрева от болка и отново падна във водата.

   Падането на мъжа първоначално накара жената да се засмее. Но когато той извика силно след злополучния си опит за ставане, тя разбра, че положението му е сериозно. Притича няколкото метра до него, без да обръща внимание на пръските вода, които вдигаше и които я измокриха цялата. Цяло чудо беше, че не настъпи някой морски таралеж.  Подаде му ръка. Мъжът колебливо я пое със своята здрава. Изправи се и излязоха на брега. Едва тогава той усети срама и унижението. Тя му говореше нещо, първо на немски език, после на английски, опита и на развален български. Разбра само думата Hospital. „Οχί, οχί! No hospital!“ – възпротиви се той с изкривено от болка лице. Жената поклати невярващо глава. Отиде до чантата си, порови в нея и се върна с пинсета и пакет мокри кърпички. С жестове накара мъжа да се обърне и започна да вади от гърба му бодлите. Направи същото с ръката и коляното му. Накрая дезинфекцира, доколкото можа, с мокри кърпи раните.

   През цялото време тя говореше на мъжа тихо и нежно на нейния си език. Той не разбираше какво, но звукът го успокояваше. Смътно му напомняше за гласа на майка му, от времето, когато той беше още малко дете. Харесваше му да слуша този мек глас на непознатата. Харесваше му и допира на топлите ѝ пръсти. Болката си отиваше неусетно, отстъпвайки място на възбудата. Гледаше залепналата за тялото на жената мокра рокля, през която прозираха всичките ѝ форми. Видяното му се понрави много повече, отколкото тогава, когато я бе шпионирал от скалата горе.

   Ръцете му сами намериха кръста ѝ. Обвиха го и я привлече към себе си. Тя не се възпротиви. Напротив, обгърна раменете му и много бавно прибилижи устните си към неговите. После... После нещата се развиха по онзи прастар и простичък вселенски начин, който следва одобрението на самката на самеца. Любиха се диво и неудържимо на топлата скала. Без задръжки и предразсъдъци. Двама непознати, не знаещи нищо един за друг. И може би така бе по-добре. Нищо нямаше значение в този момент. Нито миналото им, нито плановете им за бъдещето, нито разликата във възрастта, нито разликата в социалното положение, нито дори това, че не знаеха името на другия. Бяха просто един мъж и една жена. В този миг от вечността за тях светът бе спрял да съществува. Дори юнското слънце срамежливо се скри зад планината, за да остави двамата напълно сами...

* * *

06.06.2018