Седмият ден след седмия ден...
Те се обичаха точно една единствена седмица, която започнаха като всяко начало с плам и бързо се разгоряха в страстта на всичките познати им пози, а думите им бяха ароматно постлани с обещания, красиви като цветовете на пепел от рози. Времето им стигаше да го правят по няколко пъти, после вечер заспиваха, забравили дори да се хранят, защото на сутринта отново ще могат да се любуват на това, че са (все още) създадени да живеят един за друг...
Но седмицата между стоновете им бързо отмина и също като двойката разгонени на покрива сиви котаци, започнаха да си мислят за чакащия на ъгъла знак за раздяла на който обявено е:
- Че всяко начало е с посока за край!
Използваха, когато дъжда започна по обед на седмият ден, всеки се извини на другия, че уж има да гони някакви неотложни задачи и поеха на различни страни – и двамата леко и се позатичаха, така както се бяга от протегнатата ръка на прокажен, без дори да поглеждат назад...
Дъжда ги изпрати замислен дали не е причината за тази разлъка и продължи с тъгата си дни и нощи да се излива от облаците пълни с небесна печал, но спря точно когато навърши се още една чорлава седмица от вече отиващия си като другите месец, а те двамата дори и не помнеха, че само преди седем дни – вече далечни в спомените им като случка от преди няколко века - някъде се запознаха, ръцете си сляха, а сърцата им като едно в любов затуптяха - и макар само за 168 часа, безумно и истински да се обичат успяха...
...
© ГФСтоилов All rights reserved.
