Сега сам в ада, но един ден ще ида в рая!!!
Сега сам в ада, но един ден ще ида в рая!!!
Какво ли е да съм като птичка свободна, а как искам да усетя щастието, за което само сам слушала! Възможно ли е или писано ми е да страдам?
Като дете още животът омърси душата ми чиста, изпълни я със злоба, рани я жестоко, но ме превърна в човек, а не си останах просто човече.Живях, но само аз си зная как и само аз си знам как боли с годините да осъзнавам че всичко е реалност, а аз не мога с нищо да го променя. Родителите ми живеят живота си поотделно, не помня някога да съм имала истинско семейство. На десет годинки вече бях болното дете на баба, защото и мама вече я нямаше. Трудният живот я замъкна в чужбина, остави две малки деца. Болестта ми с всеки изминал ден си казваше думата ´´ ЕПИЛЕПСИЯ´´, припадък след припадък, хапче след хапче и така цели девет години докато на своя глава не ги спрях ... та те само ми вредяха, не ми помагаха от тях нищо не помнех това ме изяждаше, питах се толкова тъпо същество ли съм , от отличничка се превърнах в слаба ученичка и баба все ми се караше, а виновна ли съм аз? Срамувах се от себе си, чувствах се различна от останалите деца, та те поне си имаха родители до тях, а аз все едно нямах нищо. И така годините течаха и от малко дете, аз превърнах се в красива жена, която всеки май заглежда... Дали са си мечтали да съм винаги до тях или просто да поиграят с мен? Не знам. Станах голяма, исках вече да излизам да се забавлявам, а баба не ми позволяваше, вечните скандали и обиди започваха всеки път, що споменях , че отивам на дискотека с приятелки. Сега знам, че тя просто се е страхувала за мен и не я виня. Почнах да осъзнавам какво е да нямаш пукнат лев дори и за хляб, чувствах се дори понякога сама забравена от Бог дори. Знаех , че някъде имам родители, но те живеят както намерят за добре, а дори понякога забравяха за мен. Никога не ме попитаха от какво имам нужда, какво ми тежи, какво ме боли... никога! Имах чувството, че аз съм голяма , а те са се превърнали в глупави деца, които допускат грешка след грешка. Болеше ужасно, и очите ми все пълни със сълзи. Казвах си, че много малка пораснах, и че живея в ада, но един ден като изплатя грешките на родителите си Бог ще ме премести в рая и ще бъда щастлива и аз! Ще се усмихвам и ще живея не ден за ден, а ще грабя от живота с пълни шепи докато един ден срещна добро сърце като моето, което знае истински да обича, което като мен не може да мрази, а знае само смирено да прощава, но дали това ще се случи времето само ще го покаже! Аз все още вярвам, че по света все още има добри хора с големи и топли сърца и един ден ще ги открия, ще се отърся от страха, защото само това остана, научих се да не се срамувам от живота си, нито пък да се самосъжалявам! Приех живота си такъв какъвто е , дано и хората един ден спрат да ми се надсмиват и не ме гледат със съжаление, защото грешната не съм аз!
Аз просто плащам чужди грешки!!!
© Добромира Николова All rights reserved.
