Отвори внезапно очите, заслепи го силна, бяла светлина. Тя постепенно се стопи и пред него се разкри един дълъг и снежнобял коридор. Мъртвешката тишина, която го бе обгърнала, изрисува също така и белите стени и бял под. Лъчът светлина постепенно се сви, до степен че се превърна в една миниатюрна точица, която застана неподвижно в пространството. Павел се шокира от цялата тази действителност и се огледа на всички страни - сърцето му затуптя ускорено, целият пулсираше в едно състояние, подобно на силен шок. След около минута се свести и реши да тръгне само напред – все така плах и заслепен от цялата тази странна белота. Опита да си спомни как, за бога, се озова тук... какво е това място... какво трябваше да направи. Беше сам, наоколо нямаше жива душа, а това още повече накара съществото му да пулсира в състояние на крайно безпокойство. Изведнъж пред очите му се изписа една врата – не много голяма, все така обрисувана в загадъчният бял цвят. Пое дълбоко въздух и рязко я бавно я отвори. Пред него се появи следното - голяма стая, обзаведена с един кафяв, дървен шкаф, а през неговите стъклени витрини се виждаха наредени разни медицински пособия и редица с книги на първите два рафта. Вляво от него стояха изправени мъж и жена – очевидно бяха семейство, хванати за ръце, седяха и с мъка гледаха напред. Отдясно един мъж с бяла престилка, явно беше доктора, седеше и гледаше силно умислен в една точка. Пред него едно малко момченце, на около 7 годишна възраст си беше поставило малкото си пръстче на нослето и каза“Чи-чи-чичо... Пи-пи-пишка ми се...“ и очичките му се насълзиха.. Явно проблемът със заекването го караше да се чувства уплашено и беззащитно. Ужасна мисъл мина през съзнанието му - той позна това малко момченце и неговите родители. Това беше именно Павел, който на такава ранна възраст имаше този говорен дефект. След като осъзна, че този спомен беше така нахлул в съзнанието му, той се силно се уплаши, болезнените образи пронизваха съзнанието му и потискаха както мисълта, така и дъхът му. Усети как изведнъж се понесе сам, краката не ги чувстваше, а една мистериозна умора беше убила всякаква летаргия беше упоила тялото му карайки го да бъде неспособен да се съпротивлява срещу тази дяволска сила.
Понесе се на сантиметри от земята, пред него се появи дървен прозорец и вместо да се сблъска с прашното стъкло, всичко около него започна да прелита. Неговите спомени рисуваха най-различни картини и като че ли разкриваха всички негови болки и страдания, през които той беше преминал. Появи се онова игрище, където силният дъжд шумно се сипеше, а късната есен беше довела и свой придружител – екот на гръмотевици пронизващ сивото, мрачно небе. На цялата тази страшно-носталгична картина той видя двама души – себе си, когато беше последна година в университета и едно момиче – неговата първа любов, която в същия момент му зашлеви един звучен шамар и изсъска „Късам с теб, куче... не ща мъжът до мен да е свиня!“ и после презрително го погледна, обърна гръб и си замина.. Оттогава той си вмени, че никога няма да има перфектната фигура, комплекс, който едвам го спаси от анорексична смърт... Все така бързо се носеше напред, не усещаше обаче ни студ, ни влага, чувстваше само прилив на енергия... След няколко минути се озова в един огромен офис, където работните бюра, столове и компютри бяха без жива душа... Погледна към часовника на стената и съзря 5:30 ч. – още не беше настъпило началото на работния ден. Внезапно, зад гърба си, чу глас, който беше едновременно настоятелен и тих. Успя да улови следните думи:
„Момче, слушай... извиках те толкова рано, защото исках малко да ти поговоря... Обърна се и видя собствения си началник... седеше сега пред него, с ръце в джобовете, изпитателен поглед и кожено сако, той беше в състояние да стресира всеки работник в тази компания и да го накара да свърши онова, което се изискваше от него за отрицателно време.
„Павеле, искам да ти заявя, че отлично разбирам положението ти... семейните проблеми, липсата на достатъчно увереност, недостатъчен опит... и аз съм преминал през същия този път, но все пак това не бива да продължава до безкрай. Ето виждам, че вече трети месец не успяваш да постигнеш онези резултати, които отбеляза в началото... какво се случва с теб? Има ли нещо, което те притеснява от нас? Най-големият ни инвеститор изведнъж реши да изтегли решението си за сключване на онзи договор с нас! И то точно когато ти проведе среща с него... очаквам обяснение защо се случи! Това е най-големият ми провал, откакто съм оглавил тази фирма преди 4 години... и то заради стажантче?! Но... аз ще ти дам последен опит, за да ми докажеш, че ще сбъркам, ако реша на момента да те уволня... и то не заради нещо друго, а защото с баща ти бяхме първи приятели, докато следвахме в Лондон, а после заедно поставихме основите на този бизнес! Много жалко би било, ако единственият му наследник се окаже пълен провал... затова, момче, имаш 60 дни – нито повече, нито по-малко... часовникът тиктака... действай!“ – изкрещявайки, завърши думите си. Сепна се и усети постепенно смесено чувство на болка, гняв и отчаяние да завладява разума му и тъкмо набра сили да изкрещи, когато един звук прониза съзнанието му и докосна нежно най-тънките струни на душата му.
Бебешкият плач, който се усилваше, разби като с чук цялата тази отрицателна енергия и накара всички тези моменти на падение и слабост, които току-що отново си припомни да се напукат на милиони ситни кръгчета. „Честито, момченце е!“ - беше стрелата, която разби цялата тази игра на неговото въображение, заедно с тези мъчителни преживявания и негативизъм. Те се пръснаха в пространството и се изсипаха надолу, постепенно стопявайки се и отнесоха онази мистична белота, която го държеше в състояние на транс. Той с изумление погледна напред и видя жена си – тя лежеше и плачеше от щастие, а медицинската сестра държеше сега едно малко създание, което разпръскваше благодат и радост със всяко свое движение. Именно то беше онова чудо, което беше върнало баща си към реалността, като същевременно успя да налее в ранимата му душа достатъчно надежда и еуфория, че да изчисти всички негови негативни преживявания, болки, комплекси и стари мъки. А това, уважаеми читателю се случи, в онзи миг, когато това ангелско създание пое първата си глътка въздух и отвори очичките си за нашия свят. Това са онези моменти, в които човек за секунди претърпява духовен катарзис и един порив на сила, вяра, надежда, щастие и любов изпълват крехкият човешки дух, превръщайки всеки от нас в нова, различна и истински вярваща личност. За някои от вас това сигурно е бил мигът, в който сте срещнали истинската си любов, за други, когато са срещнали любим човек, който винаги са търсели... а за нашия измислен герой тези съдбовни секунди бяха раждането на неговия син.
Punto final.
© Калоян Кирилов All rights reserved.